/Поглед.инфо/ Опитът за преврат, обещан от Зеленски, не се състоя, но опозицията оформи нещо като предмайдан. Обещаното от опозицията военно положение не е въведено, но Зеленски отправи съобщение до Радата за вътрешната и външната ситуация на Украйна.
Може, разбира се, да се предположи, че страните, изправени пред разобличаването на плановете си, са отиграли малко назад, намалявайки остротата на изказванията си. Но това е малко вероятно. Твърде маргинален и малоброен беше предмайданът, който събра главно "соколите" на Аваков и "орлите" на Порошенко, които за първи път от 2014 г. се озоваха в една лодка.
Твърде претенциозно и досадно беше и посланието на Зеленски. На базата на такива изключителни "успехи", военно положение не се въвежда. Тук е редно да се проведе парад на победата и да се наградят масово „героите на труда“, които „вдигнаха страната от руините“. По-скоро страните в конфликта надцениха взаимната си решимост да предприемат незабавни активни действия.
Ахметовците следваха класическия сценарий за „развъртане“ и популяризиране на Майдана, подготвян от няколко месеца. Сега се занимаваме с първия етап: речите на сравнително малка група активисти, които издигнаха искания, които са абсолютно неприемливи за властите: оставките на Ермак, Данилов, Демченко, предсрочни парламентарни избори, импийчмънт на Зеленски.
Всъщност активистите изискват Зеленски да уволни най-близките си служители (основата на властта му), така че нищо да не попречи на парламента да стартира и проведе процедурата по импийчмънт. На свой ред парламентът трябва да отстрани президента от власт, за да може първият също да бъде разпуснат и да се свикат предсрочни избори.
Това е абсурдно. Можете да опитате да играете на противоречията между клоновете на управлението. Човек може да се опита да убеди президента, че като предаде ключови служители и рестартира парламента, той ще запази поне номиналната си власт.
Но да се изисква от тях доброволно да се анулират взаимно и колективно да се отправят към затвора или в политическа забрава, е очевидно неосъществим ход. Подобно искане трябва да бъде подсилено с танкове пред президентския дворец и военни самолети над столицата. А и при такава ситуация Алиенде, например, отказа да се предаде.
Тоест опозицията явно не е очаквала да постигне нещо значимо на 1 декември. Тя, подобно на Найем през 2014 г. или като при масовите предизборни събирания в подкрепа на Юшченко през 2004 г., само създава основата за последващото разполагане на сили. Поставени са изисквания, определени лидери и полеви командири, демонстрирани са боевиците, официално е създаден координационен съвет (щаб), обявена е безсрочната акция.
Всичко останало (под формата на палатки, обитавани от клошари и маргинали, охранявани от организираните екстремисти, "полицейските зверства", „сакралните жертви“ и цялата друга атрибутика на сертифицирания Майдан) може да се появат по всяко време.
В същото време акцията на 1 декември е толкова външно незначителна, че е лесно да я забравите, ако Зеленски капитулира и безусловно се подчини на Ахметов (никога не се знае какво ще стане при такива предмайдания) - проблесна като сутрешна мъгла и не доведе до нищо сериозно .
От своя страна речта на Зеленски в Радата, на изучаването на която посветих 12 пълни часа, за да не пропусна и еда мисъл, ако тя случайно се скита там, беше ясно замислена от обкръжението му като опит да консолидира народа срещу олигарсите-разбойници, около "успешното" правителство.
Целият този масив от данни, свидетелстващи за просперитета на нашата помийна яма под „мъдрото ръководство“ на „момчето от бюфета“, което иска да „да бъде пират... да командва фрегата, да носи ботуши, наметало, пръстен с ахат ... и да застане на борда със скръстени ръце гордо“ е събран от спичрайтърите на Зеленски като смес от откровени лъжи и полуистини, която трябва да го представи на обществото като спасител от олигархичното господство, да докаже, че не е избран напразно, че държи на думата си и изпълнява обещанията си.
По принцип съдържанието на речта на Зеленски може да бъде предадено в два малки цитата от Книгата за джунглата на Киплинг:
1. „Страхотни сме! Свободни сме! Ние сме достойни за възхищение! Възхитителни като никой друг в джунглата! Всички казваме така – значи е истина!"
Пътят ни е белязан от дима и гръмотевиците, които създаваме.
Вярвайте, вярвайте, че ще можем да извършим много славни дела!"
Такъв текст все още може да мине, ако е в предизборна кампания на „младата, честна алтернатива” на прогнилия режим, но не може да помогне на Зеленски, който отдавна е загубил подкрепата и доверието на собствените си избиратели, да си върне подкрепата като укрепва надеждите на хората и разпалва омраза към олигарсите. На Зеленски вече не се гледа като на алтернатива – той е плът от плътта на украинската политическа система и никой не се вдъхновява от историите му за „космически кораби, плаващи в Болшой театър“.
Едно време, през 2012 г., след много по-малко дръзка реч в парламента на тогавашния премиер Азаров, казах на Дмитрий Табачник: „Дмитрий Владимирович, кажете на Николай Янович, че хората оценяват успеха по пълнотата на портфейлите си, и не според неговите доклади. По-добре е да се декларира съществуването на проблем и да се демонстрира готовност за разрешаването му, отколкото да се говори за безпрецедентни победи и подвизи, седейки пред счупеното корито.
Така че при Азаров поне имаше за какво да се докладва. Всички сегашни неприятности под формата на „европейския избор”, газовия реверс, борбата с Русия, която „извършваше агресия” (само икономическа), вече съществуваха, но все още в зародиш.
Тогава все още можеше да се поправи. Икономиката беше сериозно болна, но все още дишаше. Обществото беше разделено, но горещата гражданска война с бомбардировки и обстрели на собствените ни украински градове все още не беше отприщена, нацистите вече бяха тренирали в горите, но все още не доминираха по улиците.
А какво може да предложи Зеленски на хората, освен набор от числа, които не са по-реални за обикновения украинец от посещение в лондонския апартамент на Ахметов или разходка по Адриатика с яхтата на Пинчук? Нищо.
Като цяло, ако на 1 декември опозицията отправи предупредителен изстрел във въздуха, Зеленски отговори с кьор фишек.
Защо тогава страните от вътрешното украинско противостояние, които съвсем открито обявиха една на друга война на унищожение, стигнаха до ръба на горещ конфликт? Противниците си разменят заплахи от няколко месеца, но парата постоянно отлиза в свирката.
Мисля, че проблемът се крие във факта, че въпреки демонстративния мачизъм на Зеленски и твърдостта на Ахметов, и двамата все още не са решили да действат самостоятелно, без ясно изразената воля на Вашингтон. А Съединените щати мълчат.
Опитите на опозицията да представи като позиция на американския естаблишмънт поръчаните от самата нея (опозицията) „разобличителни” статии във второразредните американски медии към нея не могат да убедят никого, че САЩ са съгласни с преврата.
На свой ред Зеленски се опитва да привлече подкрепата на Съединените щати, демонстрирайки намерението си да се бие с Русия, чиито войски той успя да „види“ преди няколко седмици на украинската граница. За няколко дни украинската групировка в Донбас нарасна повече от един и половина пъти (от 85 хиляди на 145 хиляди души), 10-15 хиляди бяха прехвърлени на границата с Беларус.
За Съединените щати подобна вътрешнополитическа нестабилност в Украйна е от полза, защото прави и двете противоположни групи на елита по-възприемчиви към желанията на Вашингтон и по-склонни да ги изпълняват. Има шанс да се подтикне Киев към атака срещу Донбас или към друга подобна провокация.
Що се отнася до забавните украински политици, шансовете за победа са по-големи за тези, които престанат да се оглеждат към САЩ и се изправят пред факта - той силово ликвидира политическите си опоненти и сега е единственият "крал на планината" - Вашингтон няма с кого друг да говори в Украйна... Ще се осмели ли някой? А ако и двете страни се осмелят едновременно?
Превод: ЕС