/Поглед.инфо/ През 1904 г. Джек Лондон – най-известният тогава американски писател, е изпратен като репортер в Далечния изток да отразява войната между Русия и Япония.
Според Daniel A. Métraux, издателят на Джек Лондон, „Престоят му като журналист в Корея и Манджурия се оказа откровение за неговия мироглед. Като бял човек, той бе малцинство, наблюдаващ войната, в която Азия, представена от Япония, напълно надхитри и надви числено превъзхождащите сили на Запада, представлявани от Русия. Джек осъзнава, че Западът не е непобедим, че със собствените си усилия азиатците могат да победят дори англосаксонците. Светът, в който Лондон е израснал, се обръща с главата надолу пред очите му. Кавказците са само една расова група сред многото други и по никакъв начин не са по-висши.”
Но не Япония, а Китай е страната, която най-много го впечатлява по време на пътуванията му. Обратно в САЩ, в есе озаглавено „Жълтата опасност“, Лондон маркира първите си впечатления от Китай: „Всички работеха. Всичко работеше. Видях човек да поправя пътя. Бях в Китай.”
В същия текст той продължава: „Има такова явление като расов егоизъм, както и човешки егоизъм, и причината за това е, на първо място – западният свят да не позволи нарастването на жълтата опасност. Той е твърдо убеден, че няма да позволи на жълтото и кафявото да станат силни и да застрашат спокойствието и комфорта му. (…) Западният свят е предупреден, а и е въоръжен, срещу възможността за това.“
През 1907г. Лондон написва кратък разказ, озаглавен „Неравностойно нашествие“ (An Unparalleled Invasion), в който си представя как бъдещата икономическа мощ на Китай оспорва надмощието на Запада: „Противно на очакванията, Китай не е войнствен. Няма наполеонови мечти и е доволен да се посвети на изкуството на мира. След време на размисъл, се оказва, че от Китай трябва да се страхуваме не от война, а от търговията му.“
Според логиката на Джек Лондон, „решението“, на Запада срещу китайското икономическо предизвикателство трябва е военно: разказът завършва с унищожаване на голяма част от китайското население чрез бактериологична война, водена от САЩ.
Джек Лондон обобщава по такъв начин страха от, и насилието на бялото превъзходство пред „жълтата опасност“. За себе си той заявява: „Преди всичко съм бял човек и едва след това социалист.“
Това признание намира отзвук днес дори в определени среди на западната левица, които, чувствайки се застрашени от китайския икономически и технологичен растеж, предупреждават за опасността от китайски „империализъм“ и се застъпват за „сдържане“ на Китай.
Китай като колония на Запада – Опиумните войни
Британската империя налага където и да е силата си, чрез едностранно облагодетелстващи я търговски договори – стратегия, която все още успешно се използва днес от западните сили. Но Китай е с ограничена система на външна търговия, затова налага няколко бариери пред британските амбиции. Опиумът е голям бизнес за Британската империя по това време. До 1850 г. между 15% и 20% от приходите на империята идват от опиум. Историците Timothy Brook и Bob Wakabayashi в своето изследване „Опиумните режими“ (Opium Regimes) пишат: „Британската империя не би могла да оцелее без най-важния си източник на капитал, веществото, което може да превърне всяка друга стока в сребро“, т.е. опиумът. Историкът Carl Trocki, автор на „Опиумът, империята и глобалната икономика“ (Opium, Empire and the Global Economy), сочи, че „цялата инфраструктура на европейската търговия в Азия е изградена около опиума.“
Според този автор, „Възможно е капитализмът да се развива в Азия и без опиума, но факт е, че не това не е станало. На всеки етап от развитието опиумът бе от решаващо значение: първо – за премахване на „традиционалистките“ пречки пред пазара; второ в процеса на превръщането му в стока; и трето – в създаването на класа потребители и най-вече в създаването на самият пазар… Опиумът подготви почвата за капитализма, като създаде масови пазари и пролетарски потребители, като същевременно подкопа морала и почтеността на политическите елити в цяла Азия.“
В заключение, тази книга сочи, че „Опиумът бе жизненоважен, както за капиталистическата трансформация на местните икономики, така и за финансиране колониалните административни структури, които защитаваха тези икономики; опиумът също бе важен, защото ускори тези жизненоважни промени в производствените отношения, необходими за растеж в капиталистически стил. Опиумът бе инструментът на капиталистическите класи за трансформиране на селячеството и за монетизиране на начина им на живот. Опиумът създава пулове от капитали и подхранва институциите, които го акумулират: банковата и финансовата системи, застрахователните системи и транспортната и информационната инфраструктура. Тези структури и тази икономика са до голяма степен наследени от нациите, наследници на региона днес.“
За да защити своя народ, китайският император обяви опиума за незаконен и оттук нататък търговията с опиум, която все още се извършваше, бе твърде сложна и ограничена. Отговорът на Британската империя на мерките, предприети от китайското правителство за защита целостта на народа и територията си, дойде през 1839 г., когато кралица Виктория изпраща британския флот да бомбардира крайбрежните райони на Китай, с което започва първата опиумна война, която продължи до 1842 г. Втората опиумна война, към която се присъединиха французите, продължи от 1856 до 1860 г. и в крайна сметка принуди Китай да легализира търговията с опиум и окончателно да отвори границите си за търговия със Запада, като на практика превърна Китай в колония.
