Русия, ислямът и бъдещето

/Поглед.инфо/ През последните години Русия често се е появявала в новините, в повечето случаи като демонизираната „Империя на Мордор” (Ангелът на мрака), отговорна за всички лоши неща, които се случват на планетата, и особено за победата на Тръмп над Хилъри Клинтън, руската интервенция в Сирия и, разбира се, за „предстоящата” руска инвазия в Прибалтийските републики, Полша или дори във всички държави в Западна Европа. Аз нямам никакво намерение да удостоявам с внимание цялата тази абсурдна глупост, като вместо това ще се съсредоточа върху онези, важни според мен, политически събития, които или не са разбрани правилно, или са напълно игнорирани на запад.

Най-напред, няколко ключови точки:

1) Руската интервенция в Сирия

Съществуват толкова много аспекти на руската военна намеса в Сирия, които би трябвало внимателно да бъдат проучени, че съм убеден, че в бъдеще голям брой дисертации ще бъдат посветени на тази тема. Макар че в по-голямата си част съм съсредоточил работата си върху чисто военните страни на тази кампания, важно е да се разгледа и по-общата картина. За целта ще направя несъмнено рискованото предположение, че гражданската война в Сирия е до голяма степен приключила. Това не е само мое заключение, но също така и мнение, изказвано от все повече анализатори, включително и от един руски генерал по време на официален брифинг. С падането на Алепо и последните ходове на сирийската редовна армия „Хизбула” и Руските въоръжени сили, които целят да откажат контролираните от САЩ сили от планираното им придвижване към иракската граница, ситуацията действително изглежда доста безперспективна за терористите – както за „добрите”, така и за „лошите”. В зоните, контролирани от сирийското правителство, Русия и „Хизбула”, нормалният живот постепенно се завръща и руснаците наливат огромни количества помощи (под формата на храна, лекарствени средства, почистване от мини, строителни и монтажни дейности и др. в освободените райони. Докато Алепо беше под контрола на такфирите, той беше в центъра на вниманието на западните медии, сега обаче, когато градът е освободен, никой не иска и да чуе за него, за да не се разбере какъв голям успех е постигнала Русия. Още по-впечатляващо е естеството на Руските въоръжени сили в Тартус и особено в Хмеймим. По руския военен телевизионен канал „Червена звезда” неотдавна бяха излъчени два дълги документални филма за руските съоръжения в Сирия, от които две неща стават ясни: първото е, че руснаците ще останат там десетки години, а второто е, че те са приключили с доставките на модерна техника и с разширяването на инфраструктурата, която може да подслони не само малки и средни по размер самолети и кораби, но дори и огромния Ан-124. Руснаците са се окопали много, много дълбоко и ще се борят твърде безмилостно, ако бъдат атакувани. А най-важното е, че те в момента разполагат със средства да докарат на това място още повече въоръжени сили, включително тежко оборудване, за много кратки срокове. Отново ще повторя, че това може да е прибързано заключение, но изключвайки каквито и да било изненади (които впрочем винаги са възможни), руснаците са стъпили в Сирия, Асад остава на власт, такфирите са изгонени и гражданската война е приключила. От друга страна, това означава, че САЩ са изгубили войната, а същото се отнася и за Кралство Саудитска Арабия, Катар, Израел, Франция, Великобритания и всички останали така наречени „приятели на Сирия”. Иранците, „Хизбула” и руснаците спечелиха.

И така, какво фактически означава всичко това?

Най-радикалното последствие от този процес е, че Русия се завръща в Близкия изток. Русия не само се завръща, но се завръща много мощно. Въпреки че Иран всъщност е направил по-големи усилия да спаси Сирия, руската интервенция, която е доста по-ограничена от иранската, е далеч по-видима и със сигурност изглежда така, сякаш „Русия е спасила Асад”. В действителност тезата, че „Русия е спасила Асад”, е грубо опростяване, би следвало да се казва, че „сирийският народ, „Хизбула”, Иран и Русия са спасили Сирия”, но това е начинът, по който повечето хора ще го възприемат, за добро или лошо. Разбира се, в тази гледна точка има повече от зрънце истина, защото без намесата на Русия Дамаск вероятно щеше да падне в ръцете на маниаците от ДАЕШ и всичките останали християнски или мюсюлмански вероизповедания щяха да бъдат повече или по-малко ликвидирани. И все пак усещането е, че Русия сама, без чужда помощ, е променила онова, което е изглеждало като неизбежен резултат.

Успехът на Русия е особено поразителен, когато се сравнява с безкрайната поредица от поражения за САЩ: Афганистан, Ирак, Сирия, Йемен, Либия, Пакистан и настоящата последна бъркотия със саудитската блокада срещу Катар – американците просто не се стараят да могат да доведат нещо до успешен край. Дори само контрастът между начина, по който САЩ измамват Хосни Мубарак, и подкрепата и помощта, оказани от руснаците на Асад, е мощно послание към всички регионални лидери: по-добре руснаците да са на ваша страна, отколкото американците.

2) Как Русия трансформира Турция от враг в потенциален съюзник

Да се каже, че Турция е ключов съюзник на САЩ и жизненоважен член на НАТО, е омаловажаващо твърдение. На първо място Турция има втората по големина армия в НАТО (най-голямата армия, разбира се, е на САЩ). Турция също така държи под контрол Средиземно море, южния фланг на НАТО и северните райони на Близкия изток. Турция има обща граница с Иран и морска граница с Русия (през Черно море). Когато Турция сваля руския бомбардировач Су-24 (със съучастничеството на САЩ), ситуацията става толкова напрегната, че мнозина наблюдатели изразяват опасенията си, че между двете държави, а дори и със съюзниците от НАТО, ще избухне война с неограничен мащаб. Първоначално не се случва нищо, турците заемат твърда позиция, но след опита за преврат срещу Ердоган (извършен също със съучастничеството на Съединените щати) внезапно правят изненадващ завой на 180 градуса и се обръщат за помощ към Русия. Руснаците, разбира се, са предоволни да помогнат.

Никога няма да разберем истината за действителната роля на руснаците за спасяването на Ердоган, но е съвсем ясно дори от неговите собствени думи, че Путин е направил нещо изключително решаващо. Безспорен е фактът, че Ердоган изведнъж се отдръпва от САЩ, НАТО и Европейския съюз и се обръща към руснаците, които незабавно се възползват от връзките на Турция с такфирите (сунитските екстремисти), за да ги прогонят от Алепо. След това те канят Турция и Иран да договорят тристранно споразумение за прекратяване на гражданската война. Колкото до американците – те дори не са консултирани. Примерът с Турция е идеалната илюстрация за начина, по който руснаците превръщат „вражеските държави в неутрални, неутралните държави в приятелски настроени и приятелски настроените в съюзнически държави”. О, наистина Ердоган е човек с непредсказуем и, честно казано, неуравновесен характер, американците и НАТО продължават да присъстват в Турция, а руснаците никога няма да забравят подкрепата на Турция за такфирите в Чечения, Крим и Сирия или извършеното от турците по същата причина коварно нападение срещу техния бомбардировач Су-24. Но те също така и няма да дадат какъвто и да било външен израз на това им отношение. Точно както и с Израел, между Русия и Турция не цари взаимна любов и привързаност, но всичките страни са извънредно прагматични, изглеждат доволни и се държат дружелюбно. Защо това е важно?

