Кой загуби студената война

/Поглед.инфо/ За да не изпадна в смешното положение на човек, който, знаейки отговора, продължава да си задава един и същ въпрос, веднага ще задам и другия логично следващ въпрос. А защо през всичките тези повече от тридесет години ние все още си задаваме този, наглед изтъркан от повтаряне въпрос и защо той толкова актуално звучи в нашето „ново“ време?

В началото на деветдесетте години на миналия век след обявеното приключване на студената война в общественото пространство беше посочен категорично загубилият, а именно соцсистемата. Тази наглед логична констатация многократно повтаряна през годините доскоро се възприемаше като аксиоматично твърдение или по-точно доказан исторически постулат, който пред- определи още от тогава съответните политически процеси в новоприетите и старо присъстващите страни на Европа. Тогава не много, а отскоро време все повече от коментаторите и политическите анализатори се опитват да поразсъждават извън общоприетата посока. Те обаче, често боейки се особено в наши дни, че ще бъдат дамгосани от обилно роящите се евроатлантически политолози и най вече медийни шоу журналисти, в повечето случаи посвиват изявленията си.

Наистина на пръв поглед изглежда, че да зададеш такъв въпрос е некомпетентно или дори глупаво изявление. Историята обаче както знаем винаги ни дава основание за разнопосочни често отричащи се взаимно тълкования на събитията, които в повечето случай са плод на субективна, а не на обективна оценка. Впрочем, ако трябва да сме пределно точни, малко е несериозно да търсим обективност в оценката на процесите, когато тя винаги е плод на субективен анализ. А да се надяваме на това че изкуствения интелект ще сложи ред в тези исторически каламбури е все още доста рано.

Ако се върнем обаче към въпроса в заглавието, може би е по-полезно да се опрем на категорично потвърдените факти. Като например че в началото на 90-те с едно погребение беше ознаменуван и фиксиран края на студената война. Още повече че това действие би могло да се приеме и като самопризнание на загубилия в тази война. На 25.12.1991 г. представителите на страните – членки на Варшавския договор се събраха в полската столица на въпросното погребение. Прощаваха се с ударната сила на Съветския блок – Варшавския договор. Видимо развълнуван, почти просълзен маршал Дмитрий Язов, министърът на отбраната на новосъздадената Руска федерация заявява: „Загубихме Третата световна война без нито един изстрел. Историята няма да ни прости това”.

Нахално, даже кощунствено е да се твърди, че не е даден нито един изстрел през всичките тези години на „студени” сражения, които започнаха още от края на Втората световна война и продължиха чак до началото на 90-те години на миналия век. Корея, Виетнам, Куба, Чили, Африка, Ливан, Израел, Иран, Ирак, Афганистан и много други приказни географски точки бяха жестоките дестинации на доста „горещия” туризъм на Великите сили, които непрекъснато си организираха „срещи”, за да премерят своите сили в любимия си вид спорт – войната, за всеобщо неудоволствие и страдание на хората по света.

Малцина тогава обърнаха внимание на ясно демонстриралия се факт, че соцсистемата на практика се само разруши и което е още по-важно, не се замислиха за това, дали има някакво друго, а не само популярното обяснение на факта и дали всичкото не е направено с някаква цел.

През онези години на възторжените послания за края на студената война обаче в анализаторските центрове и във висшите управленски елити на САЩ първи се усетиха, че победните салюти са били малко прибързани и шампанското започна леко да им нагарча. Това се почувства най вече във военните щабове и във военнопромишления комплекс. Изведнъж се оказа, че го няма врагът, с който дотогава се оправдаваше и военния бюджет и присъствието на американските бази по света. Тук и там започна да се задава кощунствения въпрос за какво ни е в такъв случай НАТО след като го няма Варшавския договор. Тези разсъждения в широкия обществен спектър разтревожиха още повече управленските нива, а за военните те прозвучаха едва ли не като свиренето на тръбата на арлинктонското гробище. Малко по малко се подразбра, че има и друга истина за студената война и че губещият в нея не е само соцсистемата. Да не говорим, че Русия от пепелта, както се казва, ускорено взе да се въздига и да възвръща образа си и потенциала си на велика сила.

