/Поглед.инфо/ Вековно правило в политиката на управляващите по цял свят, които и да са те, е да натиснат копчето „външна политика“, когато нещо забуксува вътре в държавата и да насочат поглед навън, там, където очите на редовите граждани се замъгляват поради трудно уловими задкулисни интереси, ловки дипломатически игри /някои ги могат/ или непонятни на пръв поглед сътресения в геополитическите игри.

Разчита се на отклоняване на внимание, но и на опора за амбиции, които помпат мускули за създаване на впечатление за величие на лидера и то заедно с национална гордост от афиширани постижения на международната сцена. В това отношение напоследък най-често цитираният от коментаторите по цял свят пример е турският президент Ердоган, който като многоръкия Шива действа и навън, и навътре, за да гарантира дълголетие на управлението си и то на нови висоти. Винаги с използвания и от други лозунги като „Турция над всичко“ и „Да направим Турция отново велика“. В името на тази фикс-идея портретите на Ататюрк, бащата на нацията, отдавна са свалени от институции, ресторанти и магазини, а днес и бюстовете му напускат училищните класни стаи и коридори. Затова пък вече почти всяка втора жена в Турция е забрадена, законово й се вменяват правила за подчиненост в семейството и роля за възпитание съгласно постулати на мюсюлманската религия, в армията и полицейските служби жените военнослужещи са с покрити глави, а религиозното образование заема все повече часове в програмите на образователната система. Броят на джамиите по цялата страна са толкова много /казват около 90 хил/, че даже по време на петъчните молитви трудно се изпълват. Религията като механизъм за постигане на политически цели не е измислен от Ердоган метод, но той майсторски го прилага. Не само почвата в страната му е благодатна, но и световни тенденции за ислямистки напъни за бъдеще сред християнските земи са попътен вятър за такива амбиции и стратегически политики.

Вече месеци се създава впечатление, че Ердоган сякаш воюва с Германия в навечерието на изборите там /24 септември/, но от друга страна текат информации, че това не пречи на търговските връзки, включително доставки на немско оръжие за Анкара. Въпреки уточненията на канцлера Меркел, че всяка сделка ще се разглежда поотделно и че доставките са минимизирани. В това време турското МВнР публикува предупреждения във връзка с пътувания на турски граждани за Германия поради „неблагоприятна политическа атмосфера“ и „антитурски изказвания и действия“. Анкара е „обезпокоена“ от „разграничението, което се прави между турските граждани в зависимост от политическите им възгледи“. Подробно се посочват действия, които според Турция унижават нейни сънародници.Разпити и „неуважително отношение“ по летищата при пристигане на турци от Анкара, пожарите в квартали, където живеят компактни маси от турски гастарбайтери, „спречквания“, които често завършват с насилия, дори смърт, между турци и местни граждани, както и присъствието на членове на ПКК и ФЕТО /привърженици на проповедника Фетуллах Гюлен, бивш съюзник на Ердоган в зората на неговото възкачване на власт/ на територията на Германия са примери, които се посочват като факти за ислямофобия и антитурски настроения. Препоръчва се от страна на турското МВнР „да не се влиза в политически спорове“, да се „стои далеч от партийни събрания и манифестации“. Но няма и дума за това, че в Германия има 2 турски партии, „Партия на обновлението и справедливостта“, ПОС, с лидер Халук Йълдъз / от 2010г/ и създадената миналата година „Съюз на германските демократи“с лидер Ремзи Ару, който щял „да заведе Меркел при Ердоган“, когато спечели изборите на 24 септември. Тези малки партии агитират с лика на Ердоган сред турските гастарбайтери да се спази указанието му турците с германско гражданство и право на участие в изборите /около 1.5 млн/ да не подкрепят с гласа си нито Меркел, нито социалдемократите на Шулц, нито зелените. Ердоган преди дни заяви, че „предизборната кампания е базирана на насаждане вражда към Турция и затова да не печелят с наши гласове и общността ни да не се разделя“. Да, но на практика Турция участва в германските избори и Ердоган наистина се споменава от сутрин до вечер от немските медии с неговите „изстъпления“ /по Дойче Веле/ във връзка с обвиненията му във фашизъм отправени към Берлин. „Какво толкова ви е сторил този Ердоган“ пита на митинг в Анкара турският президент и обявява германските методи за „нацистки“. В същото време подопечните му турски партии в Германия казват, че са алтернатива на малките партии в страната на Меркел и не крият, че всъщност се целят в европейските избори през 2019г, когато само 180 хил гласа ще са необходими, за да имат депутат в Европейския парламент. Крепостта се превзема отвътре, без значение, че повечето страни в ЕС са декларирали открито, че „тази Турция не е за ЕС“. На всичкото отгоре Халук Йълдъз, ПОС, обикаля Балканите и тези дни в Скопие заявил, че „в Германия балканските мюсюлмани са много и те трябва да ни подкрепят, босненци, албанци и български турци“. Де го чукащ, де се пука, казва българинът за такива случаи. Идеята е „да се институционализира този факт и затова сме дошли тук на Балканите“. „Стратегическата дълбочина“ с нови измерения и на територии извън нашия регион, но с наше участие? В крайна сметка сигурно ще се получи като в Холандия преди време. Изборите отминаха, спечели, който трябва, антитурските агитации стихнаха бързо, но в парламента са 4-ма депутати от турска партия, но с паспорти на Хага. Вътрешнополитическата маневра за отклоняване на вниманието е успешна, защото докато се гледа към Берлин, се постигат други неафиширани открито цели. Още повече, че немските туристи са намалели само с 18% през тази година в сравнение с миналата / от 1.3 млн на 1 млн/ за разлика от руските, които в разгара на руско-турските влошени отношения и по решение на Кремъл /2016г/ са били само 100 хил, докато през 2017г вече са 2.7 млн. В случая икономиката ходи след политиката, но „пилците се броят на есен“ и въпросът е кой печели. Едва ли е случайно, че преди дни в Казахстан Ердоган води под ръка домакина си президента Назърбаев, убедено твърди, че „вярва, че Казахстан ще изпълни целта си да влезе в първите 50 държави в света“, че отношенията между двете страни са топли, че на 14 септември в Астана ще се разберат за ситуацията в Сирия, а след връщането си в Анкара обявява, че ще закупи онези руски оръжия, които изправят на нокти Вашингтон и никак не се вписват в НАТО-стратегиите. Оръжия, които доказаха качества в битките за Сирия. На всичкото отгоре изтече информация, че след официалното посещение на началника на ГЩ на Иран, Мохамед Бакъри, в Анкара, там е бил и руския началник на ГЩ Валери Герасимов, но неговата визита е била без медийно отразяване. Това е онзи руски генерал, който се приема за „звезда на руската военна доктрина“ и негови публикации се четат с особено внимание от западните военни централи. Особено анализа му от 2013г „Ценността на науката да предвижда“, където всъщност критикува скритите операции на Запада в страни като Либия, Сирия, Афганистан т.е. там, където не може да се говори за успехи, напротив.Той е включен в т.н. „черни списъци“ на американските санкции към Русия. Няма съмнение, че в Анкара са обсъждани операции в Сирия и участието на Турция в тях. Дали в Африн или в Идлиб, но винаги срещу сирийските кюрди, които като държавна армия се разпореждат в Северна Сирия с подкрепата на САЩ. Под сурдинка се говори и за руска подкрепа, но дали и как не е ясно дори за експертите по Близкия изток. Сирия и кюрдите са онова поле за изява на Ердоган, което пряко засяга стратегическите интереси на Турция и са в пряка връзка с неговите амбиции за влияние и водеща роля в региона. Ще се наложи да преглътне оставането на президента Асад на власт в Дамаск, особено след превземането от неговата армия на ключовия /поради големите находища на петрол там/ Деир ез Зор, окупиран от „Ислямска държава“ още от 2014г. Победата е постигната с помощта /естествено/ на руските военновъздушни сили, а Ердоган си е позволил да назначи турски валия в Северна Сирия. Съвсем в неговия стил. Действие без особено влияние върху събитията в Сирия в международен план, но с отзвук в самата Турция.

