/Поглед.инфо/ Точно преди 30 години, когато във „Вискули“ бяха подписани Беловежските споразумения, денонсиращи съюзния договор от 1922 г., тоест юридически премахващи съществуването на СССР, хората реагираха изключително спокойно. По-точно изобщо не реагираха.

Което, впрочем, се е случвало в историята и преди.

През 476 г. сл. Хр., варваринът Одоакър сваля последния западен римски император Ромул Августул, което бележи прехода към Тъмните векове. Истината е, че римляните не са забелязали това. Както са подивявали преди, така са продължили да подивяват и по-нататък.

През 843 г. наследниците на Карл Велики Карл Плешивия, Луи Германски и Лотар сключват договор почти като Беловежския, разделящ империята на три части. Но отново никой не ги нарече „Верденски Каини“ и разделението остана незабелязано. Макар че започналата оттогава вражда между Франция и Германия продължи 11 века, а Лотарингия вярно служеше като постоянна ябълка на раздора.

И на 25 октомври 1917 г. - според Маяковски –

"Дул, как всегда, октябрь ветрами.

Рельсы по мосту вызмеив,

гонку свою продолжали трамы

уже — при социализме".

Студът, гладът, гражданска война – а и края на трамвайното движение – настъпиха... Както се полага, но не веднага.

Тоест голямото се вижда от разстояние – поне някакво.

В началото на декември 1991 г., живеещите тогава виждаха нещо съвсем различно. На първо място – прекратяването на всякакво снабдяване. Магазините сияеха с идеално празни рафтове. На границите на регионите спонтанно се появяваха митнически служби. Единната икономика се разпълзяваше неотвратимо, укрепвайки както у обикновените граждани, така и у властимащите идеята „спасявай се, който и както може“. И се спасявай веднага, тук и сега.

Като правило една държава се различава от хаотичния конгломерат от хора и територии по това, че най-малкото в нея работят правоприлагащи органи, събират се данъци и властите имат средствата да наложат своите искания. Всичко това в края на 1991 г. или напълно бе изчезнало, или беше на път да изчезне.

И не само със средствата на държавната принуда всичко беше напълно скапано. За да се опита отново да обедини съюза нерушим на републиките свободни и да ги принуди да се подчиняват на заповедите на Москва - ако това изобщо бе възможно - беше необходима сила, включително и въоръжена сила. Тоест, боеспособна армия, която се подчинява на заповеди.

Но президентският указ „За въвеждането на извънредно положение в Чеченско-Ингушката република“, издаден на 7 ноември 1991 г. - месец преди споразуменията от Беловежката пушча, не беше изпълнен. Нямаше нито военна, нито политическа готовност. При това, ако Центърът беше безсилен да осигури реда в ЧИР, на какво би могъл да разчита, за да се опита да подчини, да кажем, Украйна или Централна Азия?

А при липса на суверенна власт разговорите в стил „Момчета, дайте да живеем заедно“ биха били колкото задушевни, толкова и безплодни. У „момчетата“ напълно отсъстваше желанието да плащат данъци и да поддържат дисциплината по веригата на доставките на стоки.

Оттук и решението за разсичане на Гордиевия възел. „Русия ще се справи сама, а вие правете каквото си искате“. Някои лидери - като бившия държавен секретар Г. Е. Бурбулис - все още се гордеят с ампутацията от Беловежката гора, но те са по-скоро в малцинство. Общоприето е, че тук нямаше нищо особено добро, но имаше нещо по линията на неприличния, непристоен Брестки мир, породен от безнадеждност.

Но непристойността може да бъде повече или по-малко. До края на 1991 г. се смяташе, че неприличността ще бъде умерена. Все пак сме заобиколени от приятели, с бившите републики на СССР, ако има недоразумения, те са доста незначителни и като цяло са разрешими. И най-важното, след като се отказахме от империята, ще влезем в семейството на народите на Запада. Заради това можете и да потърпите малко неприличните действия.

От позициите на края на 2021 г. се оказва, че неприличността не е спасила – въпреки че изглеждаше така – територията на СССР от кръвопролития. При това не говорим за Кавказ и Централна Азия, - там, дори преди 1991 г. беше неспокойно.

Но да си представим, че украинската артилерия методично ще поразява градовете и селата на Донбас, а в Киев - за Лвов и да не говорим - откритите нацистки демонстрации ще станат ежедневие – у никого през 1991 г. нямаше толкова буйна фантазия. Нито у поддръжниците на Беловежските споразумения, нито дори у противниците.

Може, разбира се, да се каже, че щетите и загубите дават опит и разум, затова и в обозрима историческа перспектива повторение на Беловежското безумие, при това при пълно безразличие на хората едва ли е възможно - затова, впрочем, „прогресивната“ общественост беснее до истерика. Но много огромни и болезнени бяха загубите.

Разбира се, в историята винаги става така. Но от това не ни става по-леко.

Превод: ЕС

Беловежкото безумие