/Поглед.инфо/ Петдесет години след триумфалните полети на американците до Луната стана ясно, че САЩ не са в състояние да повторят това постижение. Новата лунна програма на САЩ се сблъска с редица колосални технически трудности. Оказа се, че в продължение на няколко десетилетия САЩ са загубили специалистите и знанията, които им позволяват да спечелят космическата надпревара със СССР.

Новините около американското завръщане към програмата за изследване на Луната говорят за множество непреодолими технически проблеми и създават впечатлението, че САЩ не са готови да извършат полет до Луната нито през 2024 г., нито дори по-късно. В скорошна публикация на “Вашингтон Пост” основният проблем се оказа липсата на лунни скафандри. В действителност обаче това е само най-малкото усложнение, възникнало по „прекия път към Луната“, за какъвто се смяташе новата американска лунна програма преди около пет години.

Защо Съединените щати, които с такъв блясък успяха да изпълнят програмата „Аполо“ през 60-те и 70-те години на миналия век, днес дори имат такива въпроси като пресъздаване на лунен скафандър?

Загуба на компетенции

Историците на бъдещето, разбира се, също ще опишат в своите произведения необичайният процес на загуба на ключови компетенции в космическите индустрии на много страни, който се случва след завършване на мащабни проекти и документацията за тях е прехвърлена в архива. Примерът за практическата „недостижимост“ на технологиите, използвани в САЩ преди 50 години по време на създаването на космически кораби и ракетите за програмата “Сатурн-Аполо”, в никакъв случай не е единственият от този вид. Ако оставим настрана обичайните конспиративни теории за „лунната измама“, то такива проблеми във високотехнологичните индустрии се появяват непрекъснато.

Например в същите САЩ комична и илюстративна история беше завръщането към изследването на повърхността на Марс с помощта на автоматични станции. През 1976 г. Съединените щати успешно приземяват две роботизирани станции “Викинг” на Марс. След това в Америка настъпи дълга пауза в изследванията до началото на 90-те години, когато беше решено да се изстреля следващият космически кораб на Марс - “Патфайндър”. Обаче още в началото на разработването му се оказа, че по-голямата част от документацията на „Викинг“ е загубена, а наличната е в незадоволително състояние.

В резултат на това документите и докладите за мисията на “Викинг” бяха буквално търсени по гаражите и таваните на пенсионери от НАСА и ги помолиха да оставят настрана изкуфяването, болестта на Алцхаймер и детските книжки, които четат на внуците си - и да помогнат на родината си с завръщането на Марс . В крайна сметка нещата се получиха - и "Патфайндър" кацна на Марс, но самата история беше пример за солиден американски героизъм.

Следователно съмненията относно способността за успешно и бързо адаптиране на "наследството на “Аполо” съществуват от самото начало. Тъй като в този случай „разликата между поколенията“ е още по -дълга - изминал е повече от половин век от основните развития по първата лунна програма на Съединените щати. И така се случва в действителност: опитът да се пресъздаде кислород-водородният двигател Джей-2, който беше използван на горните етапи на ракетите Сатурн, стана ясна илюстрация на непреодолимите трудности.

Програмата за пресъздаване на Джей-2, наречена Джей-2Екс, стартира с фанфари през 2007 г. с 1,2 милиарда долара финансиране за “Прат и Уитни”. Работата по новите двигатели отне седем години, до 2013 г. Резултатите им обаче бяха напълно незадоволителни - за новите двигатели не беше възможно да се предоставят показатели за надеждност, които имат двигателите от оригиналната серия. Интересното е, че първите Джей-2 са създадени само за шест години. Разработката започва през 1960 г., а първият Джей-2 е произведен през февруари 1966 г.

Какво липсва на Луната днес

Вторият опит на САЩ да достигнат Луната започва през 2004 г. Да, чухте правилно: наречен в публикацията на “Вашингтон Пост” „практически нереалистичен“ за кацане на Луната, 2024 г. вече ще изостава 20 години от началото на лунната програма „Съзвездие“! Въпреки че от прословутата реч на президента Кенеди до също толкова добре познатите думи на Нийл Армстронг минават по-малко от седем години - от септември 1962 г. до юли 1969 г.

