/Поглед.инфо/ Решението на Анкара да превърне „Света София“ в джамия редица наблюдатели разглеждат в по-широкия и променящ се стратегически контекст в Източното Средиземноморие и като доказателство за изместване на турската политика. Това решение, както и скандалният турско-либийски меморандум за разделяне източното Средиземноморие на зони, без да се съблюдават правата на гръцките острови, разпалват ескалиращата криза между Гърция и Турция с потенциал да се превърне в гореща война. А подобна възможност е налице ако Турция се опита да прави сондажи край бреговете на гръцките острови Кастелоризо, Родос и Крит. В такъв случай гръцкото правителство ще бъде поставено под огромен натиск да реагира военно; и ако не го направи – рискува да падне.

Война между Гърция и Турция може би е желана от международните властови центрове по много причини, една от които е да потисне турските тенденции към самостоятелност и да подкопае властта на Ердоган, като го подложи на „свръх напрежение“. Този класически метод е използван за свалянето на Саддам, Милошевич, а преди това – и на наложения от ЦРУ гръцки диктатор Йоанидес, който през 1974 г., имайки уверенията на „началниците“ за обединение на Кипър с Гърция, организира държавен преврат на острова. В отговор – турската армия окупира северната му част. Архитектът на тази операция – и зад гръцката, и зад турската страна на уравнението, е криминалната фигура на Хенри Кисинджър, прародител на днешните неокони, за когото се твърди, че и в наши дни има значително влияние върху Доналд Тръмп. Не може да се изключи, че този метод бе използван през 2015 г., когато Турция бе подтикната да свали руски самолет. Идеята зад този инцидент е да се предизвика криза между Русия и Турция, която да доведе до конфликт между тях, едновременно подкопавайки руското присъствие в Близкия изток и властта на Ердоган в Анкара.

Отговорни съветници на Ердоган многократно са изразявали опасения, че Гърция и Кипър са "инструменти" на САЩ и Израел срещу Турция. Но с решенията си за „Света София“ и за сондажи до гръцките острови, самото турско ръководство предоставя аргументи на сили в Гърция – независимо дали са местни или подбуждани отвън, да се чувстват длъжни да влезнат в конфликт с Турция.

Турските манипулации

Анкара прави редица грешки по отношение на Гърция. Първо, надценява риска за своите интереси от проекта EastMed (тръбопровода Израел - Кипър - Гърция), който е малко вероятно да бъде изграден. Все още не са доказани находища, които да оправдаят огромните му разходи. Освен това, реализирането му ще трябва да разграничи морските зони, което е трудно осъществимо. Но по-важно е, че усилията на привържениците на тръбопровода изглежда са насочени не толкова към изграждането му, колкото да се предизвика криза в Източното Средиземноморие така, че да се предостави на САЩ и Израел още един инструмент за натиск върху Анкара.

В този контекст, Турция изглежда изпитва страх, че може да бъде „изолирана“ в Анадола, страх, исторически заложен в турската национална психика. Действията на Турция изглежда са мотивирани от желанието сама да експлоатира въглеводородите в региона, макар предполагаемите разчети за тези находища може да са мит, разпространяван от различни среди, за да се предизвика криза. В същото време цените на енергоносителите вървят надолу.

Реално, нито Гърция, нито Кипър, нито Турция могат със сила да наложат мир в Източното Средиземноморие. Ако някоя от страните се опита, победители ще бъдат външни сили, които искат да доминират в региона. Освен това, Турция плаши Гърция с миграционен натиск от турския бряг на река Марица, като разчита на отстъпки, за да се избегне конфликт. Но подценява обстоятелството, че именно слабостта на Гърция, а не силата ѝ, може да тласне към конфликт управляващия елит, който силно се нуждае от доказване на своята легитимност. Гърция е унизена страна, унищожена от европейските ѝ партньори и световните финансови акули и едва ли ще си позволи ново унижение, особено от исторически съперник.

В определени ситуации политиците се нуждаят от повече разум за постигане на компромис, вместо да се преструват на смели. Но за гръцките елити това е много трудно. От 1996 г. насам те правят толкова много отстъпки на САЩ, Германия, Турция и Израел, че сега им липсва моралния капитал, необходим за постигане на какъвто и да било компромис, който да не бъде смятан за национално предателство.

Евентуалният конфликт между Гърция и Турция не се планира в столиците им. Всички кризи, войни и споразумения между Гърция и Турция през миналия век са планирани отвън; гърците и турците са само изпълнители. Чуждите сили определят как да тласкат страните една срещу друга, за да получат желания от тях ефект. След 1955 г. единственият начин да държат Кипър под имперски контрол и да наложат на жителите на острова отказ от правото им на суверенитет, е да поддържат гръцко-турския конфликт. Зад враждуващите страни стояха същите сили – суперсекретната мрежа Gladio на НАТО, която едновременно контролираше и насочваше и крайната гръцка десница, и определени среди в турската армия, и десните крила на гръцките и на турско-кипърските националисти в самия остров.

Механизмът, който може да доведе до военен конфликт, е двете страни да бъдат хванати в капана на поредица от действия, водещи до самоподдържаща се динамика, когато от един момент нататък нито една от страните да не може да отстъпва, без такова отстъпление да бъде считано за тежко национално поражение и унижение. Кой може да има полза от такъв конфликт?

