/Поглед.инфо/ Както казва един от героите в комедията "Пази се, автомобил!", чиято роля е изпълнена от незабравимия Евгения Евстигнеев: “Да не посегнем ли на класиците?”

Наистина, защо да не си спомним сега - в разгара на процесите на пренареждане на света, например, редове от романа на Лев Николаевич Толстой „Война и мир“, посветени на разсъжденията му върху същността на епохалните събития, които се случват в Европа по това време - от свалянето на френската монархия на Бурбоните през 1789 г. преди края на наполеоновата ера след поражението на Бонапарт при Ватерлоо на 18 юни 1815 г.?

В училище всички се запознахме с различна степен на старание с текста на великия роман „Война и мир“. След реформата на руския език в началото на ХХ век - от "Миръ" се трансформира в "Мир" и читателите започват да възприемат думата с ново значение, като "мир = не война". А в края на краищата, "миръ" = "общество", както тази дума се разбира преди 150 години.

Независимо от това, нека оставим подобни изследвания на лингвистите и да не забравяме, че във втория том на романа Лев Николаевич, склонен към размисли, включително исторически и философски, изразява своята оценка за горепосочения период от историята в началото на XVIII и XIX век по необикновен начин. Обърнете внимание колко парадоксални са мислите му и колко интересно е да ги възприемете в текущата историческа, повратна ситуация:

Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк. (Така Толстой насмешливо и непочтително, но точно нарича Европа – Сергей Филатов)

Новата история, отговаряйки на тези въпроси, казва: искате ли да знаете какво значи това движение, откъде произлиза и каква сила произвежда тези събития? Слушайте:

В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора.

А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха.

А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха.

Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.

Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава цялата история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на културата от онова време.

Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава.

Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите?...

Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята.

Отделните биографични историци и историците на отделните народи разбират тази сила като власт”.

И така, преди 150 години Лев Николаевич Толстой изразява своето разбиране за движещите сили на Историята, като силата на Властта.

Възможно ли е днес да повторим неговата оценка по отношение на събитията от 2020 г., които се случват точно пред нас?

Връщаме ли се наистина към прочутата формула на Хегел, която Маркс цитира в 18 Брюмер на Луи Бонапарт: „Хегел забелязва някъде, че всички велики световни исторически събития и личности се повтарят два пъти: първият път като трагедия, а вторият като фарс "?

Съдейки по нивото на политическо съзнание и подготвеност на повечето западни лидери, всичко ще стигне до това.

Владимир Путин знае с какви гиганти на мисълта трябва да си има работа, когато преди няколко години каза: „След смъртта на Махатма Ганди няма с кого да говоря“.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели