/Поглед.инфо/ Опит за пътепис за случилото се във Волгоград. Ден втори. Очаквайте скоро и трета част.

И започна ден втори от пътуването. Официалната част започна. Програмата бе стегната.
Започна се с посещение на делегациите (и нашата, и тази на „Големите“ в „Диалога на Волга“) на вечния огън и поставяне на цветя. Бе отдадена чест на падналите съветски войници, спасили света от кафявата чума. За човек, който е с произход извън Съветския съюз това е уникално преживяване, за местните жители това е като свещенодействие. За беларусите особено, за жителите на страната, която най-жестоко страда от удара на нацистите да не говорим. Наблюдавахме и маршируване на войници, военен оркестър. Войниците си бяха местни момчета и си личеше, че е гордост за тях да отдадат чест на прадедите си.
Изобщо, нещото, което ми хареса наистина много в Русия – патриотизмът на хората, дори и на най-местно ниво. Те с право смятат, че са спасили света от нацизма. За тях почитта към подвига по време на войната не е нещо налагано от горе. Всяко семейство има поне един загинал във войната. Носят със себе си историята как нечий дядо или прачичо е оцелял, направил е нещо интересно във ВОВ. Повечето хора си знаят историята в най-малки детайли и не говоря само за съветския период, тук включвам и царския, и съвременния. И не, не се става дума за някакъв агресивен „ура-национализъм“. Има една дума, използвана от местните – „Здрав патриотизъм“. Усещането, че си една достойна част от човечеството, че си един народ който е уникален редом с уникалността на другите народи. Още нещо, което ми направи впечатление, е че в Русия има една необикновена връзка между личност и общество. Човек е наистина борещ се за успеха си, ковящ съдбата си, но в същото време гледа да помогне на околните и очаква също така да получи от тях, когато има сложност. Тези хора са осъзнали, че общите интереси са всъщност и интереси на личността. И в същото време от местните подигравки и жлъч към личностите на онези, които стоят зад определени проблеми.
Така, след поднасянето на цветята отидохме на първите лекции, свързани с публична дипломация, регионално развитие, побратимяване на градове със свързаните лекции и т.н. Действието се проведе в градския стадион, намиращ се срещу Мамаев Курган. Сега, когато няма световно първенство, причината за построяването му на първо място, сега тук се водят срещи на местното първенство, и в залите и коридорите се провеждат конференции. Самата сграда бе доста футуристична и наистина допринасяше за облика на Волгоград като една амалгама от осмислено социалистическо минало, гордост да си град герой и устрем към бъдещето.
Последваха изказвания, лекции и прочее. По-интересното беше да се видят сергиите, разпънати от местните компании и занаятчии от областта. И ето – още едно потвърждение, че областта е жива и отвъд града. 3-4 селскостопански компании занимаващи се с износ на пшеница. Сергия на компания занимаваща се с производството на синап за горчица (руската кухня по принцип не е люта, с изключение на горчицата, която обаче тук е сериозна и според мен може да служи за ракетно гориво – поне такова бе чувството като след сухарче, топнато в жълтата кашица получих просветление в очите и прочистване на синусите за вечни времена). Сълзите от болка бяха потушени от местен сладолед, който бе направен с истинско мляко и бе с невероятен вкус. По-късно обаче малко ми поохладиха страстите, като ми казаха, че да, има сладолед, направен по стандарт и с истински продукти, ама и тук в Русия, както и по света, все по-често се използва изкуствено мляко, държавният стандарт се загърбва в името на краткосрочната печалба и прочее хубости, донесени от неограничения капитализъм.
Но не бяха изложени само продукти на хранително-вкусовата промишленост – не! Не! Но и не само – производство на кухненска техника, на изолационни покрития. Имаше и изложба на местни занаятчии. Дървени играчки – малко ми бяха скъпички, ама си личеше че с тях ако няма пожар или апокалипсис, при който ще трябва да горя гуми за стопляне, ще могат да си играят и пра-пра-внуците ми. Казашки щанд, където продаваха саби, бичове и носии. Тук нещата бяха разделени на две – The Real Deal, където цените бяха пресолени, и така по-шир потреба от изкуствени материали.
Последва втора част лекции, този път в конгресна зала на друг етаж. Тук ставаше дума за междурегионалното сътрудничество. Един от лекторите бе председател на организацията, която се занимава с побратимяването на градовете по целия свят. Словенец. След това момчетата от Южна Осетия ме помолиха да съм им преводач, защото и те искаха тяхната държава да стане член на международната организация. Ей, това е проблемът със страната им – призната е от държави на брой сходен с пръстите на едната ръка на некадърен стругар. Затова и се опитват по всякакъв начин да влязат където могат. В последствие се оказа , че нещата са добре за тях – в организацията могат да членуват общини, не е на държавно равнище и са имали и преди случаи с побратимяване на градове, част от които са в непризнати държави. А самият мой превод – Оле, майко! – бе една каша, в която превключвах на руски, английски и от време на български. Впрочем – това си беше и положението ми в половината време – превключвах по 20-30 пъти на ден езиците и понякога се случваше каша. Но нищо, тази езикова кашица ми позволи да се заредя с визитки на полезни за бъдеще лица от Русия и света. Завързването на връзки на този свят е важно умение.
Лекция изнесе председателят на комисията в руската дума по външните работи Константин Косачев, говорейки за това, че често там където дипломатите не са достатъчни, където даден процес не може да се спре, забави или ускори от дипломатите, учили международни отношения, на помощ идват самите международни отношения – общественото мнение на страните.
Последван бе от председателят на „Россотрудничество“ г-жа Митрофанова. Общо взето същото послание. По-важни бяха въпросите, задавани след това. Жената изрази искрено безпокойство и дори горчивина от навика на европейските държави да изкривяват историята. „Едва ли не ще кажат, че сами сме се нападнали сутринта на 22 юни“, заяви тя. Друго, което тя посочи, е че значението на пакта Рибентроп-Молотов се изкривява, а флиртовете и направо опитите на западните сили да насочат Третия Райх се премълчават. Защо, пита тя, никой не споменава Мюнхенското споразумение? Защо например никой не си спомня, че първият международен пакт на новото правителство на Хитлер е с Полша на маршал Йозеф Пилсудски.
И тук едно интересно явление. Русия харчи определени средства, за да представи своята версия на историята, на случващото се около нея, за да изгради културни връзки и добри отношения със света, да печели сърца. Сумата е ограничена и заради това, за жалост, на този фронт тя леко отстъпва. Но тези малки средства трябва да се сравнят с милиардите, изливани от Запада в неговите си медии като „Дойче Веле“, „Гласът на Америка“, Радио „Свободна Европа“ и т.н. грантови тоалетни хартии, които дръзват да се нарекат медии. И изведнъж излиза, че един долар, който номинално е около 65 рубли има равен коефициент на полезно действие с мъничката рубла. И причините се много, първо че Русия не се опитва да налага ценности с меката си сила, а само разбиране, докато Западът се опитва да налага едновременно и такива едни либерални и шарени, но всъщност чужди в сърцето на адресата. С две думи, ако Русия успее да се напъне малко и да се опита да проектира една идея повече мека сила, ако успее да намери начин да се разкрие пред света такава каквато е, а не очерняна, освободена от враждебни стереотипи, мнението на Европа към нея ще се оправи значително, което ще доведе и до постепенното сваляне на санкциите, които в крайна сметка не са полезни и на двете страни.
Същият ден ми взе интервю и представителката на Япония – редактор в списание във втория по големина град Осака. Разпита ме какво интересува българите най-вече в международната политика – Брекзит, отношенията с Русия, Близкият изток и бежанците и положението на Балканите.
И след няколко лекции и обяснения свързани със сухарска тематика, с която няма да ви занимавам. Пътем обсъдих с „Картофките“ („Булбаши“) от Беларус и положението с тяхната страна. Един от младежите ми разказа за неправителствената си организация. Търсят телата и лобните места на загинали и през юни 1941 година, и през юли 1944 – по време на операция „Барбароса“ и по време на операция „Багратион“. Чистят паметници, съобщават на роднини къде могат да открият смятаните за „безследно изчезнали“ роднини. Държавата в това отношение се допълва прекрасно с неправителствения сектор И си личи, че спомените няма да си заминат с дядовците ветерани на оня свят, а ще продължи.
И така, след лекционната част ни заведоха на концерт, посветен на 75 години от установяването на братските отношения между Ковънтри и Волгоград. Британският индустриален град е буквално изринат от земята от Луфтвафе по време на войната, както и от Сталинград не остава почти нищо след битката. Симфоничен концерт – бе изпълнен реквием за двата града, създаден от британски композитор. Последвани бяха от изпълнения на пиано. Изпълнения на британски музиканти И което беше гвоздеят на програмата – казашки танци, изпълнявани от местен етнологичен състав. От местни деца, които въпреки възрастта си се справяха на равна нога (буквално – нога) с Кубанския казашки хора, посетил по-рано тази година София.
И ето тук това, което не ми влезе със сухи лекции в твърдата глава. Естеството на народната дипломация – онова което се изгражда вътре в народа , приятелските отношения са по трайни от местните капризи на политици и държавници. Да, британското правителство се опитва да отклони вниманието от проблемите с миграцията и Брекзит със слуховете за руските подводници, агенти, хакери, „Новичоци“ и т.н. На места този тип брътвежи хващат дикиш. Но в град Кавънтри, във всеки град, където има подобен тип връзки на по-ниско ниво, където два града са побратимени заради общите условия и историческа съдба, подобни лъжи не действат. Дружбата между двата града, често кръстили взаимно на свое има основни свои булеварди, остават. Да, разбира се, дори и най-дълбоките корени трябва да се поливат от време на време, но именно за това са подобни мероприятия, концерти, посещения на делегации обикновени хора.
Последва и официалната вечеря. Храната разкошна, водката – качествена. Крада рецептите за рибените кюфтета. Но не за храната съм дошъл (добре де, донякъде) а за да слушам и гледам.
И последното за ден две. В делегацията на „големите“ имаше една група германски червени бабички и дядовци от „Ди Линке“. И с тях пообщувах. Обсъдихме и начините, по които марксистката левица спечели във федерална провинция Тюрингия. Останали са леви, а не хайверени социалдемократи. Би било хубаво нашето БСП да им чуе и премисли мнението, не е задължително да го приеме, но все пак съветите често са нужни.
УТРЕ ЩЕ ГОВОРЯ ЗА МАМАЕВ КУРГАН, МУЗЕЯ НА СТАЛИНГРАДСКАТА БИТКА С ПАНОРАМАТА И СРЕЩАТА С МАРИЯ ЗАХАРОВА.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели