/Поглед.инфо/ Преди четири години Тило Сарацин, немски десен социалдемократ, предизвика фурор с книгата си Deutschland schafft sich ab („Германия се самоликвидира“) – яростен манифест срещу демографския упадък на Германия и мюсюлманската имиграция и далече най-четеното и коментирано писание в страната в последните десетилетия. Наукообразна, с истинска лавина числа и диаграми, според проучванията тя звучи убедително за над 80% от немците, при все че партиите, институциите и основните медии политкоректно я заклеймяват.

Според Алфред Кох, руски консерватор (т.е. „либерал“ от Съюза на десните сили, бивш вицепремиер от времето на Елцин), книгата е забележителна с това, че е „първото въстание на известен европейски интелектуалец и политик против политкоректността, тази лицемерна диктатура на слабия над силния, пронизала като саркома всички пори на свободното общество“.

Така мислят и българските консерватори по душа – и „леви“, и десни, и русофили, и русофоби. В действителност обаче книгата „Германия се самоликвидира“, чието полемично острие е в критиката на „паразитизма“ на „низшите слоеве“ в Германия, най-вече на турските и арабски имигранти, прекарващи живота си във вегетиране пред телевизора на социална помощ (Hartz IV), е научно неубедителна, не е първа по рода си и не казва абсолютно нищо ново. Тя е поредното възкресяване на една колкото стара, толкова и мракобесна идеология на привилегированите, насочена не само срещу имигрантите и малцинствата, но и срещу мнозинствата в развитите страни.

Сарацин, от старо пруско юнкерско семейство с родословие от френските хугеноти, е бивш берлински финансов сенатор и член на управителния съвет на Бундесбанк. Социалдемократ с Блеърова закваска, той се прочу като финансист на столичния град-държава с усилията си за съкращаване на социалните и образователни разходи, с което предизвикваше протести. Предложи примерна диета, с която получателите на социална помощ да се хранели здравословно за по-малко от 4 евро на ден. Любопитните могат да я намерят в книгата му – човек би умрял от глад, особено американец.

Признавам, че много разсъждения на Сарацин, например в областта на социалната психология и педагогиката – като за необходимостта от здрава лична връзка на доверие между учителя и учениците – са справедливи и интересни; заради тях книгата си струва да се прочете – има я и безплатно онлайн.

Демографските му прогнози за Германия обаче издишат.

Наукообразието им е само привидно – имаме куп куп неоснователни допускания, недоказуеми зависимости и голословни твърдения. След 120 години Германия щяла да е 70% населена с имигранти от Близкия изток и Северна Африка. Но раждаемостта сред имигрантките мюсюлманки, която не е линейна зависимост, е спаднала значително спрямо прогнозата. С повишаване на жизненото равнище, с напредъка на образованието на жените във всички общества раждаемостта намалява. Числото на новите имигранти е паднало много под допусканите 100 хиляди годишно. Не съответстват на истината „данните“ за етническия профил на престъпността и за интегрирането на имигрантите от второ и следващо поколение посредством брак с етнически немци.

Тези и много други неверни данни са привлечени да рационализират катастрофичното съзнание на автора.

Усещането за демографски упадък, „изчезване на расата“, обаче преди всичко е субективно преживяване на икономическия и социален упадък,

който в днешна депресивна Европа се измерва с растящото неравенство и тревожност, с високата безработица, ниската брачност и раждаемост сред младите и общата увереност, че те живеят и ще живеят по-зле от родителите си.

Особено внимание заслужават екскурсите на Сарацин в областта на биологичната наследственост – макар „интуитивни“ и „убедителни“ за масовото консервативно съзнание, те са продукт на предразсъдъците на същия кухненски „здрав разум“, за който жените „очевидно“ са „лекомислени и повърхностни“, а Земята „очевидно“ е плоска, защото ако беше кръгла, хората от другата й страна щяха да изпадат. В плен на нехитър социалдарвинизъм, намирисващ на втората половина на XIX век, Сарацин смята, че

„50-80% от човешкия интелект се наследява“ –

както се наследява формата на ноктите или цветът на очите (hereditarianism). Добрата в миналото вертикална мобилност в Германия според него била допринесла почти всички немци от „низшите слоеве“ с по-добри наследствени качества да си пробият път нагоре – и сега „долу“ били останали само най-„долната ръка“ – глупави, мързеливи, безотговорни.

Сарацин отъждествява умствените и нравствените качества и е съгласен с традиционните консерватори от миналото, че „бедните и лекомислените са по-порочни, женят се по-рано и имат повече деца“ от „отговорните и умерените“, които се женят в „предписаното време“. Към преобладаващия прираст на необразованите туземни слоеве в Германия се добавя прирастът от необразовани мигранти, които също идват от „най-низшите слоеве“ в своите страни. Така броят на хората от „низшите класи“, мисли Сарацин, расте по-бързо от „по-добрите класи“ и нацията деградира.

Идеята, че хората са неравни по рождение

(innatism, или както казваше, макар по друг повод – във връзка с Н. Чомски, моят учител проф. Добрин Спасов, вроденизъм) поради различна вродена интелигентност, е любима от най-древни времена на елитите, търсещи оправдание на привилегиите си, рационализация на предразсъдъците си. Когато си на върха, изкусително е да вярваш, че неравенството е природно, божествено, „отвъд доброто и злото“ и неизбежно.

В „Държавата“ Платоновият Сократ дели хората на касти според природните им качества – или според вложения в тях от бога метал – злато, сребро или бронз и желязо – на (1) управници, (2) стражи и (3) работници – селяни, занаятчи, търговци. Ако начело на държавата случайно се окаже човек от бронз и желязо, добро не я чака. И до най-ново време тоя стократно опровергаван от живота биологичен детерминизъм постоянно се възражда интелектуално, но винаги в условия на криза и социално брожение – когато върховете търсят да оправдаят неравенството, остеритета и колониалния грабеж, да съкратят социалните разходи, да усмирят бунта на масите.

С появата на Дарвиновата теория на еволюцията вроденизмът сменя старата си митична и религиозна с нова еволюционна окраска, макар самият Дарвин да смятал за голям наш грях, че участта на бедните се дължи на обществени фактори. В края на XIX век успоредно с разцвета на колониализма голямо внимание привлича

„френологията“ (краниометрията) –

псевдонаука, съдеща за психичните способности на човека по издатините на черепа, теглото, размерите и формата на мозъка. Това е времето на европейската колонизация на Африка, на империите, дето слънцето не залязва. Данните, тенденциозно подбрани, „показват“, че белите мъже са върхът на еволюционната пирамида, жените са под тях, а „хотентотите“ (днешните койсански народи от пустинята Калахари), тасманците, коренните австралийци, африканците и други небели хора, включително източноазиатците, са преходни стъпала между маймуните и европейците.

Французинът Пол Брока сочи например дебелите устни на африканците като белег за по-голямата им близост с маймуните, забравяйки, че нашите най-близки роднини, шимпанзетата, имат тънки устни съвсем като белите хора. Пропадат и опитите да се класифицират расите по средното тегло на мозъка – по този критерий привилегированите бели хора се оказват в средата между африканците и „хотентотите“. И при отделните индивиди теглото на мозъка няка начин да се асоциира с интелекта – мозъкът на Иван Тургенев бил двойно по-тежък от тоя на Анатол Франс.

С въвеждането на количественото измерване на „интелигентността“ в психологията в началото на ХХ век вроденизмът разпъва палатката си и там. Създателят на IQ теста, французинът Алфред Бине, наистина, не го разглежда като инструмент за универсална числова оценка на интелекта и общ „рейтинг“ на хората, а като помощно средство за откриване на децата със специални нужди в момента, за да им се помогне в училище. Но в 20-те години в САЩ

IQ е „вроденизиран“

от психолози като Л. Търман и Х. Годард. Логично, тoва е време на robber barons, силен спекулативен растеж и задълбочаващо се неравенство, на политическа реакция, шовинизъм (джингоизъм) и изолационизъм, имиграционни квоти и еврейски квоти за прием в университетите (днес пък се търси благовиден начин да се въведат китайски квоти), истерията около аферата Сако и Ванцети и разгулът на линча на чернокожи в южните щати.