Защото показва колко опитни са руснаците, как, вместо да използват военна сила, за да отмъстят за своя бомбардировач Су-24, което биха направили американците, те спокойно, но с голяма решимост и старание правят необходимото, за да „обезвредят” Турция и да променят нагласата ѝ. В деня, последвал турското нападение над самолета, Путин предупреждава, че Турция няма „да се отърве само с едни домати” (като има предвид руските ограничения срещу вноса на турски стоки). По-малко от година по-късно турската армия и службите за сигурност са почти напълно парализирани в резултат от чистките, извършени след опита за преврат срещу Ердоган, а самият Ердоган лети за Москва, за да поиска да бъде приет от Кремъл като приятел и съюзник. Меко казано, доста впечатляващо.

3) Русия и „чеченският модел” като уникален случай в мюсюлманския свят

Много наблюдатели са коментирали със страхопочитание чудото, което Путин и Рамзан Кадиров сътворяват в Чечения: след като регионът е абсолютно опустошен от две порочни и брутални войни и след като е използван като „черна дупка” от всякакви терористи и обикновени бандити, Чечения се превръща в една от най-мирните и безопасни части на Русия (дори когато в съседен Дагестан продължава да цари насилие и корупция). Нямам намерение да правя преглед на всички тези събития отново и да описвам драматичните промени в Чечения, но ще обърна внимание на един често пренебрегван аспект на „чеченския модел”: Чечения е станала един изключително строг и традиционен регион на мюсюлманите сунити. И не само това, но също така и регион, който по същество във всяко отношение е победил не просто самите уахабити, но и тяхната уахабитска идеология. С други думи казано, днес Чечения е единствена по рода си с това, че е регион на сунитска мюсюлманска култура, която е строго ислямска, но без какъвто и да било риск да бъде отново инфектирана от вируса на уахабизма. Трудно е да се преувеличи значението на тази забележителна характеристика.

През 90-те години на ХХ век по-голямата част от мюсюлманския свят подкрепя въставането на уахабитите в Чечения по един напълно първосигнален начин, за който казвам „добра или лоша, но това е моята умма”. Това в огромна степен е резултат от умелата англо-ционистка пропаганда, насочена срещу мюсюлманския свят, която тотално изопачава истината за конфликта, разразяващ се там (същото се случва между другото и в Босна). Понастоящем обаче „чеченският пример” привлича в голяма степен вниманието на мюсюлманския свят и личността на Рамзан Кадиров полека-лека се превръща в нещо като герой. Дори саудитците, които преобладаващо финансират чеченските бунтове и заплашват Русия с терористична атака по време на Олимпийските игри в Сочи, сега са принудени да се държат вежливо и „мило” с Рамзан Кадиров. Истината е, че саудитците са директно застрашени от „чеченския модел”, защото той доказва нещо, което саудитците категорично искат да отхвърлят: традиционният и недопускащ отклонения ислям НЕ е задължително да бъде уахабитски и дори още по-малко е задължително да бъде такфиристки уахабитски ислям.

Замислете се за това: най-голямата заплаха за саудитците, разбира се, е Иран, защото е мощна, успешна и динамична ислямска република. Но Иран е шиитски и този факт в съзнанието на някои сунити е тежка ерес, едва ли не форма на вероотстъпничество. Чеченците обаче са потенциално много по-опасни за саудитската идеология – те са противници на уахабизма (наричат ги „шайтани”, което буквално означава „дяволи”) и са готови да се бият навсякъде в мюсюлманския свят, за да се противопоставят на „добрите терористи”, подкрепяни от Централното разузнавателно управление и кралската династия Сауд. Отново и отново Рамзан Кадиров и много други чеченски лидери и командири повтарят, че имат желание да се борят за Русия „където и да било по света”. Вече са се разгръщали в Грузия, Ливан, Новорусия, а сега се бият в Сирия. Всеки път с опустошителна ефективност. Те са истински мюсюлмански герои, признати за такива дори и от руснаците, които не са мюсюлмани. Те не искат да имат абсолютно нищо общо с уахабитите, които мразят яростно. В резултат от тяхното поведение все повече и повече хора в мюсюлманския свят изразяват своето възхищение от „чеченския модел”.

