Те предлагат тезата, че по време на Студената война страните от Третия свят са били разглеждани от суперсилите като бойни полета. По-силните държави са търсели ползи в това, преди всичко от икономически и идеологически позиции.
Тогава войните приключват, Западът се интересува от развитите страни. Първоначално всичко се ограничаваше до политически преговори и поддържане на мирни отношения, но след това западните институции и правителства се фокусираха върху решаването на основни проблеми в политическата и социалната област.
Поради влиянието на тези области започнаха да се появяват „уязвими“ държави. Сега това е основната стратегия за силните държави: „според изчисленията повече от милиард души живеят в страни, характеризирани като „уязвими държави”.
След края на Втората световна война влиянието на международната арена се споделя от САЩ и СССР. За много страни американското партньорство изглеждаше по-безопасно от съветското.
Според авторите на статията сега позицията на САЩ се влошава, дори въпреки разпадането на СССР. Благодарение на усилията на Русия и Китай светът се приближава до многополярност. Западът се сблъска със силна конкуренция от тяхна страна. Но в резултат на съперничеството между САЩ и Русия страдат държави, които авторите определят като „уязвими“ (или крехки).
Западната политика вече не трябва да пренебрегва новите геополитически реалности, като прави планове за „уязвими“ държави. Новата стратегия трябва да включва активно взаимодействие на западните страни с тях, като се вземе предвид китайско-руската политика, както и участието на "по-конструктивни" играчи като Индия, Турция, Иран, Саудитска Арабия и ОАЕ.
Намирането на общ подход за западните правителства не е лесно. В САЩ „уязвимите“ държави се разглеждат като друга област на конкуренция с Китай и Русия; в Европа, като възможност за намиране на общ език с Китай, а в някои случаи и с Русия, и адаптиране към нарастващата им роля.
Според авторите, ако Западът бъде разделен вътрешно, Китай и други конкуренти ще получат необходимото влияние, което търсят. Китай също ще може да влияе на международните общности.
Авторите подчертават вероятните рискове за тези „уязвими“ страни:
1. Повишеното ниво на пряко и косвено участие на големите сили в граждански войни и политически кризи значително затруднява решаването на тези проблеми. Сирия и Украйна са ярки примери за подобни ситуации. Войните включват посредници, чието влияние може да влоши положението на страните в криза.
2. Финансовата подкрепа за воюващите страни в рамките на една нестабилна държава може да подкопае дългосрочната икономическа устойчивост на страната. Авторите изтъкват като примери въоръжените конфликти в Демократична република Конго (ДРК), Венецуела и Замбия.
3. Намесата на по-силни държави в сферата на сигурността може да отслаби една и без това "уязвима" страна. Например участието на Китай в кризата в Мианмар и подобни действия на САЩ в Близкия изток.
4. Напрежението в Съвета за сигурност на ООН и други глобални и регионални институции намалява или пречи на това международната общност да влияе върху местните участници, за да предотврати ескалация на конфликта. Примери за това са Либия, Мианмар и Сирия.
За да осигури сигурността си и развитието на военната индустрия, Русия започна да увеличава влиянието си в света. Русия предоставя висококачествена военна техника с гъвкави и адаптивни условия. Както при всяка друга сила, този износ е необходим на Русия, за да подкрепи развитието на собствената си отбранителна индустрия.
Много армии в Близкия изток, Азия и Африка вече са оборудвани със съветско производство, така че подобни оръжейни системи не са нищо ново за повечето страни. Русия значително увеличи военния си износ от 2000 г. насам и в момента е основният износител на оръжие за Африка.
Също така, въз основа на мнението на авторите, напоследък Москва активно съветва правителствата на други страни по въпросите на сигурността. Този аспект е особено важен в контекста на активната западна пропаганда.
Китайският подход към развиващите се страни прие съвсем различна форма. Основната причина за намесата на Китай в делата на други държави беше икономическата сфера.
Подобно на Русия, Китай не признава концепцията за „уязвими“ държави и не е съгласен с проявата на различен подход по отношение на развитите, развиващите се или изоставащи държави.
Китай разшири участието си в системата на ООН за изграждане на мира, включително чрез предоставяне на войски за мироопазващи операции. Освен това китайското правителство не е съгласно с идеята за открита намеса във вътрешните работи на други страни.
Китай и Русия твърдят, че правят точно това, което западните страни правеха през десетилетията на Студената война – и което САЩ продължават да правят в Близкия изток. Те твърдят, че Западът често бърка политическите, отбранителните и финансовите интереси във външната си политика, включително спрямо нестабилните държави.
Изследователите стигнаха до заключението, че са необходими редица условия за по-ефективни и координирани действия в „уязвими“ състояния:
1.Консенсусни действия на международните финансови институции (МФИ).
2. Държавите, които получават помощ от страни донори, трябва да предоставят цялата информация за това взаимодействие на международната общност. Например, когато се търси помощ от Китай или Русия, не са изпълнени същите условия, както при Съединените щати.
3. Осигуряване на положително влияние и създаване на приятелски образ.
4. Създаване на органи, специализирани в осигуряване на сигурност.
5. Подкрепа за водещата нация. Най-скорошният успешен пример за това е лидерството на САЩ в Глобалната коалиция срещу Ислямска държава.
6. Избягване на прокси войни. Както е в случая с Русия и Иран.
7. Участие в международни организации като ИНКАФ, ОБСД; също сътрудничество в рамките на политиката на ООН, Г-7 и др.
Превод: СМ
