/Поглед.инфо/ Равностойни, но не равни

Сред идеологическите спорове, които разтърсват западния свят, определението за „джeндъp” е едно от най-абсурдните, а също така и едно от най-опасните в дългосрочен план.

Изискват от нас не само да повярваме, че жените в нашата цивилизация са били систематично потискани, но също така се твърди, че самото понятие „жена” (както, разбира се, и понятието за „мъж”) не е нищо друго освен „социален конструкт”.

Оттук произлиза в първоначален етап искането да се наложи по законови пътища числената равнопоставеност на жените във всяка възможна професионална област (или поне във всяка, която изглежда подходяща за амбициите на заинтересованите); а във втори етап – систематичното „деконструиране” на всички онези „роли”, които са били наложени на половете в резултат на вековното патриархално потисничество.

Както често се случва, тук става дума за амалгама от най-различни идеологически аргументи и политически цели, която

Лекомислено смесва истина и лъжа.

Дори самата отправна точка е погрешна, тъй като е в очевидно противоречие с действителните биологични факти за разделянето на човека (както и на повечето други живи същества) на мъжки и женски пол, които датират още от самото начало на органичния живот.

Затова физическите и психологическите характеристики, които са неразривно свързани с това разделение, по никакъв начин не са „социални конструкти”, „измислени” от един „патриархат” с цел системно потискане на едната половина на човечеството.

Наистина, част от правата, задълженията и атрибутите, свързани с половете, са културно обвързани и по този начин, ако щете, действително „конструирани”, но само във връзка с дадената им от природата нагласа и произтичащите от нея реални факти.

Също така би било нечестно да се отрича, че някои общества наистина са се възползвали от естествената уязвимост на жените, за да превърнат трайно (и до ден днешен) статута им във функция, свеждаща се в голяма степен до комбинация между ceкcyална poбиня, домакиня и машина за paзплод, която е предимно затворена в собствената си къща и трябва да се забулва на обществени места.

Затова безспорно може да се счита за напредък, че нашата цивилизация вече много отдавна е преодоляла тези форми на унижение. Но вместо да освободи пoлoвeтe от потискащото социално бреме и да им позволи да реализират свободно своята биологично вродена пoлoвa същност, действителното осъществяване на еманципацията далеч надхвърли целта си и в крайна сметка доведе до маскулинизацията на жените, феминизацията на мъжете и появата на

Андрогинен идеал, който все повече моделира и двата пoла

Маскулинизацията на жените се състои в това, че съвременните жени днес са подложени на същите безмилостни правила на „пазарите” и конкурентния натиск, както преди това са били само мъжете, и по този начин са принудени да се адаптират към начин на съществуване и действие, който изначално е бил разработен от мъже и за мъже.

Феминизацията на мъжете се състои в това, че вродените им качества все по-често се възприемат като „токсична мъжественост” и на практика те са принудени от родителския дом, училището, медиите и политиката да развиват своите „женствени страни”, да се извиняват за всяко силово налагане или творечски напредък. Така че не е изненадващо колко много мъже се отвръщат напълно от обществото.

Андрогинният идеал, това идеологическо приравняване на двата пола, както и все по-широкото предлагане на пазара на мъжкото тяло, породиха нов идеал за красота, в който трябва да изглеждаш вечно млад, красив и ceксyално неопределен, но който в крайна сметка е напълно изкуствен продукт, възможен единствено благодарение на анорексията, козметичната хирургия и патологичната заблуда за едно вечно младо общество, докато в същото време прекомерното застаряване на населението, особено на Запад, е достигнало досегашния си исторически връх.

 

Какво да се прави?

Нека се откажем да участваме в игра, която в повечето случаи е от полза само за големите корпорации и няколко политически кръга, стремящи се да си осигурят трайно богатство и власт чрез мащабна и радикална идеологическа и културна трансформация на обществото, било то и с цената на това да пострадат най-слабите от слабите – нашите деца, които или се убиват в астрономически размери чрез аборти, или се изхвърлят в целодневни детски ясли и в други специализирани центрове, заемащи все повече и повече мястото на семействата, под аплодисментите на една камара политици.

Не е необходимо да се подчертава, че жените имат същите права като мъжете, и е дълг на всеки добър човек да се бори не само за запазването на тези права, но и да гарантира че от тях могат да се ползват всички жени.

Но би било наивно и дори опасно да се пренебрегне фактът, че призванието на жените в повечето случаи е много по-различно от това на мъжете и вероятно дори трябва да се счита за далеч по-важно, като се има предвид изключителното значение на жените за биологичното оцеляване на нашия вид и фундаменталната роля на майката в ранното детско възпитание, която не може да бъде заместена от нито един сурогат.

Вместо да застрашаваме оцеляването и благосъстоянието на бъдещите поколения и да подлагаме жените на същия ритъм на живот и работа като този на мъжете под претекст, че така ги „освобождаваме”, нека направим всичко възможно да защитим и укрепим доброволно упражняваното от тях право да се грижат за децата си, доколкото е възможно, без по този начин да застрашават професията или положението си в обществото.

Затова нека се борим това призвание да бъде признато за финансово обезпечена от обществото професия и нека направим всичко възможно – там, където това не е така – да предоставим на жените семейна и материална подкрепа, която да съответства на тяхната специална естествена мисия, както и на историческите роли на половете в нашата западна цивилизация.

Източник: David Engels, Que faire? Vivre avec le déclin de l’Europe, Blue Tiger Media, Groningen 2019, ISBN 978-94-92161-83-3 („Живот в упадъка на Европа. Какво да се прави?“ от Давид Енгелс, историк, специалист по западна интелектуална история и европейската идентичност)