Някои от водещите анализатори на процесите от онези години в това число и руски вече стиган до изводите, че номерът с разпадането на соцсистемата възможно е имал за цел точно това – построяването на една нова, имперска Русия.

Още тогава това предизвика решението на Капитолия за предприемане на спешни мерки. Те уж трябваше да са спешни, но се оказа, че са позакъснели, защото от средата на 90-те в Европа, посъвзела се и оцеляла след студената война, започнаха да се развиват процеси далеч непредвидени и нежелани от задокеанските партньори. От водещи европейски страни дори се прояви невероятното нахалство да се обсъжда въпрос, да речем, за нов Европейският дом. Някои дори стигнаха дотам да говорят, че е време да се създаде европейска армия за защита на европейските интереси. И тук вече чашата преля.

Малко преди да влезем в новото хилядолетие САЩ взеха решение да стегнат редиците на своите европейски партньори, с вдигнат пръст да ги предупредят, че не трябва да забравят в кой отбор се намират, кой е техният противник и какви са техните задължения. Нямаше как този вдигнат пръст да бъде насочен съвсем на изток право там където беше целта. Паритетните отношения винаги са били светая светих за Великите сили независимо от приказките им. Затова компромисно бе намерен друг вариант. Хем да не закачаме „колегите“ от другата велика сила, хем и на тях да се подскаже, че няма да може те да си разиграват конете из европейските полета. И вдигнатият пръст се забучи в балканския полуостров право във столицата на Сърбия. Само че това не беше урок по география, в който с пръст да посочиш, къде се намира Белград. Беше напомняне, че студената война може при необходимост да се превърне и в гореща даже за Европа. Започнаха бомбардировките в Сърбия. В тази американска щуротия бяха „поканени“ да участват 11 европейски страни. Тя не донесе като цяло крайния ефект който беше търсен, въпреки че отношението към Сърбия и към политиката й спрямо останалите народи на Югославия беше достатъчно основание за формиране на определени негативни настроения от европейските народи към нея. Военните действия на натовските сили срещу Сърбия обаче малко постреснаха европейските народи. Замириса на война. Да не говорим, че се прояви и един от известно време позабравен синдром, как по заповед на великата сила всички трябва непременно и заедно да участват във всякакви нейни начинания и то, за съжаление, извън студения вид на водените противоборства. Това по своему бе демонстрирано по време на операцията „Пустинна буря“ в Сирия, където изведнъж американците са видяха сами оставени да си правят каквото са си решили но без намесата на водещите европейски страни. Може би тогава това напълно ги убеди, че европейските народи са решили да вървят по свой път. Разбира се без да нарушават своите връзки с големия брат, но и да подсказват своя ново изявен европейски характер в намеренията си да провеждат добросъседска и партньорска политика с всички народи около тях в това число и със Русия, макар и при запазване на ангажиментите към НАТО.

Повече от естествено беше в САЩ всичко това да предизвика съответна реакция. Както в Дивия запад и в световната политика важи отколешното правило, че всеки си пази обозначения с колчета свой периметър на интереси. Бжежински в неговия стил прецизно и абсолютно точно обрисува обстановката и посочи проблема. Както вървят нещата, предупреди той, ще сънуваме скоро кошмара на новата ос Берлин-Москва-Пекин.

Все в онова време, докато още не бяха се издимили пушеците от пустинната буря, във Варна се проведе един европейски бизнес форум на който както тогава се случваше често имаше представители и от източните и от западните страни, но също и от САЩ, Канада, Япония и Китай. Вечерта в бара на Дома на журналистите беше се събрала една шарена компания. Хрисимо си разговаряха бизнесмените едни с други, как по-бързо и по-нашироко да развият бъдещото сътрудничество. Присъстваше и един хитроумно гледащ американец, журналист от нюйоркска медия. Говореше малко и повече слушаше. Вече понапреднал с питиетата обаче в един момент реши и той да се изкаже. Със съответното самочувствие на представител на тогавашния абсолютен хегемон на света и с леко завален от алкохола говор, той директно ни заяви право в очите: „Гледам ви, рече, и ви се наслаждавам на наивността. Въобразили сте си, че все така задружно ще си живеете. Вие какво си мислите, че ние ще блъскаме по света и ще се трепем с комунистите, а в Европа все така ще я карате без война. Това вярвате ли си го?“ Ние го гледахме като някакво екзотично неизвестно откъде дошло същество сред нас. „Трябва съвсем да е откачил“, си помислих аз, а вероятно и останалите.

Да, де но веднага след мюнхенската конференция през 2008 година, където младият президент на Русия си позволи да каже даже на немски език, че е време Европа да заживее свой живот, започнаха да стават интересни събития по нашите територии - пак Сърбия, Косово, Армения, Грузия. Отново си чукнаха главите „великите“ от изток и запад, за сметка на народите там. Така бавно и сигурно стигнахме до 2014 година, когато на украинска територия пак се почувства зловонния дъх на старата позната студена война, облечена вече в нови дрехи. Когато видяхме, че започва изграждането на новата желязна завеса още по-висока и още по-непоклатима. На всички вече е ясно, че трудно можеш я прескочи камо ли да я разрушиш.

Перверзията в момента е, че със задружните усилия на западноевропейските страни под единното ръководство на нашия Евросъюз ние пак си навлякохме хомота на великите сили. Въпреки че, още след Втората световна война в началото на новата студена война вече беше ясно, че само от великите сили зависи нашия живот и никой повече никога няма да разреши в старата ни хубава Европа да си живеем живота по свой избор. Опитахме се, но не се получи и този път. А отговорите за това, какво се случи в Украйна, кой запали фитила, който все още гори и може да подпали цяла Европа да не говорим че и целия свят, дълго време ще бъдат обсъждани и дискутирани и всяка страна ще търси своята правда. Ще се получи, предполагам, както с нашия въпрос в началото – уж всеки знае отговора, а все ще си ги задаваме въпросите.

Тъжната истината е, както каза Тръмп, че Украйна е на път да изчезне. Че както и да го увъртаме, де факто тя се превърна в поредното поле на противопоставя на великите сили, които пак на европейска територия решиха да си премерят, да речем този път, величието си. Интересното е че както се видя, този път и Зеленски, „великият търговец“ и „талантлив актьор на нашето време“ взе да се усеща кой ще му решава съдбата. Демонстративно показа, че няма какво повече да се надява на европейските си партньори при сегашната предизборна ситуация и транзит прелитайки над Европа отиде в Америка, където директно се заби като термит в разгара на тяхната кампания. Огледа се и се ослуша както правят хората попаднали в такава обстановка за да разбере накъде духа вятърът. Независимо че торбичката му беше отново напълнена, видно се разбра, че не е удовлетворен от посоката в която той духа.

Това пък от друга страна показа, че ние европейците отново сме в същата ситуация. Щем не щем, пак те, Великите сили, както се вижда, ще ни решат съдбата на поредната ялтенска конференция от нов вид. Ще има да се чудим на изписаното в салфетката.

За нас българите, живеещи все още в нашата България какво да говорим. Мотаем се наляво и надясно, въртим се около собствената си ос, забравяйки какво е казал народа, че колкото повече се въртим по навътре ни влиза. Истината е, че след цар Иван Шишман в нашето историческо развитие ние никога не сме определяли съдбините си самостоятелно и независимо от актуалните към съответния исторически момент велики сили. Май ни е станало навик.

Жалко!