/Поглед.инфо/ След историческа реч за създаването на украинската държавност и конфликтите със Запада президентът Владимир Путин призна независимостта на двете народни републики в Донбас. Сега сигурността им ще се гарантира от съвместната служба на бившата милиция и въоръжените сили на РФ. Решението на руския държавен глава ще има и други последици.
Официалното признаване на независимостта на ДНР и ЛНР, на първо място, означава, че руските войски ще бъдат въведени на територията на републиките на Донбас - те вече са въведени, ако се съсредоточим върху докладите от място. Това следва от самия текст на указа на президента на Русия, където на въоръжените сили на Руската федерация са възложени „миротворчески функции“.
В бъдеще основата за присъствието на руски военни в региона на конфликта ще бъдат междудържавните споразумения с Донецк и Луганск, както се случва в случая със Сухуми и Цхинвали през 2008 г. Докато Донецк и Луганск не бяха признати за столици на независими държави, не беше невъзможно да се сключват междудържавни споразумения с тях.
Всъщност случилото се означава мир - силен, надежден мир, тъй като оттук нататък опитът за посегателство срещу сигурността на Донбас означава пряк конфликт с една от най-силните армии в света, на което едва ли някой ще се реши. Това е многократно доказано в постсъветското пространство: в Приднестровието, Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия – където се появява руски миротворец, там са замразени дори най-жестоките етнополитически конфликти.
Няма да има повече удари по жилищни зони, артилерийски дуели и боричкания за неутрални земи. И ако го направят, въоръжените сили на РФ разполагат със средства за отбрана, които ще направят цената на подобни украински удоволствия твърде висока.
Осемгодишният кошмар за жителите на Донбас приключи. Има причина да се надяваме, че завинаги. Предстои процесът на възстановяване на мирния живот,започнат от Москва още миналия ноември, който е решаващ за целия руски свят. Тогава това беше последното предупреждение към Киев, след което той все още можеше да тръгне по пътя на изпълнението на Минските споразумения. От понеделник тази перспектива стана илюзорна.
От дипломатическа гледна точка решението на Путин повтаря случая с признаването на независимостта на Косово от западните страни през февруари 2008 г. Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за конфликта в този регион гарантира териториалната цялост на Югославия и въз основа на нея се провеждаха преговори между сърби и албанци за следвоенно уреждане. И формално все още го правят, с уточнението, че албанска Прищина е загубила мотива да преговаря за каквото и да било с Белград, тъй като вече е получила от Запада това, което иска от самото начало - държавност.
Вярно е, че в случая с Косово сепаратистите показаха хронична неспособност за преговори, а в Донбас, напротив, бившата метрополия - Украйна. Освен това Белград през 2008 г. не предприева абсолютно никакви действия, които да застрашат сигурността на жителите на сепаратистката зона, за разлика от Киев през 2022 г.
В същото време, противно на настоящите изявления на Брюксел, Вашингтон и Киев, признаването на ДНР и ЛНР не означава оттегляне на Москва от Минските споразумения.
Тези споразумения изобщо не посочват възможността за оттегляне, освен това Москва не е страна по споразумението - само гарант за неговото изпълнение. И тя запазва тази роля за себе си - можете да сте сигурни, че никой няма да постигне изпълнението на ключовата точка на "Минск-2" за прекратяване на военните действия по-добре от нея.
Що се отнася до политическата част на споразуменията, Киев при желание може да преговаря с Донецк и Луганск за обединение в единна държава и прословутото „имплементиране“ на Минск-2. Признаването на ЛНР и ДНР от Москва не пречи на това, а само гарантира безопасността на участниците.
Това е нашата позиция. Ясно е, че е малко йезуитска: републиките на Донбас не искаха да се върнат в Украйна в никакъв случай и сега, след като удовлетвориха претенцията си за независимост от Киев от страна на ключов играч в региона, още повече няма да искат. Но по същия начин американците и европейците, пренебрегвайки решението на Съвета за сигурност на ООН, направиха сръбско-албанските преговори безперспективни.