Експлоатацията на Китай и търговията с опиум също се оказаха инструмент за натрупването на капитал и развитието на капитализма в Съединените щати. Много от „най-добрите“ и най-уважаваните семейства в Съединените щати са били замесени в различни американски компании, които направиха състояние от търговията с опиум, като семейство Делано, предци по майчина линия на бъдещия президент Франклин Делано Рузвелт. Според James Bradley, автор на книгата „Китайският мираж“ (The China Mirage), „влиянието на тези опиумни богатства проникна в почти всеки аспект на живота на американците. Това влияние беше културно: трансценденталистът Ralph Waldo Emerson се ожени за дъщерята на опиумния магнат John Murray Forbes, а богатството на неговия тъст помогна на Емерсън да се превърне в професионален мислител. Повлия и на технологиите: синът на Форбс ръководеше инвестицията на баща си в телефонната компания Bell като неин първи президент (...) Прояви се и в идеологията: наследниците на Joseph Coolidge (друг опиумен магнат) основаха „Съвета за международни отношения“ (Council on Foreign Relations). Няколко компании, които ще играят важна роля в американската история, също са продукт на бизнеса с наркотици, сред които United Fruit company (…).“
Пак според Брадли, печалбите от опиума помагат за финансиране изграждането на много от американските железопътните линии, като Бостънската, Централната Мичиганска и Чикагската. И накрая, известните университети по източното крайбрежие на Съединените щати също дължат много на печалбите от опиума: голяма част от земята, върху която е построен университетът Йейл, е дарена от семейство Russell – още едно семейство, натрупало състояние от опиума. Колумбийският и Принстънският университети също се ооблагодетелстват от дарения на семейства, чиито богатства са от опиума.
Законът за изключване на китайските имигранти (Chinese Immigrant Exclusion Act)
Откриването на злато в Калифорния привлича много китайски имигранти и за изненада на белите работници, китайските работници се оказват по-ефективни, пият по-малко и спестяват повече от приходите си. James Bradley цитира свидетелството на тогавашния американски сенатор George Hearst за китайските работници в златните мини: „Те могат да вършат повече работа от нашите хора и да живеят с по-малко… те могат да притиснат нашите работници до стената.“
И не само в мините, но и при строежа на железниците китайските работници се оказват по-способни и по-ефективни от белите работници. Според Джеймс Брадли, „По време на изграждане трансконтиненталната железопътна линия, бели имигранти от Европа се опитаха да пробият твърдия гранит на Сиера Невада и не успяха. Но китайците, като цяло с по-малък физически ръст и сила, успяват да пробият планината, полагайки железопътната линия на най-трудните участъци. Губернаторът Leland Stanford от Калифорния докладва на президента Андрю Джаксън: „Без китайците щеше да е невъзможно да се завърши западната част на великата национална магистрала“.
