/Поглед.инфо/ Три дни бях във Волгоград. Не видях никакви мечки, свирещи на балалайки, не чух и за репресии на режима на „Кремълското джудже“. Разбира се, страната не е земен рай, както се опитва често наивно да ни убеждава отсрещната страна на дебата, има накъде да вървят, но най-важното, което видях е една страна с визия за бъдещето, здравомислещо население и хора, които могат да изпитват топли чувства към България.

Участвах в младежкия форум за публична дипломация New Generation в Русия, провеждан тази година съвместно с форума „Диалог на Волга“ в град Волгоград. Събитието трябваше да привлече млади специалисти по политология, журналисти (а журналист с тапия за политолог е вашият покорен слуга – автор на тези редове) и бизнесмени на възраст 25-35 години. Хубавото е, че събитието се провежда не в Москва като миналата година, а във бившия Сталинград. Веднага си казах, че ще видя и един град герой, а също така ще имам възможност за обективен поглед върху една предизвикваща толкова много спорове държава като Русия.
Хубавото на това да не те пратят в столицата, а в областен град на дадена страна е, че можеш по-обективно да видиш реалното положение в дадена страна. При туристически обиколки в България няма да заведеш гостенина си в Пазарджик (Нищо против града, чисто и просто 15-тият по-големина град в страната, както и Волгоград е на 15-то), а ще му покажеш София, при това най-вероятно жълтите ѝ павета, а не „Модерно предградие“. Също така не е както често правят западните ни партньори посещение в местния еквивалент на „Столипиново“ с последвалото либерално пъшкане как във въпросната страна хората живеят в гета… Посещението на областен град дава наистина добър поглед на средностатистичното положение в дадена страна.
След кърваво и опашато изкарване на международни паспорти, застраховки, визи и по едно време хороскоп, успях най-накрая да достигна до летището. Полетът ми бе от София през московското „Шереметиево“ до Волгоград. Имах и време от 8 (ОСЕМ!!!!) часа за прехвърляне от Терминал Б на Терминал Д, които прекарах в клатене на крака, цъкане на Хироус Три на лаптопа (Никой от присъстващите в чакалнята руснаци не поиска да извъртим един Детмач – Първият стереотип за руснаците, че цъкат тази игра с бодро матерене на уста, се оказа безжалостно разбит (нямаше да е единствен)), изпиване на една бира (не правете грешката да пиете бири по летищата – и тук, и в България, предполагам и в Абуджа е късане на кожи) и хапване в местен фастфууд. Последният заслужава внимание. Заведението се казва „Крошка Картошка“. Основното меню е огромно изпечено в станиол с кожата картофище, цепнато на две и намазано с някаква плънка – върхът. Такова нещо трябва да направят и в България – личи си, че е по-полезно от дюнера и може би с правилния топинг – по-вкусно от пицата. Та най-накрая полумъртъв за сън, в 2 часа през нощта излетях до Волгоград.
В самолета спътници (макар и да го разбрах едва в автобусчето между пистата и терминала) бяха част от другите младежки делегати. Италианците, французите, южноосетинците (Да – има такава страна, макар и да не я признаваме) и малтийката. На място ни посрещнаха доброволци – студенти трети-четвърти курс от местния ВУЗ, които ни настаниха в Хотел „Интурист“ на 20-тина метра от абсолютния център на града. И тогава разбрах, че оплакванията, че летище „София“ е далеч от центъра са неоснователни. Град Волгоград е разположен по единия бряг на река Волга. Населението му е точно милион души. Ширината на града от брега на реката до последните къщи е около един квартал средно. Дължината му е 80 километра, от които трябваше да пропътуваме 40, за да стигнем хотела.
Едва довлачил се до стаята паднах в първото нещо, приличащо на легло. Не помня регистрацията. Умората често действа по-добре от „Новичок“. Събудих се чак по обед в хотелска стая, която напълно си отговаряше на звездната категория. Във фоайето вече ни чакаха организаторите и част от събралите се рано сутрин (ние сме били най-първо пристигналите) и до обяд участници. Добра новина – свободен ден, форумът ще се провежда следващите два дни. Имаме място да се разходим.