По-рано се смяташе, че краят на санкционната война със Запада зависи от успеха на „имплементирането“. Сега ръководството на Руската федерация вярва, че войната на санкциите е самоцел (като елемент на сдържането на Русия), смята икономическите ограничения за теоретично вечни и не ги свързва с бъдещето на Донбас. То също не си позволява повече от това, което Западът си позволи.
Признавайки ДНР и ЛНР, Москва отхвърля принципа „Аз мога да го направя, ти не можеш“. Въпреки това, официално, повтаряме, ние не сме отменили споразуменията от Минск, приветстваме мирните преговори, включително преките преговори между Киев, от една страна, и Донецк-Луганск, от друга. В друга реалност, където ръководството на Украйна е по-умно, може би те ще се споразумеят за нещо, а Русия ще се погрижи оръжията да мълчат през цялото това време.
Разбира се, Западът ще обяви присъствието на руски войски в ДНР и ЛНР за незаконно и противоречащо на международното право. Подобни въпроси обаче има за законността на присъствието в Косово на втората по големина американска военна база в Европа - “Бондстийл” - въпреки факта, че тя се появи много по-рано. Путин изравни залозите едва сега.
Западът чакаше Русия да започне голяма война в Украйна. Но се случи обратното: Русия сключи трайно примирие в региона. И в същото време тя сряза за себе си Гордиевия възел на Минските споразумения, елиминирайки лепкавата идеологическа неяснота, която ги съпътства от момента на подписването им - принудително, тъй като именно Минск-2 позволи клането в Донбас да бъде спряно през 2015г.
Никой не крие нищо, всичко е открито и публично: споразуменията целят връщането на Донбас на Украйна при условията на широка автономия. Но в същото време не беше подчертано, че това противоречи, първо, на желанието на жителите на републиките, и второ, на идеите на много руснаци за това що е справедливост.
С избухването на военните действия и бомбардировките на Луганск Киев загуби моралното право да претендира за Донбас, дори и да забравим за момент за лингвоцида, който се извършва в териториите на Югоизточна Украйна, които той все още контролира.
С други думи, споразуменията от Минск бяха „невъзможни“ и „предаване“ не само от гледна точка на Киев, но и от гледна точка на руския свят. Но Донецк и Луганск все пак участваха в седемгодишния цирк, наречен „срещи на тристранната контактна група“, защото Москва ги помоли да направят това.
Трябва да отдадем почит на сдържаността на ръководството на народните републики. В частни разговори се изразяваше надеждата, че вятърът ще се промени и въпросът за връщането в Украйна ще бъде свален от дневния ред. Сега наистина е свален – междинната цел на една много млада, но буквално закалена в битки политическа класа на Донбас е постигната (междинна, тъй като крайната цел за мнозинството е присъединяването към Русия).
Надеждата, че мечтата ще се сбъдне, се даваше от хроничната невъзможност за договаряне с украинската страна. Така се оказа в крайна сметка, въпреки че Украйна все още може да обърне ситуацията в своя полза.
Но само ако забрави за отцепническите земи и конфликта с Русия, като се съсредоточи върху организирането на спокоен живот в онези територии, които все още са част от нея.
В противен случай по-нататъшните промени за нея ще бъдат само към по-лошо.Примерът първо с Крим, а след това с Донецк и Луганск, показа, че да бъдеш част от Украйна не е историческа присъда, което не може да бъде ревизирана.
В речта си за признаването на ДНР и ЛНР президентът на Русия прозрачно намекна за възможността за „пълна декомунизация на Украйна“, визирайки земите, които са ѝ били връчени при съветската власт. Към днешна дата не е напълно изяснено дори в какви граници Москва е признала републиките на Донбас - в действително контролираното или съвпадащото с границите на Донецка и Луганска области на Украйна.
Тоест Мариупол Украйна ли е или ДНР? Отговорът на този въпрос очевидно е свързан с избора на украинската страна – в полза на диалога или в полза на конфронтацията.
Превод: В. Сергеев