/Поглед.инфо/ “Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници“. (Левит 25:23)

Към написването на тази статия ме подтикна един въпрос на 9-годишния ми син. След излъчени по гръцката телевизия новини за Украйна, той дойде при мен с учебника си по история (в момента са на урока за покръстването на Рус) и ми зададе въпроса: татко, а кого сме покръствали? Макар и да съм историк по образование, не можах веднага да намеря подходящия отговор.

“Ние виждаме света не такъв, какъвто е той, а такъв, каквито сме самите ние“.

Идол означава обожествяване на човешките илюзии и понякога стигаме дотам, че да си сътворим идоли дори от своите деца и от любимите си хора. Още по-често си сътворяваме идол от миналото, приписвайки му неща, които не са се случвали. Украинската историография е не толкова наука, колкото политика. Националистическата историография по принцип се характеризира с антинаучност, защото за нея е важно не онова, „което е било“ (историята), а онова, „което ще бъде“ (политиката). Нацията е идеологически проект, част от който е „политиката, насочена към миналото“.

Тезата „Украйна не е Русия“ се крепи върху три исторически идола: Киевска Рус, Малорусия и Галичина. Общото помежду им е това, че тяхната самобитност се е формирала извън границите на Московската държава и следователно там са изворите на украинската идентичност. Ще изложа позицията на гръцката историческа школа относно това “кого сме покръствали?“, изхождайки от обратното, т.е., защо всичко това не е Украйна. После ще се спра на най-интересното – раждането на „украинската идентичност“ в рамките на социалната политика за коренизация от епохата на СССР и нейните резултати от Майдана до Донбас. Но първо - „кого сме покръствали?“

Покръстване (етногенеза) на народа. На кой? Народ означава обща памет. Гърците са единственият народ извън пределите на страните от бившата „Киевска Рус“, където историята на нейното покръстване се преподава в училище като част от нашата собствена (а не само от нейната) история. Първо, Рус сама е избрала системата на цивилизационните си координати, но тогава Рус не е била „Киевска“. В гръцките учебници не се използва терминът „Киевска“ по отношение на Рус, тъй като самите жители на тази страна, както и съвременните й народи (например гърците), не са я наричали така. Историята е поглед на съвременника на едни или други събития (т.е., за нас, които не сме съвременници на дадени събития, това е погледът от миналото).Щом Киевска не са я нарекли нито Рюрик, нито Владимир, нито гръцките епископи (а всички те са съвременници на събитията), значи тя е била просто Рус. Терминът „Киевска Рус“ за пръв път се появява в научни трудове от периода на късна царска Русия през 19 век и едва по времето на СССР официално е въведен в употреба. В новата украинска историография той се тълкува като подобие на прото-Украйна. Но историята не е нашето мнение за миналото, а мнението на хората от миналото за себе си.

И така, тази просто Рус (не Киевска) е била покръстена в младенческа възраст, затова покръстването е изиграло важна роля в етногенезата. Как протича раждането на един народ (етногенеза на гръцки), е трудно да се обясни, но е лесно да се види. Влезте в който и да е православен храм и погледнете хората, които са се наредили, за да получат причастие. Преди приемането на причастието на опашката могат да стоят хора с най-различен, както е прието да се казва сега, етнически произход, но след причастието всички хора имат една плът и една кръв. По същия начин се е осъществила етногенезата на Рус: преди покръстването това е била държава с най-различни славянски (и не само) племена плюс варяги.

След покръстването това е един народ, руси (народ означава обща памет). При това неслучайно използвам определението „руси”, тъй като в съвременните гръцки училища, когато преподават въпросния период от историята на Византия, на децата не им говорят за „покръстването на Киевска Рус” (защото това е термин със съветски произход), също така не се използва и съвременния руски термин „древноруска държава” (у нас под „древност” се разбира онова, което е било преди Рождество Христово). В гръцките учебници за средното училище всичко това се определя като покръстване на „руския народ” - именно така то е описано във византийските текстове.

Разбирам, че с това няма да се съгласят „привържениците на украинската самобитност”, но вероятно ние, гърците, по-добре знаем кой народ се е покръствал, все пак отстрани се вижда по-ясно.