След края на железопътното строителство китайските имигранти се пръскат из Запада, ставайки фермери, собственици на перални, ресторанти, хотели и други малки предприятия. Със своята трудова дисциплина и пестелив начин на живот китайците често предлагат по-добри и по-евтини услуги и продукти от тези на белите. След като не издържаха на конкуренцията, те принудиха профсъюзите – доминирани от бели работници, да окажат натиск върху Конгреса да изгони китайците. Така през 1882 г. е приет Законът за изключване на китайците, според който влизането на китайски имигранти в Съединените щати става незаконно.
Превъзходството на белите, което успя да сегрегира африканските потомци, като ги изключи от своя пазар на труда, сега бе предизвикано на собствената им територия от друга „нисша раса“. Пред лицето на „жълтата опасност“, за която предупреждава Джек Лондон, правителството на САЩ приема Закона за изключване на китайските имигранти, за да защити превъзходството на белите.
Японското нападение, Втората световна война и Китайската революция
За Китай, Втората световна война започва по-рано – през 1931 г. Японската империя нахлува в провинция Манджурия в търсене на природните ресурси за индустрията си. В началото на 1937 г. Япония налага една от най-бруталните военни окупации в историята на ХХ век върху значителна част от китайската територия. Митът за японското расово превъзходство над другите народи на Азия води до убийството на хиляди китайци, корейци, индонезийци и други, точно както митът за превъзходството на „арийската раса“ на нацистка Германия уби хиляди евреи, цигани, черни, славяни и други „нисши раси“ в Европа. Но унищожението на Китай може би е най-несравнимо: изчислено е, че между 14 и 20 милиона китайци са загинали по време на войната на съпротива срещу японската окупация, която също доведе до между 80 и 100 милиона бежанци. От 1931 до 1949 г. територията на Китай е обект на непрекъснат военен конфликт, първо с бруталната японска инвазия, след това с гражданската война, която завърши през 1949 г. с победата на Китайската революция. Човек може да разбере величието на постиженията на китайското революционно правителство от 1949 г. нататък, като отчете мащаба на проблемите на Китай през този период. Според Shu Guang Zhang, автор на книгата „Икономическата студена война – ембаргото на Америка срещу Китай и китайско-съветския съюз 1949-1963 г.“, „След десетилетия гражданска и международна война, икономиката на нацията беше на ръба на пълен колапс. Въпреки че никой не може точно да оцени мащаба на икономическите трудности на Китай, не е необходимо въображение, за да се разбере сериозността на проблемите. През 1949 г. промишленото производство на Китай е само 30% от регистрирания пик преди инвацията. Производството на тежката индустрия спада със 70%, леката промишленост – с 30%, селското стопанство – с 24,5%. Годишното производство на въглища е едва 3243 тона, на желязо и стомана – само 150 000 тона, на зърно – 113,2 милиона тона, на памук – 445 000 тона. Транспортната система почти не функционира: повече от 5000 мили железопътни линии са разрушени; 3200 моста и 200 тунела са сериозно повредени; около 4000 мили пътища едва са използваеми; въздушният и водният транспорт е близо до нулата. Тежките наводнения допринасят за влошаване на бедствието. Физическите щети на инфраструктурата на нацията довеждат до главоломна инфлация и сериозно прекъсване на търговията, както вътрешна, така и международна. Несъмнено ККП трябваше да възстанови разрушената икономика, да овладее инфлацията и да помогне за възстановяване на индустрията и търговията, превърнали се във въпрос на живот и смърт.”
Трябва да помним, че Китай не получи никаква компенсация от Япония за следвоенното си възстановяване, нито имаше еквивалент на плана Маршал за подпомагане икономическото възстановяване на страната. Обратно, след победата на революцията САЩ започват икономическа война срещу Китай. Само Съветският съюз допринесе за възстановяване на Китай – макар ограничено, поради собствените си проблеми в края на Втората световна война.
Излизайки от тежката ситуация от 1949 г., под ръководството на Комунистическата партия само за 73 години Китай се превърна в най-голямата икономическа сила в света. По думите на John Ross в забележителната му книга „Великият път на Китай“ (China’s Great Road), това е „Най-голямото икономическо постижение в човешката история не само на Китай, но и модел за подобряване цялостното състояние на човечеството.“
Според Джон Рос, „Основната причина, поради която „западните медии“ и китайската „компрадорска интелигенция“ трябва да потискат знанието, че растежът на Китай е по-малък от този на всяка предишна страна в човешката история, е защото тази несравнима скорост и мащаби на икономическо развитие са постигнати от социалистическа, а не от капиталистическа страна и икономика.“
Пак според Джон Рос, „През последните 25 години Китай извади от абсолютна бедност повече от 620 милиона души. А според проф. Danny Quah от London School of Economics това представлява 100% намаление на броя на живеещите в абсолютна бедност в света. Ето защо никоя друга държава дори и малко не може да се сравни с приноса на Китай за намаляване на световната бедност – факт, който поставя легитимната и нелегитимна критика към Китай в подходящ качествен контекст.“
Войната срещу Китай
Джек Лондон разкри дълбоката истина, когато написа, че „Западният свят няма да позволи възхода на жълтата опасност. Той твърдо счита, че Западът няма да позволи на жълтото и кафявото да станат силни и да застрашат спокойствието и комфорта му. (…) Западният свят е предупреден, ако не и въоръжен, срещу възможността за това.“
„Кафявите“ за Джек Лондон и бялото превъзходство са народите от Глобалния Юг, Африка и Латинска Америка, които, обединени с „жълтите“, представляват най-голямата заплаха за „мира и комфорта“ на бялото превъзходство и западната капиталистическа експлоатация.
Всъщност Китай има огромен принос за развитието на страните от Латинска Америка и Африка, предлагайки инфраструктурни инвестиции, търговски договори и алтернатива на налаганите от западните институции приватизации в комплект с поддържане на неолиберален и неоколониален ред, като Световната банка и МВФ. И тази скорошна новина доведе до ужас критиците на „китайския империализъм“ в Африка. Защото „Китай опрощава 23 безлихвени заема на 17 африкански държави, след като вече анулира 3,4 милиарда долара и преструктурира 15 милиарда долара дълг от 2000-2019 г. Пекин обещава повече инфраструктурни проекти и предложи благоприятни търговски сделки в „печеливш“ модел на „взаимноизгодно сътрудничество“ (https://popularresistance.org/china-forgives-23-loans-for-17-african-countries-expands-win-win-trade-and-infrastructure-projects/).
В светлината на икономическия растеж на Китай, на политическите му съюзи с Русия и с няколко африкански, латиноамерикански и азиатски държави, както и напредъка на китайските технологични компании като Huawei, Съединените щати заплашват Китай с война, както предсказа Джек Лондон в разказа „Неравностойно нашествие“ (An Unparalleled Invasion). И преди войната да се случи, Съединените щати отчаяно се стремят да изключат Китай и неговите компании от глобалната търговия, сякаш е възможна съвременна версия на Закона за изключване на китайците, но този път в планетарен обхват!
Изправени пред очевидния упадък на икономиката си; неспособни да се справят и да се конкурират с китайския растеж; изправени пред срамната концентрация на богатство в собствената си страна; изправени пред все по-очевидната неспособност на капитализма да даде конкретни отговори на неотложните проблеми, породени от унищожаването на околната среда и глобалното затопляне; изправении пред множеството въстания, които, особено в Глобалния Юг, успешно се противопоставят на неоколониалните налагания и неолиберализма, Империята САЩ остава да се обърне към последния бастион на своето самопровъзгласило се предимство: бялото превъзходство. Няма по-убедителни и легитимни рационални аргументи за поддържане на капитализма и създадените му йерархии, нито за подчинение на Империята. Международните десни и ултрадесни движения могат да се артикулират само от ирационални призиви за превъзходство на бялата раса. Расисткото насилие се увеличава навсякъде, където неолибералният ред се стреми да се наложи, както бе показано с държавния преврат срещу правителството на Ево Моралес в Боливия или срещу правителството на Болсонаро в Бразилия.
Превъзходството на бялата раса, капитализмът и колониалната експлоатация са тясно преплетени в историята на господството на Запада над планетата. От времето на опиумните войни Западът се стреми да подчини Китай и да завладее богатството му. Бялото превъзходство никога не е простило на Китай, че избяга от „съдбата“ да бъде просто още една колония, че успя да използва богатството си за собственото си развитие. С китайската революция започна нова история и вече е възможно ново бъдеще.
Превод: д-р Радко Ханджиев