Ръка за ръка с ранната генетика, още в зенита на Дикенсовия капитализъм пуска кълнове и

реакционната утопия на евгениката –

общественото движение, претендиращо да подобрява наследствените фактори на човешките популации чрез селективно „развъждане“ на „пълноценни“ хора, включително чрез принудителни бракове и бременности, както и за изолация, контрол на браковете и раждаемостта, принудителна стерилизация, аборти, включително в напреднала бременност с „частично раждане“, а също и евтаназия и геноцид на „непълноценните“.

Още Платон обсъжда въпроса за развъждането на „стражи“, а в XVIII век пруския кралски двор опитват безуспешно да въдят гвардейци чрез задължително кръстосване на най-високите моми и момци. Идеята е заета от хилядолетния опит на човека в селекцията на домашни животни, особено на кучета и говеда, при които многообразието от породи е смайващо. Едва съвременното схващане за правата на човека, наложило се по света, поне на думи, след Втората световна война, постави селекцията на хора извън добрия тон, ако не и извън закона.

Терминът „евгеника“ е въведен във викторианска Англия от Франсис Галтън, братовчед на Дарвин. Днес почти всеки знае расовите закони на Хитлер, но по-малко известно е, че

в пика на популярността в първите три десетилетия на ХХ век евгениката брои сред привържениците си и У. Чърчил, американските президенти Т. Рузвелт (прогресист) и Х. Хувър (консерватор), прогресивните писатели Дж. Б. Шоу и Х. Г. Уелс, икономиста Дж. М. Кейнс и социолога фабианец Сидни Уеб. Провеждат се две международни конференции по евгеника в Лондон и една в Ню Йорк, последната в 1932 г.

Хитлер се учи на практическа евгеника от САЩ и Скандинавия – социално справедлива Дания приема такъв закон още в 1929 г. Проекти за отглеждане на „свръхчовек“ има и в ранния СССР. Най-вече убеждението, че генетиката оправдава класовото неравенство, става причина за административните неблагополучия на тази биологическа дисциплина при Сталин и заменянето й с архаични ламаркистки идеи. Наистина, на Запад биолози като Дж. Холдейн доказват, че стерилизацията не може да премахне нежеланите генетични белези, а други учени като антрополога Фр. Боас, а също католическата църква, отричат евгениката по морални или религиозни причини. Наред с вярата в науката и прогреса,

страхът от „израждане“ владее Европа

още от края на ХIX век с предчувствието на “залеза на Запада”. Умножаването на психичните заболявания (или изобретяването им – това е времето на Фройд), упадъкът на „човешката природа“ – физическа, психическа, нравствена – се смятат научно установени факти. „Болестта“ е l’air du temps – като във „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

В борба с дегенерацията на расата Третият райх подлага 360 хиляди етнически немци на насилствена стерилизация – предполага се, че страдат от „наследствени“ заболявания, и телесни: тежки физически недъзи, слепота и глухота, и душевни: шизофрения, епилепсия, депресия, алкохолизъм, „вродено слабоумие“.

Дигнозата „вродено слабоумие“ се поставя с помощта на „тест“, включващ и въпроси като рождената дата на Хитлер и родителите му. Поставя се и диагнозата „морално слабоумие“. Масово стерилизират децата в помощните училища, майките, родили извънбрачно, дори извънбрачните деца, особено от цигански произход. В резултат на принудителната стерилизация загиват поне шест хиляди души – освен по хирургически път при жените тя се прави и с вътрешноутробно въвеждане на радий. По програмата на Райха за евтаназия само в 1940-41 г. са убити 70 хиляди „непълноценни“ немци. Решаваща е заслугата на псевдобиологията за Холокоста над евреите, циганите, хомосексуалистите, някои славяни и други „непълноценни“, издигнал изтреблението до индустриални мащаби.  

