Една от характерните черти на тази “мемориалност” е упоритото наименуване на случилото се “разпад на Съюза”, а друга - упорития уклон в повечето коментари към някаква зададена предопределеност. И латентното, но явно прозиращо желание изпреварващо да се твърди за собствената невинност за случилото се.
И едното, и другото са дезориентиращо въвеждане в някакъв изкривяващ формат, някаква изначална установка за оправдаване на случилото се.
“Разпадането” е оценка. Това е твърдение, че конструкцията е била неустойчива, а освен това клони към разпад. Такава оценка може да бъде резултат от един или друг анализ, краен извод, но избираема като начална установка за анализа, тя неизбежно подчинява целия анализ на себе си. И го изкривява.
Априори да се твърди, че става дума за “разпадане”, означава да се твърди априори, че разрушаването на страната се случва от само себе си. Може би това е можело да се спре, може би не е трябвало, но се предполага, че всичко се е случвало независимо от напълно съзнателните действия на участниците в събитията. И в този случай се предполага: първо, че няма виновни, второ, че не си струва и е безполезно да се жали за случилото се. Още по-малко си струва, още по-безполезно е да се правят опити в един или друг вид да се възстановява нещото, което е разрушено преди 30 години.
Само че СССР не се разпада сам. Той е разрушен в хода на противостоенето и борпбата между съществуващите в този момент политически играчи. Страната е делят. Първоначално делят властта и ресурсите на равнище Съюз, а след това въвличат в тази борба елитите на републиките, а след това тези републикански елити решават просто да разделят страната на териториален принцип. И не толкова в стремеж към “национална независимост”, колкото в стремеж да се защитят от безумието и вълните на хаос, изхождащи от Москва. Този сепаратизъм получава “национална” окраска по-скоро инструментално, в качество на пропагандистко прикритие на разделянето на територията на страната.
Страната не се разпада, а я разделят. Както някога на три пъти разделят Полша, само че на части я делят съседите, докато СССР го делят на части собствените му елити.
Да се твърди, че през 1991 година има разпадане, а не разделяне, е същото като да се твърди, че през февруари 2014 година в Украйна се извършва не фашистки държавен преврат, а “революция на достойнството”. Ясно е, че това там изисква утвърден от властта политически речник. Възниква въпросът кой, как и с каква цел иска от медиите и издателствата съблюдаването на подобен речник в Русия.
И с това е пряко свързано определената зададена обреченост в юбилейните коментари за трагедията от 1991 година.
Едни, преките участници във всичко свързано с Беложеката пуста, направо се гордеят със своята роля и своето участие. Други съжаляват, но обявяват това като някаква необходима смяна на формата на съществуване на страната. Трети посочват като причина едни или други страни от съветската действителност, които лично разглеждат като несъответстващи към личната им представа за идеалното теоретично устройство на обществото.
Съответно, някои говорят за предполагаемата невъзможност за централизирано управление на сложната икономически-производствена система, някой, че “нациите” (тоест републиканските и местните елити) имат недостатъчно права и пълномощия, друг - напротив, че е имало недостатъчно права и пълномощия у руския елит и му се налага да се съобразява с интересите и правата на елитите от съюзните републики.
По всеки въпрос може да се спори дълго. Общото във всички коментари е, че обречеността е била по начало. И дори при съжаляването за случилото се има явен момент на самооправдание: нищо не направихме, защото вече нищо не можеше да се направи. По-точно, защото или не са искали, или не са се осмелили.
И сега те се опитват да се откъснат от обвиненията, както на тези, които се опитват и предлагат да се направи нещо, така и от тези нови поколения, на които отнемат държавата.
СССР си има своите проблеми - би било безсмислено да се отрича това, но и странно, просто защото животът и на държавите, и на самите хора се състои от разрешаване на проблеми и преодоляване на свързаните с това трудности. Просто някои ги решават, а други им се подчиняват и след това отмиват вината от себе си чрез самооправдания.
Ако трябва да се разбере кой е виновен за разрушаването и разделянето на страната, трябва да погледнем на първо място дори не на тези, които се гордеят с участието си в това разделяне, а на тези, които съжаляват, но казват “Не можеше да се направи нищо”.
Една от проявите на мерзост и израждане е сладостната гордост за “безкръвния характер” на това разделяне. И защото не е безкръвен, при това общите човешки загуби, макар и да са по-малки от загубите на Съветския съюз във Великата отечествена война, но са съпоставими с тях - някъде около 15 милиона живота. Но и защото гордостта за безкръвното разрушаване на родната страната е като гордост от собствената покорност пред насилника и нашественика.
Но ако не говорим за човешките оценки, а за някакви системно-функционални причини - страната се разрушава от два основни фактора. Първият с безкрайните публични дискусии, в които затъва всеки опит да се вземе някакво конструктивно решение. Вторият е общото безволие на висшата политическа власт.
Дискусията не трябва да бъде безгранична и да се разстила в широкия кръг обществени проблеми. И дискусията не може да бъде безкрайна: този, който е я започнал и води, трябва да има способността да сложи точка и да вземе решение, което задължително да се изпълни.
Властта трябва да бъде власт. Обществата с държава се различават от обществата без държава по това, че имат механизъм и инструменти за принуда към изпълняване на решенията и защитата на собствените граници и интереси.
Към края на 80-те години дискусиите станаха безгранични и безкрайни: висшата власт на страната затъна в дискусии и стана неспособна да приема действащи решения по нито един въпрос.
Беше безволна, неспособна да изпълнява собствените си функции: тоест страхлива и неготова просто да защити страната. Започнатата, частично по нейна собствена воля, частично по инициатива на нейните противници, кампанията за “осъждане на репресиите” всъщност се оказа кампания за дискредитация на самото право и задължение на властите да принуждават към изпълнение на взетите решения и защита на страната, нейната територия и нейната сигурност.
Лишавайки се от готовност да взема решения, да изпълнява решения и просто да действа, властта губи и авторитет, и легитимност в очите на обществото.
Власт, която не доказва с всяка своя стъпка способността си да властва, тоест да принуждава, на всяка крачка увеличава потенциала за заразяване и разширява кръга на тези, които не я смятат за власт.
Властта, която от принуда за изпълнение на своите решения преминава към уговорки за тяхното изпълнение, единствено поощрява обществото да игнорира нейните решения.
Превод: В. Сергеев