„Чеченският модел” привлича вниманието и предизвиква горещи дискусии също така и в самата Русия. Руските либерали безусловно го ненавиждат и подобно на своите западни опекуни те обвиняват Кадиров във всевъзможни отвратителни престъпления. Последната им измишльотина е, че хомосексуалисти са затваряни в арести и изтезавани от чеченските служби за сигурност. Такъв вид „свободни съчинения” могат да бъдат възприети сериозно в Сан Франциско или Кий Уест, но сред руската общественост те получават нулева подкрепа. Чечения има идеалното местоположение, за да разпространява влиянието си не само в Кавказ, но и в други мюсюлмански региони на Русия и дори в Централна Азия. Големият брой чеченци в Силите за специални операции на Русия също така им предоставя доста видимо място в руските медии. Всички тези обстоятелства допринасят за широкия положителен отзвук и популярността на един жизнеспособен традиционен сунитски модел, явление, което е точно обратното на случващото се в рамките на Европейския съюз. Нека сравним образа на мюсюлманите в Европейския съюз и в Русия. Най-напред няколко важни предупреждения. Първо, картината не е била винаги толкова розова, особено през 90-те години на ХХ век, когато чеченците са разглеждани като бандити, жестоки престъпници, крадци и яростни терористи. Част от руснаците нито са забравили, нито са простили събитията от този период (и, разбира се, част от чеченците продължават да мразят руснаците за всичко, което са причинили на Чечения по време на двете войни). Второ, последващата таблица сравнява наричаните от мен „етнически мюсюлмани” в Европа, тоест хората, идващи от мюсюлмански държави, или фамилии, които обаче не са непременно правоверни благочестиви мюсюлмани като цяло. Всъщност мнозинството от тях не са такива. По тази причина поставям думата „мюсюлмани” в кавички. Когато говоря за чеченците, имам предвид онези консервативни чеченци, които подкрепят Кадиров и неговото стриктно придържане към ислямските ценности. Така че в известен смисъл аз ще сравнявам „ябълки” с „портокали”, но го правя по този начин, защото искам да разкрия възможно най-големия контраст и защото съм твърдо убеден, че тези „ябълки” и „портокали” играят решаваща роля за развитието на обществата, в които днес живеят.

А сега един опит за прогнозиране на бъдещетоОтново ще подчертая, че това не са научни открития. Тези констатации не са подкрепени от внимателно организирани проучвания на общественото мнение, те отразяват сравняването между „ябълки” и „портокали”. Така че не им се доверявайте безрезервно. Въпреки това обаче аз мисля, че тази таблица показва не друго, а дълбоките и контрастиращи помежду си тенденции в развитието на обществата в рамките на Европейския съюз и на Русия: Европейският съюз за разлика от Русия се намира в процес на сблъсък с ислямския свят. Русия фактически представлява модел за това как едно християнско общество може да съществува съвместно с многобройно мюсюлманско малцинство, така че да има полза и за двете общности. Русия също така представлява и единствен по рода си пример за това как две много различни религии могат да допринесат за развитието на общ споделен цивилизационен модел.

И така, нека свържем точките, разгледани по-горе: Първо, може да се приеме, че Русия е най-важният играч в Близкия изток, далеч засенчвайки Съединените щати. Второ, Русия успешно е изградила неофициален съюз с Иран и Турция, който е от ключово значение, и тези три държави ще решават изхода на войната в Сирия. Трето, Русия е единствената държава на планетата, в която сунитският ислям е действително недосегаем за уахабитския вирус и където традиционното сунитско общество съществува без каквато и да било саудитска намеса. В съчетаването на тези три елемента аз виждам отличната възможност за Русия да се превърне в силата, която по най-ефективен начин ще се противопостави на мощта и влиянието на саудитците в мюсюлманския свят. Това означава също така, че Русия сега е безспорният лидер в борбата за победа над международния такфиристки тероризъм (който Тръмп неправилно нарича „ислямски фундаментализъм”). Англо-ционистките владетели на Империята са били много умни, макар и също така много недалновидни: Най-напред те създават „Ал Кайда”, след това хвърлят групировката срещу своите врагове, след това използват „Ал Кайда”/ИДИЛ/ДАЕШ, за да причинят щети на територията на много светски режими единствено с цел да „прекроят” един „нов Близък изток”, а сега окончателно използват „Ал Кайда”/ИДИЛ/ДАЕШ, за да изправят Запада пред директен сблъсък с целия мюсюлмански свят (1,8 милиарда души!), което ще попречи на имперските роби, тоест на всички нас, обикновените хора, живеещи в Европейския съюз и САЩ, да успеем да прозрем някога истинската причина за нашите проблеми, а още по-малко – да успеем някога да победим нашите господари.

Следователно, ние виждаме срамната и откровено глупава пропаганда срещу мюсюлманите и исляма, сякаш по някакъв начин е имало истинска мюсюлманска или ислямска заплаха. Разбира се, действителността е, че всички онези мюсюлмани, които представляват реална заплаха за хората на запад, неизменно са свързани със западните служби за сигурност и че след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. по-голямата част от терористичните нападения са били „под фалшив флаг”. Вярно е, че е имало няколко, както изглежда, „истински” атаки, но броят на жертвите в такива очевидно самодейни атаки е минимален и значението им е преувеличено. Точно както музикалната пропаганда на рапърски и хип-хоп групи като Thug life („гангстерски живот”) в Съединените щати довежда до поредица от убийства на чернокожи американци, които най-вече се избиват помежду си, така и „ислямската терористична” истерия в медиите ще има като резултат няколко истински терористични нападения. Но ако се сумира броят на жертвите, бързо се установява, че тази параноична истерия изобщо не кореспондира с реалната опасност.

Някой иска всички ние да се страхуваме, действително да се страхуваме.

За съжаление тази истерия е засегнала мнозина не само в официалните американски медии, но също така и в така наречените алтернативни медии. И какъв е резултатът? Именно какъвто им е необходим на владетелите на Империята – Западът и ислямският свят сега са изправени пред сблъсък. На кого ще заложите парите си в тази схватка? Само погледнете клоуните, които имаме за лидери, и ме убедете, че Западът ще спечели! Западът, естествено, ще загуби и тази война също, но последствията от това поражение не са тема на настоящата статия. Онова, което се опитвам да илюстрирам тук, е, че Западът и Русия са възприели коренно различни подходи към предизвикателствата, които отправя ставащият все по-влиятелен ислямски свят. Бих оприличил Запада и Русия на двама плувци, попаднали в мощно насрещно течение: Западът е твърдо решен да плува директно срещу течението, докато Русия използва това течение, за да достигне там, където иска. Отново задавам въпроса: кой мислите, че ще се придвижи по-успешно? Но не става дума вече само за Запада, става дума за многополюсния свят, който ще замени настоящата американска хегемония. В този контекст един от най-интересните процеси, който протича, е, че Русия се превръща във важен играч в мюсюлманския свят. Само между 10 и 15% от руснаците са мюсюлмани, това се равнява на около десет милиона души. Повечето мюсюлмански страни имат далеч по-многобройно население. А след като между 85 и 90% от руснаците не са мюсюлмани, то влиянието на Русия в мюсюлманския свят не може да се измерва чрез тази относително скромна численост. Когато обаче разглеждаме централната роля, която руските мюсюлмани играят в руската политика по отношение на Кавказ, Централна Азия и Близкия изток, когато вземем под внимание, че руските мюсюлмани са преобладаващо сунити и са много добре защитени срещу вируса на уахабизма, и когато си припомним, че традиционният сунитски ислям има пълната подкрепа на руската държава, ние действително получаваме усещането за уникалната комбинация от фактори, която ще даде на руските мюсюлмани влияние, далеч надвишаващо тяхната относително скромна численост. Освен това сега руснаците осъществяват тясно сътрудничество с шиитски Иран и (предимно) ханафитска Турция. Повечето чеченци се придържат към шафиитската сунитска традиция и приблизително половината са последователи на суфизма. Може би защото Русия не е държава с мюсюлманско мнозинство, тя е идеалното място да се сътвори една несектантска форма на исляма, един ислям, който би бил удовлетворен да бъде ислям, без да има потребността да се подразделя на конкуриращи се помежду си, понякога дори враждуващи подгрупи. В Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС) Русия има само статут на наблюдател именно поради обстоятелството, че не е държава с мюсюлманско мнозинство. Русия е също така член и на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която обединява Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан, Узбекистан, Индия и Пакистан. Нека да хвърлим един поглед върху приблизителния брой на мюсюлманите в страните – членки на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС): Китай – 40 000 000, Казахстан – 9 000 000, Киргизстан – 5 000 000, Русия – 10 000 000, Таджикистан – 6 000 000, Узбекистан – 26 000 000, Индия – 180 000 000, Пакистан – 195 000 000. Общо това са 471 000 000 мюсюлмани. Когато към тях се прибавят и още 75 000 000 иранци, които в близко бъдеще ще се присъединят към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) (и общият брой на мюсюлманите ще възлезе на 546 000 000), става очевидна шокиращата разлика: докато Западът малко или повече е обявил война на 1,8 милиарда мюсюлмани, Русия спокойно е изградила съюз с малко над половин милиард мюсюлмани!