Вътре в страната също има действия, които се възприемат като изненада, но са следствие конкретната цел - спечелването на 50+ 1% на предстоящите през 2019г.президентски избори. Въпрос на чест и венец на амбициите за постигане заветната мечта за неограничена президентска власт при 100-годишнината на Турската република /2023г/. Търсят се съюзници, защото резултатите от проведения през м.май референдум показаха, че гаранции за голямо предимство на управляващата Ердоганова ПСР няма. Напоследък Тансу Чилер, бивш премиер на Турция от ерата преди Ердоган, често е канена в президентството и няма съмнение, че се търси подкрепа от различни слоеве от населението, извън онези консервативни кръгове, които вече 15 години стоят зад Ердоган и осигуряват преизбирането му. Тансу Чилер пред в.“Милиет“ споделя, че „такива неща не сме говорили“, но има време до 2019г.Засега верен на Ердоган остава Бахчели, лидер на националистическата дясна ПНД, но роенето в партията му е налице. Напускат видни дейци като Мерал Акшенер, която в началото на октомври ще обяви създаването на нова партия, която едва ли ще подкрепи Ердоган при следващите избори. В същото време основната опозиционна НРП, кемалисти, с лидер Калъчдароолу активира дейността си с цел разширяване на влияние сред светски настроените турци и използва всеки повод да демонстрира принадлежност към постигнатото по време на градежа на модерна западно ориентирана Турция, чиито основи е поставил Ататюрк. По случай 95-годишнната от основаването на НРП Калъчдароолу с делегация е поднесъл венци на Анът Кабир, прословутия паметник на Ататюрк в центъра на Анкара, а в Измир /крепост на кемалистите в Турция/ същата годишнина е посрещната масово с байраци и революционни маршове от славните времена на „бащата на нацията“. Турция е разделена, но за едно всички са единни. Лозунгът „Турция над всичко“ важи и за опозицията, и за светски настроените граждани. Затова и външната политика на Ердоган се възприема като грижа за просперитет и величие на родината. Оспорват се пътища и методи, но не и цели в защита на национални интереси. А за Турция те са разтегливо понятие, което има глобални измерения. Щом става въпрос за Иракски Кюрдистан с неговия референдум за независимост или държава на сирийските кюрди, спорове няма. Военни операции в Сирия, независимо от скромни постижения в тази връзка на турската армия, се обсъждат без ярки протести от страна на опозицията. Не е лесно срещу опитен политик като Ердоган. Не е лесно и срещу политика, която увлича маси. Но щом и той търси съюзници за изборите през 2019г, значи има нещо във вътрешната политика на Анкара, което тревожи президента. В тази връзка какво ще решат в Брюксел относно позициите на ЕС спрямо Турция в такава ситуация? Как ще отреагират на предизвикателствата на Ердоган? Ще позволят ли да „цака с коз“ като мигрантската вълна?За нас е ясно, ще подкрепим. Дано поне отчитаме сигналите на геополитическите играчи и не пропускаме събитията „зад кадър“ не само при този съсед. Защото нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Тази игра Ердоган я може. Справка- последните 15 години негово управление и пръкването на турски партии не само на Балканите, но вече и в сърцето на Европа. В очакване на Брюксел сме, за пореден път.