И ако както космическият кораб „Аполо“, така и ракетите -носители „Сатурн“ трябваше да бъдат направени буквално от нулата през 60 -те години на миналия век, то новата лунна програма на САЩ се възползва максимално от наследството съществуващите програми на НАСА. В конструкцията на новата супер-тежка ракета СЛС има място както за ракетните ускорители с твърдо гориво на космическата совалка, така и за старите водород-кислородни двигатели на совалката РС-25. Нещо повече, първите изстрелвания на СЛС ще бъдат „малко втора ръка“, тъй като РС-25 наистина ще бъдат взети от изведените от експлоатация совалки.

Между другото, споменатият вече “Прат и Уитни” първоначално предложи за СЛС ускорителите да се възстанови производството на свръхмощни двигатели с кислород-керосин Ф-1, които бяха използвани на първия етап на „лунната“ ракета “Сатурн-V”. Въпреки това, след като разгледа „успехите“ на компанията при пресъздаването на Джей-2, НАСА реши да не рискува два пъти - и взе модернизираните „странични двигатели“ от совалките.

Интересното е, че събраният така “от кол и въже” носител СЛС се оказа ... неподходящ за мисията за кацане на Луната. Факт е, че в тази версия СЛС поставя около 95 тона в ниска земна орбита и може да изпрати още по-малко до Луната - едва 27 тона. За сравнение: съветската „лунна“ ракета Н-1 също достави 95 тона на ниска земна орбита, но абсолютно всичко трябваше да бъде пожертвано за мисията за кацане на Луната-съветският модул за кацане ЛК-3 беше много прост апарат, освен това, предназначен за един космонавт.

И така, на колана на скафандъра "Кречет", разработен за кацане на Луната, имаше специален "обръч", чиято цел беше да помогне на астронавта да се издигне, ако внезапно падне на повърхността на Луната. В края на краищата той щеше да бъде сам там и ако паднеше, нямаше откъде да чака помощ. А „обръчът“ щеше да му позволи да се преобърне по корем и да стане сам. Американците нямат такъв проблем - все пак вторият космонавт винаги може да помогне на падналия брат.

Лунният модул, обявен за „победител“, все още е в напълно неразбираемо състояние, всъщност представлява само чернови проекти и списък с „добри пожелания“. В същото време невъзможността да се изпълнят всички изразени изисквания за товароносимостта на СЛС изглежда почти очевидна.

Има ли изход?

Лунната ракета-носител "Сатурн-V" може да донесе полезен товар от 140 тона на ниска земна орбита и около 65 тона на траекторията на полета до Луната. Именно тези параметри на основната ракета осигуриха нормалния ход на мисията за кацане на Луната, без ограничения и опити по някакъв начин да се пести.

„На хартия“ концепцията за развитието на ракетата СЛС изглежда отчита това: в бъдеще се планира да се подобри тази ракета чрез създаване на фундаментално нов носител СЛС-2I, който ще има товароносимост 130 тона на ниска земна орбита. Проектът обаче представлява още по-голям и по-изненадващ набор от „добри пожелания“ от проекта за лунен кацане.

Понастоящем няма почти нищо за тази ракета, включително свръхмощните ракети-носители, които тепърва ще бъдат разработени. Не е ясно в какъв срок и как това може да стане. Досега няма дори разумни научноизследователски и развойни дейности в тази посока, да не говорим за реални резултати или готови продукти на изпитания.

Разбира се, никой не знае как ще „лети до Луната“ в такива условия. Всички са особено смутени от факта, че през 2024 г. НАСА планира кацане на Луната точно със СЛС-1, който е недостатъчен или дори напълно неизползваем за тези цели.

Друго "тежест" на краката на новата американска лунна програма е прекомерната цена на програмата СЛС, която се оценява на 35 милиарда щатски долара. Цената само на една ракета СЛС е 1,6 милиарда, въпреки че в случай на серийна поръчка производителят ѝ - “Боинг” - обещава да намали цената на еднократно изстрелване до 800 милиона долара.

Очакването за „чудо“ обаче не ни оставя оптимисти. В плановете си за нови ракети-носители „частните търговци“, по-специално Илън Мъск и Джеф Безос, трябва да заменят безполезното и скъпо решение на “Боинг”. Но и тук „гроздето все още е кисело”,, че дори не говорим за 2024 г. - при голям успех може да представят нещо стойностно и работещо едва след десет години.

Така че в настоящата ситуация Луната е още по-далеч от САЩ, отколкото през септември 1962 г.

Превод: В. Сергеев