Руските националисти (за разлика от руските патриоти) правят всичко възможно да заразят Русия с нейна собствена запазена марка по „ислямофобия”, но това движение е победено с помощта на абсолютно безкомпромисната позиция на Владимир Путин, който стига толкова далеч, че да направи следното изявление: „Трябва да кажа, както много пъти и преди съм повтарял, че Русия от самото си начало се е формирала като многоконфесионална и многоетническа държава. Знаете, че практикуваме източното християнство, наречено православие. А някои религиозни теоретици казват, че православието в много отношения е по-близко до исляма, отколкото до католицизма. Не искам да влизам в оценки, доколко е вярно това твърдение, но като цяло съвместното съществуване на тези две основни религии е налице в Русия от много векове. В продължение на стотици години ние сме разработили една специфична култура на взаимодействие, която може би беше малко позабравена през последните няколко десетилетия. И сега би трябвало да си припомним тези наши национални корени”. Ясно е, че докато Путин и неговите поддръжници са на власт, ислямофобията няма каквото и да било бъдеще в Русия.

При това сега Русия е станала най-влиятелният член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която представлява стратегическите интереси на над един милиард мюсюлмани по света. В Близкия изток Русия осъществява едно наистина изумително завръщане – след като през 90-те години на ХХ век почти изцяло напуска региона, сега се превръща в най-важния играч там. Русия успешно убеждава двама много мощни потенциални съперници (Иран и Турция) да работят съвместно и днес този неофициален съюз е в сериозната позиция да оказва въздействие върху събитията в Кавказ и Централна Азия. На този етап вече е сигурно, че това, което наблюдаваме, е дългосрочен процес и една дългосрочна стратегическа цел на Русия: да стане пряк участник в борбата за бъдещето на исляма.

Борбата за бъдещето на исляма

Ислямският свят е изправен пред огромно предизвикателство, което застрашава неговата идентичност и бъдещето му – това е уахабистко-такфиристката идеология. Тази идеология в самата си същност представлява смъртоносна заплаха за всяка друга форма на исляма и морална заплаха буквално за всеки мюсюлманин на планетата, който не е такфир. Такфиристката идеология също така е и реална екзистенциална заплаха за цялото човечество, в това число и Русия. По тази причина Русия не може просто да седи със скръстени ръце и да чака да види кой измежду американския Запад и самопровъзгласилия се халифат ДАЕШ ще вземе надмощие, особено след като и двете сили са също така обвързани в странни симбиозни отношения между западната „дълбока” държава, специалните служби и такфиристките лидери. В допълнение, ако се приеме, че Западът има желание сериозно да се бори с тероризма (а засега няма никакви признаци за такова желание), е очевидно също така и че Европа е безполезна в тази борба (по причина на острата липса на мозък, гръбначен стълб и други части на тялото) и че САЩ, тъй като са защитени от обширни океани, не са изложени на същата опасност като държавите, намиращи се на евразийската суша. Затова Русия трябва да действа по своя собствена инициатива и много енергично.