Мало-Русия (не Украйна). Тук имам още една, чисто гръцка ремарка: титлата на предстоятеля на църквата, която по руски звучи като “Всея Руси”, на гръцки звучи като митрополит (сега вече патриарх) “Всех Россий” („на Всички Русии”), защото „Русиите” винаги са били много. Знам, че с това няма да се съгласят този път руските патриоти-ураджии, които са свикнали да разглеждат историята на руския народ само в рамките на историята на Руската държава, но това не е правилно. Единственият случай, когато цялата територия на бившата Киевска Рус влиза в състава на една държава е периодът след Сталин (присъединяването на Западна Украйна) и преди разпадането на СССР . Терминът Mikro-Rusia – “Малка Русия” (Малорусия), е бил въведен от гръцките епископи, под чиято църковна юрисдикция (на Константинополския патриархат) до 1686 г. се е намирала онази част на руския народ, която е влизала в състава на Великото Литовско княжество и впоследствие Жечпосполита. Поляците са наричали тази земя своя покрайнина (окраина, Украина). Т.е. онова, което за поляците е била Украйна, за гръцките епископи и за руския народ, който е живеел там, се е наричало Малка Русия. Така че историята на руския народ и историята на Руската държава не са едно и също. А пък когато великите украинизатори твърдят, че е имало огромни битови, езикови и обредно-социални различия между малорусите и московитите, аргументирайки своята „нерускост” - какво да кажем, освен че такива различия е имало винаги в руския народ и преди, и след покръстването (еволюирали са непрекъснато), но те никога не са се възприемали от съвременниците (хората от миналото) като етнически различия, тъй като става дума за православен народ, живял в Малка Русия. Едва след 1917 година гръцкият църковен термин Малка Русия (Малорусия) и производните от него думи практически са извадени от историографска употреба и са заместени от термина с полски произход - Украйна. Въпреки това в миналото малорусите не са наричали себе си украинци и няма как да се говори за някакво украинско минало на малорусите, тъй като терминът „украинец” по времето на малорусите не е бил етнически. За съжаление, съвременните украинци са внесли пълна бъркотия в термините, може да се спори безкрайно къде и кога за пръв път се е появил терминът О(у)крайна (дали в Ипатиевския или в някой друг летопис), но важното е да се разбере, че средновековният термин “kraina”, също както и “okolie”, “okolica” е географски, а не етнически термин, че той се е употребявал не само по отношение на територията на Южна Русия. Имало е много “О(у)краини”, при това не само при русите: във Византия например са съществували т. нар. акрити, субкултура на селяни-воини, които са пазели границите на империята от арабите. Ако преведем гръцката дума „акритис” на руски език, ще получим украинец (жител на покрайнина). За съжаление, днес мнозина проектират съвременното етническо самосъзнание на украинците върху миналото на техните руски предци, но историята не е поглед на съвременника към миналото, а поглед на хората от миналото към самите себе си (завръщане към реалността). Тогава етнически украинци все още не е имало, предвид православието.

Фундаменталният проблем на съветското и постсъветското образование е, че преподаването на историята на религията е било изключвано от историята на народа. Но следва да бъде разбрано, че преди няколко века светоусещането на хората се е определяло в по-голяма степен от Църквата, отколкото от танци, бродерии и разни диалекти. Днес принадлежността към една или друга конфесия не отговаря на понятието „нация“, но тогава понятие „нация“ не е имало изобщо. Що се отнася до онази част от руския народ, която е живеела извън пределите на Московската държава (в състава на Полша), изповядването на православие е било фактор на етническата им самоидентификация. В тяхното световъзприемане православието е вяра на бащите, руска вяра. Съвременните хора може и да не се съгласяват с това (както изобщо може да не вярваш в Бог, или да си от друга вяра), но да разбираш и да приемаш, не е едно и също. Да разбираш ролята на православието в общоруската народна памет, е въпрос на елементарна образованост, да я приемаш или не – е свобода на съвестта.

Колкото до гръцките епископи, човек принадлежи на оня народ, на който служи (макар и половината от митрополитите на „всея Русия“ да са били гърци) и гръцките епископи точно преди 700 години, ако броим годината на покръстването и годината, в която територията на днешна Украйна излиза изпод юрисдикцията на Константинопол (от 988 до 1686 г.) са служели отначало на целия руски народ, а след това „на малката му част“.

Отделно повтарям за днешната украинска младеж: терминът Малка Русия (малоруси) не е украински и дори не е руски, той е административно-църковен, с гръцки произход, съответно малорусите не са „малко руси“ - те просто са рус . И отново - с това няма да се съгласят „свидетелите на текстовете на Грушевски“, но отстрани се вижда по-добре.

Западна Рус (не Украйна). Уния? Съществува схващане, че географският термин „украинец“ (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ с приемането на Унията с католическия свят на западноруските земи през 1596 г. (Брестката уния). Но както се казва, нещата не са еднозначни. Първо, има примери за упорита съпротива на народа срещу унията, които са водели до връщане към православието. Ние, гърците, два пъти сме подписвали Унията (по-точно нашият елит): първият път през 1261 г. (Лионската уния) и след това през 1349 г. (Фераро-Флорентийската уния). Но тези унии са останали на декларативно равнище, тъй като народът си е останал православен. Мнозинството от съвременните гърци дори не знаят, че в историята ни се е случвало подобно нещо и в Гърция почти няма гръко-католици. Т. е. Унията е напълно обратим процес. При това в Западна Рус унията не е довела до цялостно преминаване към католицизма (както е станало с хърватите). Догматически униатите са католици, но по обредност са православни. Споменът за православното (руско) минало се е съхранил.

Полша? Съществува схващане, че географският термин „украинец” (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ през няколкото века пребиваване в състава на Полша, но това също не е правилно – русите са продължили да си бъдат руси. Първо, и ние, гърците, имаме пръст в това (в прекия смисъл): през 1620 г. Йерусалимският патриарх Теофан ІІІ възстановява православната Киевска митрополия, ръкополагайки нови епископи за Малка Русия (Малорусия), т.е., за онази част от руския народ, която е била в състава на Полша и е наричана от поляците Украйна. Що се отнася непосредствено до Галичина, през 1586 г. антиохийският патриарх Йоаким IV утвърждава устава на Лвовското православно братство, което впоследствие получава статут на ставропигия – т.е., е пряко подчинено на антиохийския патриарх, а не на местните православни епископи, които периодически преминават към унията. По-късно се създават много такива братства. И дори когато и тях ги принуждават да приемат унията (1708 г.), тези братства, ако използваме езика на днешните украински националисти, си остават „развъдник на руското влияние“, призовавайки за по-тесни културни връзки с укрепналата Руска държава. Много са униатите русофили. В резултат на което територията на днешна Западна Украйна (в състава на Полша) е била наричана от поляците – да ми простят днешните украински националисти! - Руско воеводство със столица град Лвов... Сигурно и поляците са били наясно, че става дума за руски народ.

Австро-Унгария? Съществува схващане, че географският термин „украинец” (жител на покрайнина) се е превърнал в етноним за отделен от русите народ тогава, когато днешна Западна Украйна е влязла в състава на Австро-Унгария. Именно в Австро-Унгария русофилите униати просто са ги убили. Когато избухва Първата световна война, в Галичина започва масов антируски терор. Австрийците са разбирали, че русофилите униати са потенциални „сепаратисти, симпатизиращи на Русия“. И австрийците решават този проблем напълно по немски.

Създадена е цяла мрежа от концлагери за русофили-галичани (най-известният сред тях е Талерхоф, недалеч от Грац, в Австрия). На първо време са унищожени над 60 хиляди човека, повече от 100 хиляди бягат в Русия, около 80 хиляди са убити след първото отстъпление на руската армия, сред тях и близо 300 униатски свещеници, заподозрени в симпатии към Православието и Русия.

Талерхоф е първият концлагер в Европа, където се извършва геноцид на руските галичани. Идеята допада на немците и по-късно това прераства в холокост на еврейския народ. “Холокост” е гръцка дума, в превод тя означава „все-изгаряне“ (думите си имат свой дълбок смисъл), унищожаване на всички носители на определена етническа идентичност. Австро-Унгария в буквален смисъл изгаря, изтръгва с огън всичко руско в галичаните, това си е истински „руски холокост“, естествено, осъществяван с помощта на „украинофилите на Галичина“. Но пет пари не струва руснакът, който нарича всички жители на Западна Украйна „бандеровци“ - то е все едно да наричаш всички руснаци „власовци“. Ето снимка на истински руснаци, обесени в Талерхоф – те са галичани. И са 100 пъти повече руснаци от жителите на Брянск или Твер, защото в тези градове е било лесно да си руснак.

В гръцкия език има една дума “Алифия”, тя се превежда като “истина”. Но самата дума “А-Лифия” означава „нещо, което не подлежи на забрава“ (“а” е частицата за отрицание, “лифи” - забрава), в това се състои смисълът на думата „истина“ в гръцкия език. Народ означава обща памет (истина), и народът на Западна Рус е съхранявал и пренасял през времето паметта за своето руско минало въпреки всичко. Доказателство за неговата рускост е и Талерхоф, иначе нямаше да го има. Получаваме доказателство от обратното.

Австрийската историография за бившите руси. Австрийците са разбирали, че едно поколение русофили-галичани може да бъде заместено с друго, затова са спонсорирали създаването на украинска историография, т. е., на неруска история на украинците (другарят Грушевски и неговата книга “История на Украйна-Рус”). Всичко това се е наслагвало върху сепаратизма на късната царска интелигенция (Драгоманов, Донцов и др.). Между впрочем, русите са странен народ: у всички други народи предателите са наричани предатели, а русите наричат предателите „съвест на нацията“.

У всички народи има определена прослойка високообразовани хора, които често са в опозиция на властта (при това – на всяка една власт). Защото политиката е „изкуство на възможното“, а за хората от творчески тип няма нищо невъзможно. По принцип такива хора стимулират пробивите и в науката, и в изкуството, при което фундаментално влияят и на самата политика. Но руският термин „интелигенция“ се различава от западния термин „интелектуализъм“ по нравствения „пълнеж“ на понятието „интелигент“. По отношение на Запада руските интелигенти проявяват удивителна поляризация: от сляпо отхвърляне до откровено раболепие.

Определена част от руската интелигенция „се срамува да бъде руска“, но се срамува не от Бога, а от Европа. В тази парадигма на мислене Русия, независимо от това, че е най-голямата страна в Европа, се възприема от тях не като център (или един от центровете) на европейската цивилизация, а като периферия. В тяхната „мисловна естетика“ огромните мащаби на Русия, а и на руския народ, се представят като проблем, а не като предимство.

Само руски интелигенти биха могли да пригласят с радост на австрийското внушение за неруската, а значи – европейска „идентичност на малорусите-украинци“. Защо? Защото това е първата „евроинтеграция“, макар и на малка част от руския народ. И до днес е така: погледнете с какъв пиетет т. нар. руска либерална интелигенция се отнася към майдана. По същество това е проява на селски манталитет у високообразовани хора. Корените на този манталитет водят към 19 век, донякъде можем да наречем явлението „страничен ефект от Петровските реформи“. Колкото до 19 век, горките гръцки епископи, които са измислили термина „Малка Русия (малоруси)“, за да подчертаят руския характер на полските, а след това и австрийски покрайнини, не са могли и да сънуват, че впоследствие тези термини ще бъдат използван и като аргумент за тяхната „нерускост“.

Парадокс. Ако през миналия век в Западна Украйна хората са гинели, за да останат руси, то днес техните потомци гинат или убиват, за да нямат нищо общо с русите. Но за това не е виновна нито Австро-Унгария, нито „мисловната естетика“ на интелигенцията. Защо? Защото никакво раждане на „украинската идентичност“ не се е извършило и в Австро-Унгария, тъй като на обикновения орач му е дълбоко „индиферентно“ какво е написал в дисертацията си някакъв си там, прости Господи, „интелигент“. Етносът е обща памет не на академиците, а на народа. Австро-Унгария се е разпаднала като държава и просто не е успяла да отгледа поколението на Грушевски.

СССР? Съществува схващане, че украинството измества рускостта едва по времето на СССР. Етноразпадане означава явление, когато у част от народа масово се променя възприемането на миналото и това може да се случи само в условията на елементарен общообразователен курс в средните училища. Масовото образование става достъпно за руския народ едва по времето на СССР. Това е една от най-добрите общообразователни системи в световната история, но тя е била лишена от Църковна история като фактор на етногенезата. След 1917 г. гръцкият църковен термин Малка Русия (Малорусия) и производните от него думи практически са изхвърлени от историографска употреба и са заместени с термина Украйна. Защо? Защото в него няма думата „руски“ нито по отношение на цветната гама, нито по отношение на някакви величини.

Идеологическата концепция на Грушевски бързо е подхваната от съветската власт в рамките на политиката за коренизация. Според Грушевски украинци не е географски термин, а етноним за народ, отделен от русите. Вярно е, че малцина са чели Грушевски, когато той е работел за австро-унгарците. Съветското средно училище прави концепцията на Грушевски достъпна за децата, разказвайки за пръв път на русите, че те, както излиза, са украинци. Но и по времето на СССР коренизацията (украинизацията) не е доведена докрай.

Политиката на масова коренизация е поизоставена в епохата на Сталин (Сталин изобщо е бил повече контрареволюционер, отколкото революционер), но от нея не са се отказали напълно. Постепенно терминът „Киевска Рус“ вместо Рус, а и самият термин „украинец“ вместо „малорус“ (руснак, живеещ в Малка Русия) се „вкореняват“. Въпреки това такива възлови моменти в общонародната памет като Сталинградската битка и 9 май купират ефекта на ленинската политика за коренизация на части от руския народ. За всички тези части войната е била отечествена. В крайна сметка пълноценно етноразпадане не се случва и в СССР. Но великото поколение на победителите си отива заедно с паметта, която носи.

Завършване на политиката за „коренизация“ в постсъветска Украйна. “Нетрадиционната етническа ориентация на бившите руснаци”. Може и да не се вярва в Бог (Той самият ни е дал тази свобода), но да не се разбира ролята на православието в общоруската народна памет, е истинско безумие. С това безумие е белязана съветската историография. Руският народ през по-голямата част от своята история е живял върху териториите на няколко държави (той винаги е бил разделен). Но този народ през средните векове е бил предимно православен и частично униатски (т.е., не съвсем католически) и поради това философски се е отнасял към държавните граници (които са се променяли приблизително на всяко поколение) по една проста причина – той е имал обща памет – покръстването, а това не е събитие, това е битие.

След поредната децентрализация на Русия (разпадането на СССР) всичко се е повторило, народът отново се е сдобил с нови граници. Но именно съветското образование напълно е изключило религиозния фактор от общата памет на няколко поколения от руския народ, в резултат на което понятието етногенеза се е вулгаризирало в съветския и постсъветския манталитет до представата за най-елементарно краезнание.

По тази причина в рамките на постсъветския манталитет наличието на три нови руски държави, т.е. политически нации (Беларус, Украйна и Русия), започва да се възприема като наличие на три отделни народа. В тази концепция наличието на различни танци, бродерии и различни „говори“ в езиков план става аргумент за съществуването на отделни народи. Това е „нетрадиционна етническа ориентация“, именно нетрадиционна, тъй като всички тези различия винаги ги е имало в руския народ (както и у всеки друг народ), имало ги е в Русия и преди покръстването, останали са и през следващите хилядолетия, перманентно еволюирайки, но никога (допреди разпадането на СССР) наличието на няколко държави не се е възприемало като наличие на отделни народи.

Нацията е „държавата на новото време“, днес тя е заместила понятието народ (етнос). За съжаление, вместо да се преподава общата история на един народ в няколко държави (както правят Гърция и Кипър), в Украйна и в по-малка степен в Белорусия, са тръгнали по пътя на създаване на нови етнически митове, на нова историография (с ленински произход). И точно тук са влезли в работа разработките на съветската историческа школа (все същите Грушевски и техните производни). Всъщност политиката за коренизация е стигнала до своя завършек в рамките на „постсъветското образование на Украйна“. Говорим за етноразпадане, когато се променя възприемането на историята не в дисертацията на някой академик, а в масовото съзнание на цяло едно поколение. Както знаем, майданът мина и по „улица Грушевски“, в прекия и в преносния смисъл на думата. Съвременната украинска историография е „скелет в гардероба“, тя е все същата позабравена ленинска политика за коренизация и с тези книжки бе отгледано цяло едно поколение.

Какво е коренизация? Ще посоча един чужд пример за коренизация, незасягащ нито украинците, нито русите и в този смисъл по-разбираем за тях, тъй като не накърнява патриотичните им чувства.

Примерът е от коренизацията на сърби и българи в рамките на създаването на Югославия. Тази коренизация се състои в следното: на сърбите, живеещи в Черна гора, им казват, че те всъщност изобщо не са сърби, а черногорци. Защо? Ами защото живеят в Черна гора. А българите, които са живеели в Македония, ги смайват с това, че те в действителност са потомци на Александър Македонски. Защо? Ами защото живеят в Македония. Звучи невероятно, но по този начин са възпитани цели поколения. И когато южнославянският СССР (Югославия) се разпада, на север от Гърция и на запад от България възниква казусната държава Македония (бившата югославска република Македония), населена най-вече с българи. Но най-драматичното е, че там, в резултат на собствена митологизирана историография (техни си Грушевские), е отгледано поколение с „нетрадиционна етническа ориентация“, което няма обща памет с българите (макар и да говорят на български език, те не се смятат за българи) - обявяват се за потомци на Александър Македонски, ни повече, ни по малко от роднини по права линия на Санде Филипович. А ние, гърците (според техните Грушевские), излиза, че сме нещо като балкански угро-фини (ще рече самозванци).

Нескритият расизъм е характерен както за македонската, така и за украинската историография. Меко казано „ненаучно“ е да се твърди, че жителите на днешен Киев са по-чистокръвни потомци на княз Владимир от жителите на Москва.

Коренизацията е приватизиране на историята според „местоживеенето“.

Интересно е как реагират Гърция и България спрямо този феномен за „македонската идентичност на бившите българи“. Гърция категорично отказва да признае правомерността на името „Македония“, което да носи тази държава, т.е., от наша, гръцка, гледна точка прословутото „право за самоопределяне на нацията“ не означава право да крадеш чужда история. И ние постигнахме своето. Официалното наименование на въпросната държава в ООН е „Бивша югославска република Македония“, съкратено –БЮРМ. Фактически това е единствената безименна държава в ООН, по-точно, тя сега няма име, но когато тази територия е влизала в състава на Югославия, тя се е наричала Македония. Това е все едно в ООН Украйна да не я наричат Украйна, а „бивша съветска социалистическа република Украйна“, тъй като в днешните граници и под това име нея никога не я е имало. Тя е резултат от разпадането на СССР, също както и Македония е резултат от разпадането на Югославия.

Но най-интересното е как реагира България. В тази държава (Македония) се намира град Охрид, бившата столица на западнобългарското царство.Смята се, че именно в Охрид е създадена азбуката кирилица от ученика на Кирил и Методий свети Климент Охридски. Заради кирилицата. Охрид би могъл да се нарече „майка на българските градове“.

И така, след разпадането на Югославия и прокламирането на отделната етническа история на македонците (резултат на коренизацията на българите) двустранните отношения между Република Македония и България се градят върху съвместна Декларация от 22 декември 1999 г., според която България, от една страна, признава Македония за държава, но в същото време (следва цитат от договора): “България продължава да смята държавния език на Република Македония за диалект на българския и очаква от властите на тази република прекратяване на агресивните прояви и на дезинформацията по отношение на българската история“.

Тоест, България не признава “нетрадиционната етническа ориентация” на македонските българи, които са си внушили, че са потомци на Александър Македонски, и чака те да се осъзнаят и да престанат да вярват в новосъчинените си митове. Тъй като народът – това не е едно-единствено поколение, а съвкупност от поколения; ако едно определено поколение се е побъркало, забравяйки миналото си, това не значи, че децата им няма да се осъзнаят.

Какво отношение има всичко това към украинската криза? Най-пряко. Съветвам ви да гледате в ютюб знаменитото видео от майдана, предизвикателно озаглавено „Ние никога няма да бъдем братя“. Там миловидна руска девойка твърде красноречиво на родния за нея руски език обяснява на руснаците, че тя вече не е рускиня. Вече са го гледали няколко милиона души.

На това дете няма как да му се обясни, че то е резултат от социалния експеримент за коренизация (туземизация) на част от руския народ, то дори не е чувало подобен термин. Политиката по коренизация едва е била започната по времето на СССР – и се е наложило да бъде спряна, но не и напълно отменена. След разпадането на СССР в „бившата съветска соцалистическа република Украйна“ политиката по коренизация е доведена до логическия си завършек. Израснало е първото неруско поколение бивши руснаци, което вече си окървави ръцете и в пристъп на бяс е готово да воюва с миналото си (цялото минало на украинците е руско).

И сега Русия е на кръстопът, тя се чуди какво да прави.

Няма нужда да се открива велосипеда, вземете пример от българите, та те са в абсолютно аналогична ситуация. Поставете се на мястото на един обикновен българин, на когото жителка на съседната държава Македония напълно сериозно и на чист български език му декламира, че не е никаква българка, а пряка потомка на Александър Македонски. От което следва, че град Охрид (майката на българските градове), който тя не е строила, а просто се е родила в него, не е български град. Защо? Ами защото тя имала там апартамент. Иначе казано, момата се е „коренизирала“ и всичко й е наред. И ето каква е реакцията на България – това е реакция на народ с традиционна етническа ориентация, – на българите изобщо не им пука (както е прието да се казва на разговорен език) за какви се смятат македонците (ако ще и за извънземни!), за българите те са си българи.

Ето това не направи Русия след разпадането на СССР. Русия често печели войни, но понякога губи елементарния мир. След разпадането на Съюза Русия продължи по маниера на постсъветския атавизъм да репродуцира стария ленински мит, наричайки руснаци „братски народ“. Известният слоган „украинците са братски народ“ означава„украинците не са руснаци“. Можете ли да си представите човек, който се гледа в огледалото и казва на отражението си – ти си мой брат. И ето че в един момент отражението му изръмжава: „Ние никога няма да бъдем братя“. Нима трябва да обвиняваме огледалото?

Историята на еволюцията на термина „украинец“ е абсолютно идентична на историята на еволюцията на термина “македонец”. Също както понятието “македонец” винаги е било географско - македонци гърци, македонци българи, македонци сърби, има дори македонци албанци (сега те наброяват там около 30 % от населението) - така и терминът “украинец” е бил първоначално географски. Едва след двата успоредни експеримента за коренизация (туземизация) в Югославия със сърби и българи и в СССР с руснаци, понятията “македонец” и “украинец” получиха нетрадиционно етническо звучене. След разпадането на тези страни коренизацията се превърна в държавна идеология предвид наличността на нови държавни образувания.

Какво е традиционна етническа ориентация? Има един-единствен православен народ, който по волята на съдбата не е преживял социалния експеримент на научния атеизъм като държавна религия (макар да е преживял много други неща) и е запазил традиционната си етническа ориентация. Ние, днешните гърци, сме нещо като поглед към руското минало преди коренизацията.

Ако украинецът не е руснак, значи и кипърецът не е грък.

Нация и народ не са едно и също. Защо да се измисля нов народ (етнос), когато съществуват няколко политически нации (държави)? Вземете пример от гърците (макар че има много други подобни примери). Ние, гърците, сме един народ (етнос), който има огромна история, но същевременно две млади политически нации – Гърция (държавата е основана в началото на 19 век) и Кипър (отделна държава от 1960 г. нататък). При което различията между тези държави (политически нации) са по-големи от различията между Украйна и Русия. Гърция е член на НАТО, а Кипър - не е (което им прави чест). В Кипър посоката за движение на колите е отдясно наляво, в Гърция - отляво на дясно, ние непрекъснато правим пътно-транспортни произшествия, когато си гостуваме. Имало е и конфликтни ситуации между двете гръцки държави (политически нации), например свалянето на архиепископа и президента на Кипър Макариос от гръцките „черни полковници“ през 1974 г., в резултат на което Турция анексира Северен Кипър. Езиковите различия са драстични: когато кипърски грък от някое затънтено село и грък от Гърция си говорят на различни диалекти на гръцкия език, в сравнение с тях различията между руския и украинския езици пет пари не струват. Ние сме живели напълно отделно един от друг под диктата на различни завоеватели: Гърция - под турско робство, Кипър - основно под диктата на кръстоносците, кратко време - на турците и накрая - на англичаните. Помежду ни има и битови разлики предвид различния исторически път. Те просто не са толкова забележими външно (също както гърците не могат да разберат какво им е различното на руснаци и украинци). Независимо от това и гърците от Гърция, и кипърските гърци, макар и да представляват две отделни политически нации (две отделни държави), съществено различаващи се една от друга, се смятат за част от един народ (етнос) и изобщо не им пука (както е прието да се казва на жаргон), че държавите са две, а народът е един. Самият аз съм служил в гръцкия военен контингент в Кипър (там има гръцки военни бази) и знам от опит, че кипърците са велики патриоти на своята държава (която им осигурява по-висок жизнен стандарт, отколкото гръцката република). Но ако на един кипърец дори му намекнеш, че не е грък, той много ще се обиди (в най-добрия случай). Защо? Защото има “традиционна етническа ориентация”. Така е било винаги, и то не само при гърците, но и при руснаците преди коренизацията (туземизацията).

В общи линии, сега вие имате три държави (три политически нации), но руси, белоруси и украинци са един народ (етнос). Това си личи дори по начина, по който се карат. Затова пък като нации сте доста различни. Белорусия е антиолигархична Русия с тенденция към тоталитаризъм. Украйна, напротив, е “страна на победилата олигархия” с тенденция към сепаратизъм на покрайнините си (Крим, Донбас). Руската федерация е нещо средно между двете. Може да се спори безкрайно коя от тези три нации (държавни системи) е по-правилна, но и трите са руски. Всеки опит да се измисли някакъв отделен украински или белоруски народ, предвид безспорната наличност на украинска и белоруска нации, неизбежно ще доведе до създаване на митологична историография.

Антинаучността е типична за националистическата историография. Тъй като за нея е важно не „онова, което е било“ (историята), а онова, „което ще бъде“ (политиката). Митовете могат да бъдат и забавни; например един древен грък цели 10 години изневерявал на жена си (Пенелопа), а после се върнал и й надрънкал такива небивалици, че те били наречени Одисея. Но митовете имат една специфика - в тях вярват само децата. Когато в тези митове вярват зрели хора, това вече се нарича „национализъм“.

Национализмът като неоезичество. Ако преведем думата национализъм на църковно-славянски, се получава езичество (от думата “языцы”).

Естествено, да се превежда съвременният термин “нация” на църковно-славянски като “езичество” е донякъде некоректно, тъй като тези термини тогава изобщо са липсвали. “Нация” е равнозначна на държава в “новото време”. Но когато наблюдаваш украинската криза, си задаваш въпроса: а има ли нещо ново в това “ново време” освен новите технологии? Ако “нация” е термин от новото време, тогава терминът “национализъм” не е класическо езичество, а до голяма степен неоезичество, където вместо националния Бог (Зевс, Перун и т.н.) виждаме “националната идея”, т.е. идеологическа конструкция. Съществуват два особено ярки типа национализъм - потребителски и интегрален. Класически пример на потребителски национализъм са САЩ, в руски вариант - това е Евромайданът. В Русия често е прието да се казва, че майдана са го организирали някакви бандеровци, фашисти и нацисти, но действителността е още по-драматична.

Как руснакът може да стане европеец? (Потребителски национализъм)

Ако класическото неоезичество (интегралният национализъм) има за Украйна периферен характер (Западна Украйна), сега се появи понятието рускоезичен украински национализъм, използван вече за основните региони на страната. И това наистина е нещо ново. “Рускоезичният украински национализъм” е не толкова идеен, колкото потребителски. Все пак човек, получил съветско образование (а в Украйна има много такива хора), не би могъл да смята Бандера за герой. Съветското образование, въпреки всичките си идеологически залитания, беше една от най-добрите масови образователни системи в световната история. Така че интегралният национализъм (неоезичеството) може да бъде популярен сред полуобразованите млади хора, но е невъзможен за хора от средното и от по-възрастното поколение. Евромайданът е синдром на човека от постсъветското пространство, човека, загубил Родината си. Та нали за да стане европеец, руският човек първо трябва да стане евроукраинец и тогава ще бъде приет “в царството небесно на земята“ - Евросъюза. И руснаците се „хванаха“ (не всички, разбира се). Естествено, че Митническият съюз в сравнение с Евросъюза по отношение на меката сила (т.е., информационната митология) изглежда като „тундров съюз“, където, както знаем, господар е мечокът, и в украинските медии Митническият съюз майсторски се представя като реинкарнация на СССР. И тук се задейства класическият рефлекс на човека от постсъветското пространство (човека, загубил Родината си) - „да се изнесе на Запад“; ако в името на това руският човек трябва сам да убеди себе си, че е украинец - това е „фасулска работа“, нали има понятие „нация“.

Ако покрием жива земя с някаква изкуствена материя, релефът външно ще се промени, но нищо привнесено, създадено по изкуствен път, не е дълготрайно. А в този момент маниакалността, с която руснаци наричат себе си евроукраинци, вече наподобява “руска секта на свидетелите на майдана”, при това либералите от Москва са пощръклели не по-малко. В тази митология Русия е представена като агресор, който отначало агресивно е подарил Крим (без да се допита нито до украинците, нито до жителите на Крим), а след това учтиво си го е взел обратно (допитвайки се този път поне до жителите на Крим). А пък евроинтеграцията си е класическото “светло бъдеще”, в което толкова е свикнал да вярва съветският човек. И нищо че евроинтеграцията се различава от Евросъюза, както митът от реалността. Както светлото комунистическо бъдеще от сивата социалистическа реалност. Сивотата на тази реалност, откакто се разпадна СССР, просто придоби цвят „каки“ и в условията на практически банкрут на икономиката става все по-непоносима. Националната идея (или националното отчаяние), която обединява рускоезичните и украиноезичните жители от огромната територия на постсъветското пространство, е проста като всеки мит - евроинтеграция. Това си е чиста митология, понеже на запад Украйна я чакат също колкото Турция, подписала договор за евроинтеграция преди 50 години и изпълняваща всички условия на договора. И какво е получила в замяна? Нищо. Или по-точно - два банкрута, няколко периода на хиперинфлация и политическа нестабилност в условията на увеличен европейски експорт.

Самият Евросъюз се намира в дълбока вътрешна криза, но украинците въпреки това се натискат да влязат в него. Дори когато ние, в Гърция, избрахме правителство, което е против фрау Меркел и е лоялно към Русия, това беше възприето от евроукраинците като предателство спрямо родината (в случая родината е Евросъюзът). Ситуацията в днешна Европа напомня периода преди Втората световна война. Повечето страни от континентална Европа пригласят на немците в санкционен порив, ние, гърците, както винаги партизанстваме (ние и по време на Втората световна сме партизанствали заедно със сърбите), но войната всъщност е финансова.

Що се отнася до Украйна, главният резултат от майдана е банкрут на реалния икономически сектор (митът за евроинтеграцията е развенчан). Естествено, възниква въпросът: кой е виновен? Разбира се, че руснаците (на бившите руснаци винаги са им виновни руснаците). И тук потребителският национализъм се замества от интегрален.

Жертвоприношение на деца. С една дума, „та те са деца”. Езичеството може да бъде различно (думата “языцы” означава “народи”), колкото са народите - толкова са и религиите и не всички езически религии са жестоки, но има някои езически култове, които са си направо откровен сатанизъм.

Както знаем, преди края на Втората световна война (за повечето украинци тя е и Велика Отечествена) Хитлер е изпращал на фронта непълнолетни, мотивирайки официално това с недостига на войници. Тези полудеца са отивали на сигурна смърт, ползата от тях е била нулева от гледна точка на бойните действия, те са отивали на заколение. Има написани много монографии за езическия окултизъм на Третия райх. Съществува мнение, че тези полудеца са били изпращани на фронта (т.е. на сигурна смърт) като своеобразно жертвоприношение на младенци.

Интегрален национализъм. Украинският интегрален национализъм, като всеки мит, има и своите истукани - Донцов, Шухевич, Бандера. Тези напълно исторически персонажи са идеализирани до такава степен в определени кръгове, че това ми напомня как древните гърци преди много векове били обявили един побойник от Тива за Херакъл и изобщо за син на Зевс. Ако с тези митове се отгледа цяло едно поколение, ясно е, че то ще започне да крещи „Украйна над всичко“, също както някога са крещели „Германия над всичко“. Това е вопъл на езичник, избрал пътя на войната. Но украинският национализъм има една суицидна специфика: той е руски в същността си, а войната с руснаците по дефиниция е суицид.

