/Поглед.инфо/ Някак си доста бързо през 90-те години предадохме идеалите на справедливостта. В СССР те поне се провъзгласяваха, но ние далеч не винаги ги следвахме, но това бяха много добри идеали.
Ние някак си лесно и бързо се отучихме от всичко хубаво и започнахме открито да оправдаваме всякакви човеконенавистнически гадости. Ние някак си бързо се впуснахме в глупавия и доста жесток индивидуализъм. Нищо у нас не въстана срещу жестокия социален и икономически дарвинизъм, царящ при нас през 90-те години. Дори не помня тази черта, която отдавна и тържествено пресякохме. Кога ли беше? Всичко се случи бързо, незабелязано, все едно е било така винаги. Но не винаги е било така. По-точно почти никога не е било така. И изведнъж стана така.
Нечовешкото и жестокото, направено ни през 90-те години, се осъществява толкова успешно, особено в градовете, защото бяхме готови за него. Всичките вълни на индустриализация (и предвоенната, и следвоенната толкова ускориха лудата и станала самоцел урбанизация, че човечето, обектът, новоизпеченият гражданин, откъснал се от земята си, скъсал със социалните връзки, стана добър полуфабрикат за такъв тип социално-инженерни експерименти.
Странно, но днес малцина обръщат внимание, че всъщност демографски капиталистическият Първи и социалистическият втори свят са много подобни. Още през 70-те години и на едното, и на другото място започна сериозно да се забавя раждаемостта. Вече беше излязла от дупките историята за самоутвърждаващия се гражданин-единак, който започва да е лекомислен в съжденията и доста увлечен в потреблението. Не трябва да идеализираме в този смисъл късния СССР. Там зреят филизите на това, което съкрушава великата Червена империя.
Струва ми се дори, че през 70-те години на място на следвоенната прозрачност и поетичност, романтизъм и ентусиазъм идва това, което в съветското изкуство се нарича “късносъветски маниеризъм”. Идва по-крехка, по-сина, по-настроена на самовглъбяване и самоудовлетворяване кохорта от нови хора. Тези хора вече дават пукнатини. Вече нещо не им стига. Колкото и да е странно, именно тези хора, които толкова разбират и усещат лицемерието на късната съветска власт и пропаганда, падат жертва на илюзиите. При това тяхната привързаност към илюзиите се оказва по-голяма, отколкото у предшествениците им, които също мечтаят, но са и способни да въплътят своите илюзии. А те вече не могат. А и мечтите и илюзиите им са дребни и жалки. И много скоро става ясно колко струват. 90-те години поставят всичко на мястото му. Може да се каже, че 90-те години стават възмездие за мнозина. За жалост справедливо.
Превод: В. Сергеев