/Поглед.инфо/ Свикнали сме да свързваме блокадата с една от големите трагедии в Ленинград от времето на Великата Отечествена война – ужасяваща, но вече далечна страница от историята. Затова изглежда изумителна историята на рускинята Ирина Асаф – родом от Кострома, която още в началото на 90-те заминава да живее в процъфтяващия тогава град Дейр ез Зор. Жената разказва пред РИА „Новости“ за месеците на блокадата в сирийския град и за своята нелека съдба.
Дейр ез Зор е голям сирийски град, административен център на една от провинциите в страната, разположен на река Ефрат в източната част на Сирия. От 2014 г. Дейр ез Зор се намира под блокадата на бойците от „Илямска държава“, а отбраната на града е в ръцете на сирийската армия и опълчение.
Преди дни тригодишната блокада беше разкъсана и в града влязоха първите хуманитарни конвои. И макар че бойците от ИД все още държат подстъпите към града, ситуацията постепенно се подобрява – сирийците, с подкрепата на руската авиация, разширяват коридора от Дейр ез Зор към „голямата земя“, отблъскват терористите и установяват контрол върху част от районите.
През дългите месеци на блокада мирните жители на Дейр ез Зор бяха подложени на непрекъснати бомбардировки от ИД, страдаха от недостиг на храна, лекарства и вода за пиене. Снабдяването на многохилядния град ставаше само по въздуха.
"Бойците не ни даваха да си наливаме вода от реката“
„Хората умираха от снарядите и от глад, особено старците и децата. В града изчезнаха всички кучета и котки – просто бяха изядени. Климатът в Дейр ез Зор е много неблагоприятен, с горещо и сухо лято. Без вода не може. А вода нямаше, тъй като властите не можеха да поддържат работата на водопровода под непрекъснатия обстрел. И хората умираха. Наблизо беше реката, от която може да се налива вода, но джихадистите обстрелваха брега. Даже вода от реката не можехме да пием“, разказва Ирина.
По разкази на очевидци в града загинали или били тежко ранени много от съседите и приятелите на Ирина и съпруга й Ибрахим.
"Жената на братовчед ми загина от мина. Загина жената на мой приятел, бащата на нашия съсед, други наши съседи. Баща ми беше ранен. Постоянно ни обстрелваха. Беше въпрос на късмет – нашият район беше постоянно на прицел, само да си покажеш носа навън...“, споделя Ибрахим.
На всяка улица в Дейр ез Зор има поне по един убит, а някъде и повече.
„За много от хората не знаем нищо – просто изчезнаха безследно. Не знаем живи ли са? Какво е станало с тях?, продължава Ибрахим.
Ирина си спомня следния случай. Като жена със съветско образование, която се ползвала с репутацията на грамотен човек, я извикали да прегледа раните на възрастен човек, пострадал при минометен обстрел. Лекарите в града, естествено, не достигали, и хората трябвало сами да си оказват първа помощ. Наложило се да минат през няколко квартала под бомбите, докато стигнат до мястото.
"Раната уж не беше тежка, но човекът беше възрастен, а страдаше и от диабет. Като дойдох, беше тъмно като в рог, ток нямаше. В тъмнината, на светлината на запалена свещ, прегледах легналия мъж. Раната се оказа дълбока и опасна. Аз носех само бинтове и кислородна вода, но още щом започнах да я обработвам, разбрах, че само хирург или даже ампутация може да реши проблема. Посъветвах ги спешно да откарат човека в болница“, спомня си Ирина.
На клетия старец не му провървяло – болниците в Дейр ез Зор били претъпкани с ранени войници сред защитниците на града. Медицинската помощ не достигала. Няколко дни по-късно човекът починал от гангрена.
Семейството на Ирина обаче извадило късмет – скоро успели да се измъкнат от обсадения град. Това било още в началото на блокадата, когато бойците на ИД установили контрол върху пътищата към Дейр ез Зор.
От Кострома до Дейр ез Зор
Ирина е родом от тихия провинциален град Кострома и никога не си е представяла, даже в най-страшните сънища, че може да попадне в истинска блокада, като във филмите за войната и Ленинград.
В началото на 90-те Ирина заминава да учи в Харков, постъпва в биологическия факултет на местния университет. В Харков се запознава с бъдещия си мъж – сириецът Ибрахим Асаф.
"Съдбата реши да ни събере – аз от Волга, той от Ефрат. Какви ли шеги не си прави с нас животът“, смее се Ирина.
Ибрахим завършва Селскостопанската академия, защитава докторска дисертация. Агроном е уважавана и търсена специалност в Сирия, така че бъдещето им изглеждало безоблачно. След завършването на университета през 1994 г. младоженците заминали за родината на Ибрахим, в Дейр ез Зор. По онова време това е един мирен и процъфтяващ град. Ирина има дъщеря и двама сина.
"Живея в Сирия от 23 години и никога не съм се сблъсквала с негативно отношение. Навсякъде ме посрещат много добре. И за Русия говорят само хубави неща. Надявам се и занапред да е така“, спомня си с носталгия Ирина.
Майка й идвала на гости в Сирия осем или девет пъти. „Тя много обичаше да ни гостува. При всяко пътуване оставаше възхитена – обичаше културата и музиката на Сирия. Хората винаги я посрещаха много дружелюбно, една лоша дума не сме чули от сирийците“, свидетелства Асаф.
Но всичко се променя, когато започва войната.
Начало на блокадата и бягството от града
Ислямистите от ИД свиват обкръжението около Дейр ез Зор, в крайните квартали започват боеве и престрелки. Всеки, който можел и имал къде да отиде, напускал града – ислямистите контролирали пътищата, но явно още не се чувствали пълноправни господари в земите на „халифата“.
"Ситуацията започна да става катастрофална. Имаше опасност, ако бойците на ИД влязат в града, да изколят цялото население, да не говорим за мен – все пак съм рускиня. След руското вето (в периода 2011-2014 г. Русия и Китай четирикратно налагат вето върху резолюция на Съвета за сигурност на ООН по Сирия, бел.ред.) ислямистите бяха враждебно настроени към Русия. Много ясно. Затова решихме да се спасяваме. И с божията милост успяхме“, обяснява Ирина.
Семейството се измъква буквално с последния обоз. Натоварват в колата само най-необходимото - документи, вещи. Трябва да преминат през пет военни поста на ИД. Ирина и 18-годишната й дъщеря се увиват в хижаби, за да не дразнят ислямистите. Но не е само това.
„Не трябваше в никакъв случай да си показваме славянското лице и бялата кожа – можеха да ни убият само за това, че сме рускини. При проверките не трябваше да гъкваме, за да не разберат, че сме чужденки“, разказва Ирина.
Минаването през пропускателните заграждения било чист късмет. „Зависи кой е на пост. За най-малкото нещо могат да те разстрелят или да те отведат в плен или робство“, продължава Ирина.
Видът на бойците я поразил.
"Повечето бяха чужденци, приличащи на афганистанци и пакистанци. И тези погледи...Като че ли не са на себе си. Сякаш халюцинират. Нулева хигиена, имам предвид външния им вид. Много мръсни. Къде ти вода в пустинята?!“, спомня си Ирина.
Въпреки всички мерки за сигурност, семейството на Асаф щяло насмалко да бъде разобличено, когато един от бойците започнал да рови в чантата с техните документи.
"Накрая извади един лист – беше копие на руския ми паспорт. Край, решихме, че това са последните ни минути. Но явно беше неграмотен и не разбра що за документи са това и на какъв език пише. Мъжът ми обясни, че това е копие от дипломата за висше образование. Тогава някой заприказва нашия човек и той ни заряза...Бързичко си събрахме партакешите и той ни направи знак да минаваме“, спомня си Ирина напрегнатите секунди, които й се сторили като часове. „Явно такава е била Божията воля“ – така си обяснява чудесното избавление.
Семейството на Ирина успява да стигне до Източна Сирия, където са безопасните райони.
Сега живеят при познати в селце около Латакия. Ибрахим работи като преподавател, а Ирина дава частни уроци по руски език и биология.
След пробива в блокадата на Дейр ез Зор, осъществен от сирийската армия с помощта на руската авиация, Ирина и Ибрахим се надяват животът в града постепенно да се нормализира.
Сегашната ситуация в Дейр ез Зор
Ирина не е прекъснала напълно връзката си с Дейр ез Зор, който чувства като втори роден дом след всичко преживяно – хубаво и лошо. Там са всичките им познати, включително дъщерята на най-добрата й приятелка. Мобилните връзки са много лоши, интернет няма, но понякога си пишат есемеси.
"Много ми е жал, че не мога да й помогна с нищо. Снабдяването е нередовно. Цените в Дейр ез Зор са 10-20 пъти по-високи, отколкото в останалата част на Сирия. Много хора умират от глад, от болести и рани, от епидемии, защото липсва медицинска помощ. Бомбардировките от страна на ИД продължават. Бойците използват не само истински оръжия, но и самоделки. Опитват се да задушат населението – те ни възприемат не като хора, а като „подкрепа за режима“. А хората искат просто да живеят! Най-обикновен живот на място, където да не те преследват“, описва ситуацията в града Ирина.
Радва се, че родината й – Русия, помага на Сирия във военната и хуманитарна област.
„Хората тук се нуждаят от помощ. Има една известна арабска поговорка: „Тайните пазят дома“. Затова всичко лошо се крие зад стените на дома, хората не афишират проблемите си. Но истината е, че животът е много труден и скъп. Затова и най-малката помощ е ценна. Защото е знак за съчувствие и подкрепа“, обяснява Ирина.
Сега, когато тригодишната блокада на града е пробита от сирийската армия с руска помощ, Ирина се надява, че животът в Дейр ез Зор ще се нормализира, а семейство Асаф и техните близки и съседи ще могат скоро да се завърнат по домовете си.
Превод за Гласове: Анастас Добрев