Това не е борба, която ще бъде решена с военни средства. Да, решимостта и способността да се убиват такфири са важни предпоставки и Русия може да прави това, но в крайна сметка такфиристката идеология е тази, която трябва да бъде победена, и именно в това отношение руските мюсюлмани ще играят абсолютно ключова роля в борбата за бъдещето на исляма. Техният статут на малцинство в Русия всъщност служи като защита на руските мюсюлмани просто защото не съществува никаква възможност, за която и да било форма на уахабитски ислям да привлече достатъчно последователи в Русия, така че да застраши държавата. Ако не друго, то двете войни в Чечения са най-доброто доказателство, че дори и при възможно най-лошите условия руснаците винаги ще реагират твърдо на всеки опит да се създаде уахабитска държава в рамките на Русия или в нейно съседство. Президентът Путин често казва, че Русия трябва да изпрати свои войски да се бият в Сирия не само за да спасят Сирия, но и за да убият хилядите руски граждани, които понастоящем са в редиците на ДАЕШ, преди да успеят да се върнат у дома: по-добре да се воюва с тях там, отколкото в родината. Вярно е. Но това също така означава, че Русия ще трябва да се включи и в идеологическата борба на останалата част от ислямския свят и да използва своето влияние, за да подкрепи антитакфиристките сили, воюващи в момента срещу „ДАЕШ и съдружници” по целия свят. Бъдещето на Русия и на мюсюлманския свят днес е дълбоко преплетено и това обстоятелство е полезно за всички, като се има предвид настоящата пагубна динамика между Запада и мюсюлманския свят. Докато лидерите на англо-американската империя използват Русия и мюсюлманския свят като плашила за своите граждани, за да ги държат в подчинение на международната плутокрация, Русия ще трябва да се превърне в мястото, където ислямофобските митове ще бъдат развенчани и ще бъде предложен един различен, наистина мултикултурен, мултирелигиозен и мултиетнически цивилизационен модел като алтернатива на монолитната хегемония, доминираща света днес.

Модерните светски идеологии не са донесли на човечеството нищо друго освен насилие, потисничество, войни и дори геноциди. Крайно време е те да бъдат изхвърлени на бунището на историята, където им е мястото, и да се върнем към един действително толерантен, устойчив и хуманен цивилизационен модел, съсредоточен около духовните, а не материалните ценности. Да, зная, че заради зомбитата с промитите от медиите мозъци наоколо религията не се асоциира точно с идеите за толерантност и състрадание, но това е просто неизбежният резултат от обстоятелството, че хората са били изложени на особено отвратителни и лицемерни форми на религия. А също и на фундаменталната липса на образование. Тези неща могат да бъдат поправени, не толкова като се дебатират ad nauseam (до втръсване), а просто като се изгради един различен цивилизационен модел. Но за тази цел Русия и ислямският свят ще трябва да се вгледат дълбоко в себе си и да се фокусират върху лечението на своите собствени (все още доста многобройни) патологии и дисфункции (най-вече духовните), за да се създаде алтернатива на Всемогъщия долар, базирана върху духовността. Както казва свети Серафим Саровски: „Смири духа си и около теб хиляди хора ще бъдат спасени”. Мисля, че това е бъдещето, заради което си струва човек да се бори.

The Unz Review

Превод: Мария Дерменджиева