Поколението на фейсбук-самоубийците. Теоретически, на по-голяма част от територията на “бившата съветска социалистическа република Украйна” не се води война, но се извършва мобилизация и се изпращат деца за пушечно месо (войната с руснаците). Историята на една нация - това е история на територията от момента, в който на тази територия е създадена държава. Фактически това е първата война на младата украинска нация, или както е прието сега да се казва в Украйна, „раждането на нацията”. Може да се спори безкрайно на кого му е нужна войната в Донбас - на Путин, САЩ или на украинските олигарси (в превод от гръцки тази дума означава „власт на малцинството”), които (олигарсите) решиха банкрута на ограбената от самите тях икономика да припишат на войната, която отново те самите разпалиха. За да продадеш Родината – първо, трябва да я приватизираш, а после - „след мен и потоп”.

Няма значение кой е започнал тази война и кому е изгодна тя (заинтересовани - бол!), но е престъпна майката, която се съгласява да изпрати своето дете (донаборник) в украинската армия. Войната с руснаците е самоубийство, тези деца отиват на смърт. И те, също като хитлеровите младоци, крещят: ”Да живее нацията!”

Това не е война – това е жертвоприношение на младенци. в езически култ, наречен „национална идея”. Каква е тази идея - всеки разбира по свой начин, нали става дума за езичество. Безумната украинска интелигенция изпълнява в този култ ролята на влъхвите (“съвестта на нацията”).

Но ако трябва да кажем истината, в Донбас руснаци убиват руснаци. Просто едните помнят това, че са руснаци, а другите - не. В тези условия войната е неизбежна, защото на бившите руснаци винаги ще са им виновни руснаците. Думата “По-Беда” означава нечия беда (победителят върви по-бедите), и войната в Донбас е обща беда за целия руски свят, в тази война не може да има победители, защото бедата е обща.

Руското езичество. Ще припомня едно събитие, станало на 26 януари 2014 г. Тогава Римският Папа се помоли за мир в Украйна, а после заедно с група деца пусна в небето два бели гълъба, символизиращи примирението на тази многострадална земя. Единият гълъб в същия миг бе нападнат от гарван, който доста разпердушини птицата, успяла все пак да се отскубне и да отлети, но тази снимка обиколи света. Има такава фраза: „народите - това са мислите на Бога”; може само да се допълни, че от момента, в който се е появило понятието „нация”, за последните 300 години този черен гарван е убил най-много хора в цялата световна история. Народът - това е общата памет и става дума не само за общите победи, но и за общите беди.

Казват, че по време на война нямало атеисти, но нали и вярващите са най-различни. Земята, която преди 1000 години е била покръстена от гръцките епископи, днес от духовна гледна точка се е върнала към състоянието си преди покръстването на Рус. Преди покръстването на княз Владимир в Рус е имало православни храмове (просто са били много малко) и те са съжителствали с храмове, в които са се отслужвали езически култове. Отбийте се в който и да е храм на днешна Украйна и попитайте свещеника дали светият отец благославя детето да бъде тласкано към самоубийство (войната с руснаците). Ако благославя, идете в друг храм, после в трети, в четвърти... така ще намерите православен храм. И сега аз говоря не толкова за униатските капелани или за разните сциентолози (още по-малко - за интелигентите с тяхната „мисловна естетика”), говоря най-вече за онези разколници, които лъжат, че са православни.

Т. нар. Украинска църква на Киевския патриархат са разколници (Киевски патриархат не е имало никога в историята), те не са приети за молитвено общение от нито една от поместните църкви на Вселенското православие, тъй като в православието няма национални църкви, има само поместни. Тези хора излязоха на майдана и те благославят войната в Донбас (при което уж се молят за мир), те се наричат православни йереи, но „по делата им ще ги познаете“. Само така могат да бъдат различени служителите на култа (национализма) от служителите на Бога. Но и онези свещеници, които останаха в православието, са поставени пред избор - с кого да бъдат? След разпадането на СССР (култа на атеизма) започна второ покръстване на Русия и както при първото, отпреди хиляда години, си противостоят два фактора: православие и езичество (национализъм). На символно равнище - това е сблъсък между Тризъбецът и Двуглавия орел. Тризъбецът е езическият символ на дохристиянска Рус, който е използван известно време и след покръстването, а двуглавият орел по отношение на смисловата символика е онова, в което се е покръстилнародът на Рус (в гръцките учебници - руският народ).

Има такава китайска пословица: „Идеалната война е онази, която е била избегната“. Войните започват още от училището, само там те могат и да свършват. Без покаяние (преосмисляне на миналото) няма да има мир.

Време е за връщане към традиционните ценности, това се отнася и за етническата ориентация. Иначе самата Русия ще се разпадне на московци, пермяци, тулчани, сибиряци (общо-взето, нови кривичи и вятичи). В такъв случай кръвопролитието в Донбас ще изглежда като детска игра, защото на туземците винаги са им виновни туземци. Като начало, би могло на думите да им се върне техния първоначален смисъл, защото думите са не само средство за предаване на информация, а преди всичко неин извор.

Ще повторя най-важното според мен в тази статия – “Историята на еволюцията на термина „украинец” е абсолютно идентична на историята на еволюцията на термина “македонец”. Също както понятието “македонец” винаги е било географско – македонски гърци, македонски българи, македонски сърби, има дори македонски албанци - така и терминът “украинец” е бил изначално географски. Едва след два успоредни експеримента за коренизация (туземизация) - в Югославия със сърби и българи и в СССР с руснаци, понятията “македонец” и “украинец” получават НЕТРАДИЦИОНЕН  етнически пълнеж.”

Но народ и земя - не са едно и също.

“Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници“. (Левит 25:23)

Превод Надя Попова

в.“Нова зора“, бр.12-13/2015