/Поглед.инфо/ Настоящата криза в отношенията между Русия и Запада, изглежда, тепърва започва да се разгръща, но вече донесе ползи. А именно: бързо ликвидира слоя лицемерие, който ги покрива. По-точно лицемерието е събирателно и не съвсем точно понятие. Смесицата включва лукавство, самоизмама и малко идеологическа догма. Пропорцията се промени, но самият състав остава стабилен.
Рязкото поставяне на въпроса от Москва имаше шокиращ ефект. Плетеницата от политически коректни, но безсмислени изказвания, вече става безсмислена веднъж и завинаги. Мазилката падна, разкривайки оригиналната структура на сградата.
Няколко интересни неща излязоха наяве. Основното е, че започналото преди почти четвърт век мащабно разширяване на НАТО не укрепи Алианса нито военно, нито политически. От военна гледна точка към него се присъединиха страни, чийто принос в общия котел от възможности е малък, но те претендират (според Устава) за равен дял. От политическа гледна точка е още по-трудно.
Последствието от разширяването беше десинхронизирането на възприемането на заплахите. Наистина е трудно да се формулира опасност, която да тревожи еднакво, например, Канада, Португалия, Литва, Гърция, Турция и Исландия. Дългогодишното щуране на НАТО в търсене на мисия след Студената война беше разбито от такова разнообразие. Но в спокойна атмосфера това остана обект на бюрократични дискусии от срещи на високо равнище. Ако Алиансът се оказваше нужен (от операциите от Югославия нататък), винаги се намираше група държави, които поемаха лидерски функции, докато останалите бяха ограничени до символична подкрепа.
Когато логиката на развитието след Студената война доведе до конфликт с Русия, изглеждаше, че въпросът за мисията ще се затвори от само себе си.
Взаимната зависимост на "новите стари" противници е много по-висока от онова време. Конфронтацията с Москва се разгръща именно около онези страни, които попадат под логиката на постоянното разширяване на НАТО като основа на европейската сигурност. Логиката, която стана продукт на Студената война и засегна „наследството“ на губещата страна – бившия социалистически лагер и територията на бившия СССР. Тези гаранции за сигурност включват готовността на целия блок да устои на руския натиск, като отговори на призива на Източна Европа.
Тук обаче влиза в действие самото многообразие– значителен брой съюзници, дори и тези, които издигат глас в подкрепа, всъщност не смятат ситуацията за опасна за себе си. Там, на изток, те уж имат своя история и сметки. Защо да се рискува каквото и да е за тях? И ако в спокойно време такъв раздор е лесно да бъде прикрит, в неспокоен момент трябва да заеме позиция. Освен това страните, които се страхуват от Русия, силно апелират към тържествено обещаната им солидарност. И публичното разграничение от тях означава подкопаване на устоите на НАТО.
Казано по-просто, когато се вземаха решения за разширяване на НАТО, никой сериозно не е очаквал, че може да се изискват задължения за отбрана.
Изострянето на ситуацията до такава степен, че във водещите страни всъщност започват да говорят за война, веднага намалява ентусиазма и поражда коварни мисли в духа „толкова ли ни трябва?“. Това важи за съюзническото задължение към членовете на Алианса и още повече за тези, за които гаранциите не важат, въпреки че пропагандно всичко беше наредено така, сякаш братството по оръжие е леснодостъпно.
Показателен е инцидентът с командира на германските военноморски сили, който се разговори Индия и беше принуден незабавно да подаде оставка. Съмненията, изразени от вицеадмирала, са основателни, което означава, че той не е достигнал сам при тях. Въпросът е за приоритетите и националните интереси. Защо да ескалира конфликт с Русия, когато целият свят се променя не в полза на Европа и Германия, а Китай е наистина растяща и не непременно приятелска сила? Основното е, когато цялостната социално-икономическа ситуация вече е достатъчно изострена, да се продължи с късането на връзките с важен икономически и енергиен партньор.
НАТО претърпя интересна трансформация през десетилетията. През годините на Студената война това беше съюз, който твърдо обявява своята готовност да се бие, но никога не го направи, което създаде имиджа на изключително успешна организация. Тогава блокът всъщност се отдръпна от военния имидж, като подчерта, че е инструмент за стабилност и политическа трансформация. Парадоксално е, че в същото време НАТО (изцяло или отчасти) започна реално да воюва – в Югославия, Ирак, Либия. Тоест стана трудно да се говори за чисто отбранителния характер на Алианса. И накрая, настъпи моментът, в който военната идентичност трябва да бъде потвърдена от готовността за използване на сила по искане на уплашени съюзници. Но някак си не им се иска...
Руските действия принуждават НАТО да остави настрана демагогията и наистина да помисли за задачите, интересите и границите на възможното. Не на ниво политически пиар, а по същество. И това вече е ценен резултат.
Превод: В. Сергеев