Бъдещето на ЕС и на китайския проект „Един пояс, един път“

Подобна конфронтация, от която, както посочихме, няма да има победител и която може да доведе до катастрофални резултати за двете страни, би улеснила международните сили, стремящи се към увеличаване контрола си над Гърция, Турция и Кипър. Подобен сценарий вероятно ще бъде приветстван от „силите на хаоса“.

Тези сили постоянно се опитват да разпалват нови големи конфликти в Близкия изток и преди, но особено след избирането на Тръмп за президент на САЩ. През 2013 г. бе направен опит за американско нахлуване в Сирия, но Обама се противопостави; през 2015 г. Турция свали руски самолет; през 2016 г. – опит за преврат в Анкара. Последваха две американски бомбардировки в Сирия, въпреки присъствието на руски войски; конфликтите в Либия; ескалация на напрежението между Гърция и Турция; между Армения и Азербайджан. На изток от региона, националистическият индийски режим (друг приятел на неоконите) се опитва да предизвика нова война между цивилизациите, нападайки мюсюлманите в Индия и Пакистан.

През последните две години три пъти опипаха възможността за голям конфликт с Иран. Силите, които използваха Тръмп за убийството на генерал Солеймани, много добре знаеха, че поставят на карта огромни глобални екологически и икономически интереси при евентуалното превръщане на целия регион в руини (като по този начин сериозно затрудняват китайския „Един пояс, един път”).

Тук може да открием сблъсък между политиката на израелските екстремисти срещу Иран и по-общите усилия за намиране начини за радикална промяна на условията за глобализация в интерес на Империята така, че да се спре възхода на Китай.

Във всичките тези конфликти, а и в конфликтите извън региона (Украйна, Венецуела, Корея, Китай, Китай - Индия) се възпроизвежда един и същ модел. Нагнетява се експлозивна ситуация, стига се до ръба на бедствието, след което се мобилизират огромни противникови сили и кризата е овладяна в последния момент. Може само да гадаем колко пъти това може да се повтори, без да избухне нова голяма война. Знаем, че войната е класическия прийом на капитализма за преодоляване на кризата си и единствената причина световна война да не е избухнала досега е съществуването на ядрени оръжия. Но не може да се отрече, че повече или по-малко живеем в условията на „световна война с ниска интензивност“.

Източното Средиземноморие, ЕС, Русия и Китай

Да се върнем към Източното Средиземноморие. Евентуална гръцко-турска война, добавена към коронавирусната криза, може да създаде огромни проблеми на китайските планове, а също да изправи Европейския съюз и Германия, по-специално, пред криза, за справянето с която те нямат никакви инструменти и политики. ЕС се оказа неспособен да бъде от полза за своите народи, както по време на кризата през 2008 г., така и срещу коронавируса. Ако и сега се окаже неспособен да предотврати военна ситуация, в която се въвличат две от страните-членки (Гърция и Кипър), тогава въпросът за самото му съществуване отново излиза на дневен ред. Между другото, всеки сериозен военен конфликт между Гърция и Турция ще доведе и до невъзможност за обслужване на огромните дългове и на двете страни.

Подобни сценарии са добре дошли за екстремистките неокони, които желаят разпадането на ЕС на по-малки и по-лесно управляеми образувания и намаляване на германското влияние. Не е изключено и съществуването на „дълбок проект на неоконите“ за създаване на нов „Средиземноморски съюз“, включващ южноевропейските и северноафриканските страни, който (поради вътрешната му липса на хомогенност) би бил идеален инструмент за имперски контрол над цялото Средиземноморието и за пресичане влиянието на Германия и Русия – вековечна мечта на Империята.

За съжаление, не може да изключим подобни сценарии, особено в контекста на недекларираната, но реално съществуваща гражданска война в самия център на Империята – между „неоконсерваторите-неототалитаристи“ и „неолибералите-глобалисти”, тоест, между партията на Хънтингтън, Помпео, Нетаняху, от една страна, и партията на Сорос, Фукуяма, Обама, Меркел, от друга.

Народите в Близкия изток до известна степен успяха да отблъснат неоконската агресия от 2003 г., но и досега не могат да създадат алтернатива за своя регион. Въпреки че се борят срещу неолибералното унищожаване на своите нации, гърци, французи и другите европейски народи бяха победени защото нямат сериозна алтернатива на плановете на господстващите сили. И екстремистките сили на Империята могат да продължават агресията си навсякъде. За да може съпротивата срещу неоконите да доведе до победа, необходима е нова визия за Близкия изток, за Европа и за целия свят.

Междувременно, решения като това за „Света София“, създават изключително опасна ситуация и съдействат в голяма степен на имперските планове в Източното Средиземноморие – регион от изключително стратегическо значение. Г-н Ердоган изглежда счита „неудържимото“ разширяване на турската власт за единствен път напред, експлоатирайки съществуващите антагонизми, без да съобразява необходимостта от сътрудничество на народите в региона.

Може само да се съжалява степента на зависимост на Гърция и Кипър от чуждестранни сили и замразяването на отношенията между Гърция и Русия – единственият фактор, който може и желае да упражнява модериращ ефект в средиземноморската зона на конфликти.

Превод със съкращения: д-р Радко Ханджиев