/Поглед.инфо/ Днес много африканци смятат французите за ирелевантни, ако не и за персони нон грати в много страни, в които някога са имали власт. По-рано този месец, например, хиляди малийци празнуваха експулсирането на френския посланик в столицата Бамако. Когато френският външен министър Жан-Ив льо Дриан нарече избраната военна хунта „нелегитимна“ и „извън контрол“, военните лидери на Мали наредиха на посланик Жоел Майер да напусне страната.

Това не означава, че Париж няма право: разочарованието от Бамако непрекъснато нараства. Френски войски бяха разположени в западноафриканската държава през януари 2013 г., за да се борят с бунтовниците туареги, група, която Ал Кайда използва, за да завземе територия в северната част на страната.

Докато Мали някога беше една от най-демократичните нации в Африка, днес тя се превърна в блато от лошо управление и бунт, които се хранят взаимно. Наскоро малийската хунта възложи охранителна работа на руската паравоенна група Вагнер, част, за която е известно, че извършва нарушения на човешките права и ограбва местни ресурси (мнение на американския автор, а не на Поглед Инфо, б.р.). Междувременно френските войски са на път да напуснат страната.

Френският развод с Мали все повече се превръща в правило, а не в изключение. Все по-често дипломатическото господство на Франция в Африка, продължило повече от век, приключва, а с него и претенциите на Франция да бъде основен играч на световната сцена.

Помислете за Централноафриканската република: преди една година бунтовници в богатата на ресурси бивша френска колония заплашиха да разграбят столицата Банги. Организацията на обединените нации, която има силни мироопазващи сили в страната, остана настрана, както и Франция.

Руанда, с една пета от населението на Франция и армия, по-малко от една десета от тази на Франция, в крайна сметка се притече на помощ и спря настъплението на бунтовниците, изтласквайки ислямистките бунтовници обратно във вътрешността на страната. От гледна точка на местните жители, френското бездействие задълбочи предателството, белязано от подкрепата на покойния президент Валери Жискар д’Естен за местната диктатура в замяна на доставките на диаманти от Централна Африка във френската хазна.

Въпреки че едно поколение френски политици са вярвали, че могат да плячкосват и да се борят с централноафриканците, те научиха, че местните имат дълга памет.

След това идва и самата Руанда. Докато Руанда първоначално е била белгийско колониално владение, Франция я третира като своя собствена след независимостта на страната през 1962 г. Френската политика обаче беше изкривена.

Разсекретените френски архивни документи и оценката на новодостъпни източници сега показват извън всякакво разумно съмнение прякото френско съучастие в геноцида срещу тутсите през 1994 г. Мотивите на Франция? Недоверие към руандийците, които търсят по-големи връзки с англоезичния свят, както и желанието на президента Ювенал Хабиаримана (при когото хутуските бойци планираха геноцида срещу тутси) да подчини интересите на Руанда и човешките права на френските искания.

Докато Холивуд успешно изобрази част от ужаса на геноцида от 1994 г., продуцентите пропуснаха обучението, извършвано от френски съветници и дори екипирането на контролно-пропускателни пунктове с Hutu génocidaires. Сега е ясно, че вероятно нямаше да има геноцид в Руанда, ако не беше цинизмът на френския президент Франсоа Митеран.

Понастоящем президентът Еманюел Макрон заяви, че изтеглените от Мали войски ще се преместят другаде в Сахел. Но не е ясно колко дълго ще бъдат добре дошли.

Смъртта на президента на Чад Идрис Деби по време на битка с ислямистки бойци отстрани един твърд френски съюзник. Въпреки това подкрепата на Макрон и Ке д’Орсе за сина на Деби Махамат може да има обратен ефект за сметка на бъдещото френско влияние.

Буркина Фасо, Нигер и други страни от Сахели наблюдават внимателно съседите си. Импулсът има значение. Те няма да се поколебаят да изритат Франция, докато тя върви надолу, особено ако има алтернативи.

Нежеланието на Франция да признае регионалната конкуренция също се отразява. Джибути, например, някога беше стратегическата опора на Франция. До преди десетилетие Джибути беше дом на 13-та полубригада на Чуждестранния легион. Впоследствие тази част се премества в Обединените арабски емирства и след това обратно във Франция. Междувременно Китай се превърна в доминираща сила в бившата френска колония.

Но Китай не е сам. Турция използва антифренска, антиколониалистка реторика, за да култивира бивши френски колонии в Африка. В най-скандалния пример Ахмет Кавас, турският посланик в Чад, похвали Ал Кайда в ислямския Магреб и обвини френските войски, които се бият с тях, че са истински терористи.

Кръвоизливът във френското влияние вече е очевиден, но се работи от години.

За Вашингтон възникват два въпроса. Първият е защо Франция игнорира предупредителните знаци и дали нещо подобно може да се случи с влиянието на Съединените щати.

Въпреки че Съединените щати нямат колониално наследство в Африка, те имат история на подкрепа от Студената война и Глобалната война срещу нарушенията на човешките права от ерата на терора, които Вашингтон може да е забравил, но местните жители в различни страни не са.

Втората е цената на самодоволството. Франция никога не трябваше да позволява на Китай да я изпревари в Джибути, нито трябваше да позволява на Турция да култивира повече влияние в много франкофонски страни, отколкото има самата Франция.

Друг въпрос за американските политици тогава става дали са добре с Китай, Иран и Турция, които запълват лидерската празнина на Франция. Въпреки че Белият дом и Държавният департамент могат публично да отрекат нещо в този смисъл, и двете агенции изглежда не желаят да направят нищо, за да избегнат подобен резултат.

Превод: СМ