В Скандинавия, от друга страна, липсват традиционните социалнополитически условия за възникването на евгениката – класов антагонизъм, страх на елитите от събуждането на масите, от расови и етнически конфликти или пък реваншистки страсти. Северните страни са етнически и религиозно, а по това време вече – и социално, и политически хомогенни. Социалната държава и социалната „ефективност“ обаче там не се изключват, а се допълват взаимно. „Ефективността“, смятат скандинавските специалисти, радващи се на изключително обществено доверие, предполага постепенното отстраняване на „маргиналните“.

Престъпленията на нацизма през Втората светова война и разобличаването им след нея обаче доведоха, макар и не веднага, до почти пълен отказ от евгениката в развития свят. Но с откриването структурата на ДНК и възхода на съвременната генетика в в 50-те и 60-те години реакционният биологически детерминизъм се възроди в нова (псевдо)генетическа форма.

Вместо със Сократовите метали вече имаме работа с гени.

Теориите на А. Дженсен и книгата The Bell Curve на Р. Хърнстайн и Ч. Мърей се появиха в САЩ съответно по времето на съпротивата срещу войната във Виетнам, борбата за граждански права на негрите, убийството на Мартин Л. Кинг и расовите вълнения, и в 90-те години с хегемонията на реакционера Нют Гингрич в Конгреса и настъплението на радикалконсерваторите срещу всички прогресивни реформи от 30-те до 70-те години, „Ню Дийла“, „Великото общество“, защитата на природата.

Забележителното изследване на американския еволюционен биолог и историк на науката Стивън Джей Гулд The Mismeasure of Man („Лъжливото измерване на човека“, 1981 и 1996) – фундаментална критика не само на IQ, но на вроденизма като цяло, книга, която всеки сериозно интересуващ се от въпроса би трябвало да прочете – постави нещата в дълбокия им исторически контекст.   

В днешна Европа със стръмно растящото неравенство, гръцкия дългов колапс, парализата на поразения от бюрократична склероза Брюксел, с остеритета и дефлацията, протестите, „националистическите“ протестни партии, смесващи прогресивни социални искания с мракобесни ксенофобни и расистки лозунги, с антиислямските сборища на „Пегида“ и марша за Шарли – в тази Европа имаме най-благодатна социалнопсихологическа почва за ново пришествие на вроденизма. Така че въпросът беше не дали, а кога той ще се появи в нова форма.

Но междувременно генетиката твърде напредна с декодирането на човешкия геном и

стана практически невъзможно да се отстоява вроденизмът от сериозни научни позиции,

така че поредното му идване прие формата на квазинаучния Сарацинов публицистичен памфлет „Германия се самоликвидира“.

Сарацин борави тенденциозно с генетични данни, за да рационализира тревогата си от нашествието на имигрантите мюсюлмани. Вярно е например, че поради по-честите ендогамни (между роднини) бракове у турците и кюрдите в Германия се срещат по-често наследствени заболявания, отколкото у немците. Едно на 2500 турски деца се ражда с фенилкетонурия, докато у немските деца съотношението е 1:10.000. Но това са крайно редки болести, които нямат предполаганото от Сарацин негативно влияние върху здравето и интелигентността на многочислени групи като арабите и турците в Германия и способността им да успяват в немското училище.

Наследствени заболявания, дължащи се на ендогамия, се срещат по-често и при ортодоксалните евреи (хасиди), но Сарацин пък смята, че евреите имали особен „ген на интелигентността“. Но вероятно не знае, че големият Александър Хумболт в ХХ век смятал арабите за „по-високо надарени“ от съседите си – скитите, с по-голяма „естествена способност за умствено култивиране“.

Не в книгата, а в интервю за немския в. Welt am Sonntag Сарацин казва, че между етническите групи има „генетични разлики“. „Всички евреи имат общ ген, който ги прави различни от другите хора“. Вече знаем, че това твърдение е абсолютно незащитимо от гледна точка на съвременната генетика. „Еврейството“ не е биологична, а социокултура характеристика. Всяка отделна човешка популация притежава до 94% от общочовешкото генетично разнообразие и няма генни маркери, характерни изключително за една популация или за всички индивиди в нея. За съвременната наука в Германия и навсякъде другаде

всяка етническа група има един и същи генетичен потенциал за интелигентност.

Идеята, че 50-80% от човешкия интелект се наследява и е илюзия, че училището може да подобри качествено познавателните умения, също се разминава с фактите. Публикуваните в Германия изследвания показват, че ролята на наследствеността за разликите в IQ на децата от най-горната социалноикономическа група, които се развиват в най-добрите условия,  стига до 50%. Но при бедните деца разликите в IQ почти изцяло се дължат на социалните фактори. Почти всички неуспеваеми сред тях не са родени глупави, а просто нямат нужния социален капитал – необразованите им семейства живеят в бедност и стрес. Тези деца най-много могат да спечелят от едно добро, включващо училище. 

По-долу ще се спра по-подробно на илюзорността на самото понятие за IQ или g фактор – тоя заченат в скръб продукт на модернистичния физикализъм в психологията. Но преди това трябва да се подчертае, че

сега е абсурдно да се мисли, че интелигентността зависи „от един ген“ –

като размера и цвета на грахчетата на стария Мендел. Сред хилядите изследвани ДНК маркери  генетиката не открива определена част от генома, пряко свързана с интелигентността, и не потвърждава психологическите теории за различната наследственост на етносите и расите.

Един добър преглед на съвременната литература, „Интелигентност, раса и генетика“ (Intelligence, Race, and Genetics, 2005) от Р. Стърнбърг, Е. Григоренко и К. Кид, показва, че психологическите опити да се намери връзка между гените, расите и интелигентността се опират изключително на „фолклорни таксономии (folk taxonomies), а не на научен анализ, и могат да служат за социални, но не и за научни цели“.

Наследствеността като поведенско-генетично понятие (behavior-genetic concept) не може да даде връзка между расата и интелигентността. Самата раса, нещо повече, е „социален конструкт без научно (биологическо) определение“; опитите на южноафрикански и иазраелски биолози расисти да създадат в миналото вирус само за черни или араби (като биологично оръжие) не се увенчаха с успех.

И така,

няма ген на ума или глупостта.

Сложните качества на поведението се определят, доколкото са генетично определени, от стотици, дори хиляди гени в сложни комбинации. Няма открит расово-специфичен набор от такива гени.

Решаващо значение за развитието на интелекта има социалната среда. 

Какво ще стане, ако вземем здраво новородено африканче от джунглата на Конго и го възпитаме в градско образовано семейство от средната класа, независимо дали в Африка или другаде? Естествено – ще порасне като образовано дете от съответното приемно общество. Същото ще стане, ако вземем здраво европейче или североамериканче и го отгледаме в традиционно общество в африканската, южноамериканска или новогвинейска джунгла. Имаме познато семейство – българка и китаец от Бостън, които си осиновиха българско циганче – то изглежда като образовано, умно индийче – и си имат и родно българо-китайче. Аналогичен опит имахме с осиновено българско циганче от американка – учителка в училището на дъщеря ми. Като български чиновник в Ню Йорк веднъж ми се наложи да свидетелствам, че осиновено от американка тригодишно българско циганче не говори български, за да не й се налага според закона да му осигурява образование и на майчин език, т.е. е „табула раза“. В българския детски дом за три години не се научило да говори, в Ню Йорк за три месеца говори английски.  

В „Пушки, вируси и стомана“ (Guns, Germs and Steel, 1997)

Джаред Даймънд обясни различното развитие на човешките общества с различните им изходни географски условия.

Земеделието и животновъдството възникнали самостоятелно не само в Плодородния полумесец, а на много места на всички континенти (без Австралия и Антарктика), у хора от всички раси. Те  одомашнили всички налични растения и животни, които били податливи на това, с една и съща човешка рационалност. В Близкия Изток одомашнили пшеницата, ечемика, овцата, козата и камилата; в Африка (Сахел) – соргото, маниоката, (Етиопия) кафето, в Нова Гвинея – захарната тръстика, банана и тарото; в Китай – ориза; в Мексико – царевицата, боба, тиквата и пуйката; в долината на Мисисипи – слънчогледа и кратуната; в долините на Андите – картофа и ламата (кучето одомашнили навсякъде). Някои сложни земеделски култури като ябълките, наистина, трябвало да изчакат по-развита култура като римската, дето хората се научат как да ги присаждат; маслината и лозата също били по-скорошни развития в Средиземноморието.

Даймънд разказва как новогвинейците, които познава отлично от десетилетните си скитания с тях из джунглите в търсене на птици – хора, които доскоро са яли човешко месо от умрели роднини – има планински племена, чийто пръв контакт с бели хора станал едва в 30-те години на ХХ век – и са секли дърва с каменни брадви, не са ни най-малко природно по-глупави от белите хора. Напротив, често са много по-хитри и находчиви в конкретни ситуации. Без да знаят да пишат и четат, те помнят наизуст и всекидневно използват грамадно количество факти за природата, животните и растенията.

В „Светът довчера“ (The World Until Yesterday, 2012)  пак Даймънд пише, че децата у примитивните ловци-събирачи в наши дни са интелектуално по-самоуверени и любознателни от белите деца от развития свят и че обикновено западняците биват поразени от

емоционалната искреност, самоувереност, любопитство и самостоятелност у децата (и възрастните) в малките традиционни общества.

Ние потискаме тези качества у децата, казва той, чрез оценяването и подреждането им по успех и с постоянните си забележки.

Друго, които родителите в развития свят, можем да копираме от доброто у традиционните народи, според него са: повече физическа близост с малките деца, по-продължително кърмене и винаги да ги носим в „кенгура“ на гърдите си, с лице напред, а не в детска количка, да не ги оставяме да плачат дълго сами, уж да станат дисциплинирани (както е американският обичай), да ги оставяме по-често за гледане на роднини и приятели (alloparenting), да им даваме повече свобода да пипат и изследват и повече самопроизволна игра с подръчни предмети, вместо да ги затрупваме със скъпи „образователни“ играчки, повече игра с деца от различна възраст – последното е проблем в САЩ, но правило например в училищата Монтесори...

Най-важната биологична отлика на човека от приматите, „обиталището на битието“ (М. Хайдегер) и „интерпретантът на всички интерпретанти“ (Е. Бенвенист) –  

езикът – изглежда еднакво „развит“ у всички народи.

Граматическата структура на езиците на традиционните народи не е по-проста, а често е и по-сложна от тая на езиците на развитите индустриални народи – старобългарският език имал 11 гласни (днешният – шест) и седем падежа; инуитският (ескимоски) език имал десетки думи за „бяло“, но то и руският, турският и други езици имат по две думи за „синьо“, а ние – една, от което, разбира се, не следва, че те са по-„сложни“ от нашия.

Основната фонетика, граматика и лексика се формирала у всички народи дълго преди индустриализацията и модерната естествена наука. Няма човешка мисъл, която да не може да се формулира на кой да е от 6-те хиляди (може би вече са останали само 2 хиляди) живи езици на земята. Всеки текст е принципно преводим на всеки друг език – но разбира се, преводът винаги е „неопределен“ – според принципа на indeterminacy of translation, неопределеността на превода на американския философ У. Куайн. Нашата езикова история от IX – X век със скорострелното развитие – с домашните средства на един „варварски“ език – на най-високата философска терминология, изграждана в течение на повече от хилядолетие – е забележителен пример.

„Генетическите“ доводи на Сарацин са научно неубедителни, но галят приятно слуха на много хора, които мислят, че имигрантите мюсюлмани в Германия, Англия и Франция, българските цигани, арабите в окупираните от Израел земи, американските негри в гето-градове като Фъргюсън, Мисури и т.н. „не могат да учат, да се интегрират в „белите“ общества, да създават добри семейства, да отглеждат добри деца, да работят, да спазват законите“. Това е „дадено от природата“.

„Циганите, казват българските и други консерватори, никъде в света не са се интегрирали, никой не ги ще“. Защо трябва белият човек да се хаби да учи цветните? Щом генетически не могат – да им метне на врата по един синджир и ги натика в концентрационни лагери. Или да ги стерилизира „доброволно“, както предлагаше наскоро наш философ колумнист.

Презряната „политкоректност“

Бюрократичната глупост и корист могат да доведат до абсурд и най-правилната политика – според руската  пословица, „заставь дурака Богу молиться, он себе и лоб расшибет“ („накарай глупака да се моли Богу – ще си разбие челото“). Ясно е, че вегетативният имигрантски гето живот на Hartz IV в Германия в изолация от немското общество и без никакви амбиции не е пълноценен за здрави хора. Справедливата социална държава се грижи не само за телесните нужди на по-непривилегированите си субекти, но по подходящ начин и за духовните и социалните – личностно развитие, общуване, смислено прекарване на времето, допринасяне според възможностите си за обществото и самоуважение. В България напълно липсва справедливата социална държава – това, което в по-хуманните общества не оставя най-слабите духом от най-гетоизираните социални групи да паднат до варварското състояние.

Политкоректността е мярата на цивилизованото самоуважение на човешкия род, но трябва да е умна, винаги конкретна и тактична. Европа преди ерата на политкоректността бе земята на геноцида, класовата война и колониализма. Самата светая светих на европейското, модерният научен рационализъм и хуманизъм, бе и дом на полит-некоректността – Волтер, Хюм, Линей, Кант, Бюфон, Кювие, Хегел, Дарвин... а не само Шопенхауер, Ницше или Киплинг.  

Ясно е също, че съвременният урбанизиран живот на образованите професионалисти в развития свят с трескавия ритъм на кариерното rat race (надбягване на плъхове) е

неблагоприятен за създаване на семейства,

за възпитаване на деца – това е трагедия за милиони хора. Икономическата несигурност, хедонистичният консумеризъм на „последния човек“, насаждан от корпорациите и медиите, хипертрофираният егоизъм на съвременния „турбокапитализъм“ засилват ефекта. В Ню Йорк журналисти пресмятат, че едно дете „струва“ условно на родителите си над милион долара, докато стъпи на крака (средният доход на домакинство в град Ню Йорк е 67 хиляди долара годишно, в централната му община Манхатън – 73 хиляди). Имам две вече пораснали деца, родени в някогашна България, но сега стои въпросът за техните бъдещи деца в Америка.

Знаем също, че десните навсякъде поставят под съмнение самите социални грижи – те винаги са им виновни за дефицита, винаги се раздават незаслужено на негрите, арабите, турците, циганите, бежанците – да поощряват техния паразитизъм, мързел, разврат, нечистотия, мошеничество, глупост, безотговорност – за сметка на работните, отговорни, умни и спестовни бели хора. Икономическата наука обаче свидетелства, че не социалната държава сама по себе си е причина за икономическите ни неблагополучия. Факт е, че най-„социалните“ европейски страни се справят най-добре с финансовата криза.

Не социалната държава и грижите за малцинствата, а растящото неравенство за всички, рекетът на корпорациите, изолацията и гетоизирането на бедните е основният ни проблем – и bigotry, омразата на биологична (расова, полова), етническа, национална, културна, религиозна основа е класическото оръжие за замъгляване на проблема и масово баламосване (weapon of mass distraction) на масите от олигархията и нейната пропагандна машина.


(Следва)