И така, започна обикалянето на града. Започнаха и първите впечатления от града. Първото нещо, което изникна пред вратата на хотела е новостроящата се катедрала, която се оказа, че в последствие се нарича „Александър Невски“. „Ама ха, да не видят те нещо от нас“, подсмихнах се под мустак. Но и не само катедралата се строеше в града – в далечината на 3-4 места се издигаха строителни кранове, а после видяхме как тече процеса на свалянето на скелето след профилактичния на статуята „Родината-майка зове“). По-късно у мен се затвърди усещането, че в тази страна има живот, че нещо се създава, че има реално съзидаване, а не фасади и откриване на заводи за волани, както правят в България в момента.
Разходката с малка група туристи бе през градската алея, преминаваща от Обелиска с вечния огън на площада на Падналите герои и достигаща до брега на Волга. Целият град-герой е пълен с паметници, свързани с битката при Сталинград. На 20-тина метра от обелиска се намираше вековно дърво, на което все още си личат дупките на куршума. Малко по-надолу барелеф със загинали в борбата срещу фашизма испанец, татарин и руснак. Малко по-надолу статуя, направена от парче взривила се авиационна бомба, над фигура на жена, прегърнала дете (на загиналите цивилни).
В една от пресечките се отбих до местния метъл магазин (Да, имам навика като съм в чужбина да си купя тениска на някоя местна тежка и жицарска група). И оп – в местния еквивалент на Халите си имаше малко магазинче с 20 и нещо годишно момиче с пиърсинги, което си беше заредено съвсем като хората. И тук първо разочарование – тениските на руски групи бяха само на „Ария“ и „Сектор Газа“… Накрая излязох с тениска на „Батюшка“ от новия албум (цена 25 кинта в български левове), ама те са поляци, затуй не се брои. Имаше и залепено плакатче на местна група, дето свиреше в някакъв бар, ама време нямаше.
И така, върнах се по брега на Волга, а след това минахме за шопинг в местния мол (Мол като мол, като тези в София, няма да се спускам в подробности, не обичам молове). А той се намираше в така наречения квартал с високите блокове с огледални прозорци. И тук е време да заговоря за сградите. Панелките, останали от онези времена са санирани, при това доста приятно за окото с релефи. Във въпросния квартал бяха бизнес-сградите, лъскавите коли и костюмарите. И да – тук е най-голямата разлика в полза на Русия, в сравнение с нас. Нашата страна е жива в София, Пловдив, Варна и Бургас. Премеждутъкът е пустиня, това си го знаем. В Русия се оказва, че живот има и извън двата най-големи града.
И тук бе време за още един културен шок. Влязох в местна книжарница. Жена ми е книжар, исках да и разкажа за цените и съдържанието. Първото детска книжка на местен автор, която в България би струвала 15 лева, там струва 10. То като че ли всяка книга там е с 30-40% по евтина там. Другото, което ме удиви беше, че в книгите има малко илюстрации, но текстът е ситен и гъст. Информацията е добре съставена, няма инфантилизми. Явно държавата се грижи населението да не е тъпо като гъдулка. Нещото, което потвърждава мнението ми беше, че от прозорците в преминаващия градски трамвай се виждаха доста повече хора, забили очи в книга (Не всички, но съотношението книга-смартфон беше 50:50, докато в София е 20:80). В книжарницата имаше и местни автори, и преиздадени класики, и чуждестранна литература.
И така . Върнахме се в хотела. Душ. И официална вечеря със запознаване с другите делегати на „Новото поколение“. Общо бяхме 40 души – журналисти, бизнесмени и политици, със средна възраст 30 години. Освен мен представители на Европейския съюз бяха двама французи, трима италианци, три британки от Ковънтри, унгарец, австрийка, малтийка. Имаше също така двама ливанци, един бангладешец и японка. Останалите бяха граждани на страните от ОНД – адски много беларуси, украинци, киргизи, узбеки, абхазци, южноосетинци, казахстанци. И започна едно запознаване. Оказа се, че съм един от двамата от ЕС, знаещи руски език и съответно често ми се налагаше да бъда преводач. Общо взето до края на събитието общувах най-много с местните организатори от Волгоград и с „Картофките“ (Така руснаците наричат беларусите, по същия начин както в България им викаме на румънците „Мамалигари“ )
И разбира се, се стигна до бистренето на политиката. И така. Оказва се, че руснаците наистина си харесват Путин или най-малкото го смятат за един милион пъти по-добра алтернатива от Навални и другите там либерасти. Външният министър Лавров и Военният министър Шойгу също са популярни, както и министърът на културата Медински. Силна неприязън се изпитва към министрите на икономиката и финансите. Към Медведев отношението не е точно хейт, а може да се нарече подигравателно и снизходително – видите ли, толкова си може. Разказах им за положението в България, че и тук има несменяема власт, ама за разлика от тяхната, нашата е и некадърна. Обясних им, че българите в мнозинството си или имаме положително отношение към Русия, или най-малкото имаме безразлично отношение и че местните русофоби са едно гръмогласно малцинство, често от пребоядисани апологети на вечната дружба със Съветския съюз в едни други времена и може би станали русофоби, ако не заради парите, то поради факта, че често техните тъщи са рускини. На тях отношението им към българите е наистина като към „братушки“, но си имат критиките към нас – и заради базите, и заради това че ту искаме тръбопроводи, ту не искаме, ту искаме добри отношения, ту откриваме шпиони. Общ взето наистина ни приемат като братя, ама като онзи брат в семейството, който се е забъркал в глупава пирамидална схема, рекламира тенджери „Зептер“ за стотици левове и сега го чакат да разбере сам, че се е забъркал в нещо глупаво и някой ден ще вземе да се върне, след като му поникне втория акъл.
Обсъдихме разбира се и цените, наемите и заплатите. На местно ниво разбира се. Оказва се, че жизненият им стандарт във Волгоград е подобен на нашия в София. И се стигна до идеята ми за „Заплата от 800 кенчета“ – толкова обикновена бира човек може да купи от супермаркета със заплата, която вече да се смята за достатъчна да живее самостоятелно. Цените в супермаркетите за основните продукти са с 20-тина процента по-ниски от нашите. Кило картофи е около 50 стотинки, самун хляб около 60, литър мляко е около лев, кило свинско – шест. Наемите в града в приличен квартал за едностаен апартамент са около 420 лева (в Красна поляна са 400-450). Млад специалист получава и е доволен от заплата от около 30 хил. рубли (820 лева) с която може да си купят около 800 кенчета евтина бира. Цените на бензина, парното, електричеството и водата са по-ниски от нашите – литър бензин е около 1,20-1,30. По-скъпа там, отколкото при нас е техниката (западните санкции). Накратко в град с население от около милион жизненият стандарт и потребителската кошница са приблизително равни. В Москва, Петербург и Екатеринбург е по-добре отколкото в София, в Мухонасранск и Балалайкино е по-зле.
Друго нещо, което разбрах в разговорите. В Русия имат вицове за град Челябинск. Те звучат едно към едно като вицовете за Перник. Включително и винкелите…
След официалната вечеря домакините ни заведоха в местната ирландска кръчма. И ето тук останах леко недоволен. Ирландски кръчми има и в България. Да ни бяха завели в нещо руско и традиционно, бре! С кеф бих отишъл на ирландска кръчма, ако посетя Ирландия. Както и да е, явно бяха решили да впечатлят гостите от чужбина. Атмосферата си бе приятна, де...
И така. Прибрахме се и настъпи време за ден втори от престоя ми и ден първи от официалната част.

* Опит за пътепис за случилото се във Волгоград. Ден първи. Очаквайте скоро втора и трета част. #Волгоград #rossotrudnichestvo #Новоепоколение2019 #РКИЦ

** На снимката Виктор Турмаков с шефа на пресцентъра на МВнР на Русия Мария Захарова, любимка на читателите на Поглед.инфо с точните си и безкомпромисни позиции по важни международни теми.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели