/Поглед.инфо/ Специалната операция на руските въоръжени сили в Украйна превърна забравеното от всички Приднестровието в територия със стратегическо значение. Тираспол намеква, че вижда държавната си независимост като резултат от всички конфликти. Но може ли Русия да я предостави по същия начин, както в случая с ДНР и ЛНР?
Като формална причина, избрана от Тираспол, за да поиска отново признаване на независимостта си от Кишинев, беше посочено намерението на Молдова да кандидатства за членство в Европейския съюз.
Президентът Мая Санду го подписа на 3 март по примера на Грузия и Украйна, но преди всичко Украйна. Президентът Владимир Зеленски пръв се сети за това, опитвайки се да вдъхне вяра на съгражданите в „европейското бъдеще“ в контекста на специална военна операция на руските въоръжени сили.
Няма почти никакви шансове Киев да се присъедини към ЕС в обозримо бъдеще. Но това не му пречи да ревнува комично от европейците за Тбилиси и Кишинев.
„Подаването от Молдова и Грузия на молби за членство в ЕС в момента изглежда като опит да прикачат двете им коли към високоскоростен украински влак, който се движи за Брюксел“, каза украинският външен министър Дмитрий Кулеба пред украинските медии.
Тираспол в изброената компания е единственият, който не иска нито труп, нито плюшено животно в ЕС и затова изисква официална регистрация на развод от Кишинев.
„Подаване на заявление за присъединяване към ЕС в контекста на дългосрочен неразрешен конфликт между Приднестровието и Молдова, без да се вземе предвид становището и извън рамките на консултации с приднестровската страна, като същевременно се игнорира напълно обсъждането на този въпрос в съществуващите преговорни формати, включително международната платформа на „Постоянната конференция.“, слага край на процеса на уреждане, който изисква спешно международно правно оформление“, казаха от МВнР на непризнатата ПМР.
Те виждат бъдещето си в рамките на „мирни добросъседски отношения” с молдовската държава и не са готови да прехвърлят суверенитета на „наднационални органи в Брюксел”.
Човек не би могъл да обърне внимание на тази схватка – толкова много са били през последните 30 години. Но сега ситуацията в Украйна е такава, че най-тихият и скучен от нерешените сепаратистки конфликти в постсъветското пространство – Приднестровието – може да се превърне във фокус на руската политика.
Парадоксално е, че отношенията между Москва и яростно проруския Тираспол са доста сложни. По някакъв начин помагаме на приднестровците, но освен това се опитваме да игнорираме тяхното съществуване – като роднини със сложен характер. Основната трудност е, че политическите елити на ПМР не искат да преговарят с Молдова за обединение на база, да речем, конфедерация, а непризната ПМР е безполезно бреме за Руската федерация.
За да се осигури правилно този непокорен регион, е необходима или обща граница, или нормални отношения с Украйна, която държи ПМР в блокада, защото приднестровците дори нямат нормални летища. Последният път, когато руски самолет кацна в ПМР, беше през 2012 г. и това беше след като Русия отпусна пари за минимална реконструкция на летището в Тираспол, което по съветско време се използваше само за военни цели.
Затова нагласата на Москва беше да помири враждуващите страни. Вливането на Приднестровието в Молдова с предоставянето му на широка автономия ще направи електората на единната молдовска държава предимно проруски и ще заличи въпроса за възможността Кишинев да се присъедини към НАТО - правомощията на приднестровските власти ще работят като предпазител. В същото време неразрешените етнополитически конфликти в Европа ще станат с един по-малко и то благодарение на Русия - какво не е наред?
Всичко това предполагаше така наречения план Козак - същият Дмитрий Козак, който доскоро отговаряше за преговорите около Донбас в президентската администрация на Руската федерация. Още в края на по-миналото десетилетие той успява с голяма трудност да постигне съгласие по плана си за широка автономия от Тираспол, но неочаквано беше отхвърлен от тогавашния президент на Молдова Владимир Воронин по преки указания на САЩ. Американците също изчислиха всички предимства, които Русия може да получи от тази сделка, и решиха да ѝ попречат.
Това доведе до голяма кавга между Москва и всички замесени - с Вашингтон, с Воронин и дори с Приднестровието, където вече не се съгласяват на компромис: само независимост - и нищо по-малко. Времето минаваше, властта в непризнатата република редовно се сменяше демократично, но тази позиция остава непроменена.
Сега историята обещава на Тираспол прозорец от възможности, в който ще се опита да се изкачи, превръщайки се за Москва не в бреме с труден характер, а в незаменим съюзник. Плановете на Генералния щаб на въоръжените сили на РФ за по-нататъшно напредване през територията на Украйна не са известни там, но такива планове може да включват такъв голям и важен град като Одеса, а оттам е лесно достъпно от граница на ПМР.
Участието в специалните операции на нашите миротворци, които сега са разположени в Приднестровието, е изключено - затова те са миротворци, че подобни неща са строго забранени за тях от писани закони и неписани правила (освен ако въоръжените сили на Украйна решат да преминат границата на ПМР, отблъскването на подобна атака е пряката задача на руския контингент).
Но с военен натиск върху най-голямото пристанище на Украйна, самата територия на Приднестровието ще придобие стратегическо значение. Очевидно е, че руската армия не очаква „лека разходка“ по Одеската област, укрепена от въоръжените сили на Украйна. Разчитането на приднестровските земи би опростило задачата ѝ.
Ясно е, че в този случай характерът на отношенията ни с Тираспол ще се промени. Като минимум ще е необходимо да се осигури премахването на блокадата от Украйна и да се предвиди по-нататъшното ѝ отсъствие в бъдещо споразумение с украинските власти. И това ще изглежда недостатъчно за мнозина: ако „руснаците не изоставят своите“, е необходим коридор към „своите“.
Самата ПМР, подчертаваме, се стреми към независимост и, припомняйки сега за своето съществуване, фокусира вниманието именно върху това. Но също така трябва да разберем, че в цялата тази история е невъзможно да се справим с Молдова като с Украйна. Това е недопустимо дори от морална гледна точка.
Тук изобщо не става дума за факта, че Кишинев все още не е наложил санкции срещу Руската федерация (и наистина не, въпреки че Западът категорично настояваше за това). А фактът, че молдовците се държаха прилично спрямо приднестровците през всичките тези години, не приличаха на украинците в техния случай с ДНР-ЛНР.
Войната от 1992 г. отне живота на повече от хиляда души. Въпреки това, едновременният огневи удар на осем дивизии и шест минохвъргачни батареи, извършен по позициите на молдовците по заповед на генерал Лебед, надеждно замрази конфликта - Кишинев вече не посяга на военното му разрешаване.
В същото време Молдова по въпроса за "прибирането на земите" в постсъветското пространство е един вид отличник. Избухването на агресивен прорумънски етнонационализъм в последните месеци от живота на СССР беше последвано от отрезвяване. Още през 1994 г. конфликтът с гагаузите беше разрешен абсолютно безкръвно - тяхната автономия с предимно проруско настроено население доброволно се завръща в Молдова.
Не беше възможно да се постигне споразумение с приднестровците, които имаха кървава сметка, но отношението към тях в Кишинев е по-скоро като към много нещастни роднини, отколкото като към врагове. Молдовците позволяват на сепаратистите да използват тяхната критична инфраструктура (летищата) и да преминават през тяхна територия с приднестровски стоки, предназначени, наред с други неща, за ЕС. Без блокада, без обстрел – така се държат хората, а не украинците.
Невъзможно е да се каже какви граници ще придобие „Руският свят“ в резултат на операцията на въоръжените сили на Руската федерация в Украйна и каква ще бъде геополитическата структура около него, всичко зависи от хода на тази операция, по-специално каква роля ще играе Приднестровието в него. Но изборът пред Москва може да стане доста труден: между помощта на съюзник, протегнал ръка в изключителна ситуация, и конфликт с молдовския народ, който след „срива” от 1991 г. по никакъв начин не е заслужил този конфликт.
Превод: В. Сергеев