/Поглед.инфо/ Основният въпрос на Версайския мирен договор са репарациите, които Германия трябва да плати на победителите.

Към 1 май 1921 г. Германия е задължена да плати на съюзниците 20 милиарда марки злато, стоки, кораби и ценни книжа. В замяна на потопените от нея кораби Германия трябва да предостави всички свои търговски кораби с водоизместимост над 1600 тона, половината от корабите си над 1000 тона, една четвърт от риболовните си кораби и една пета от целия си речен флот. И в продължение на пет години да строи за съюзниците търговски кораби с обща водоизместимост 200 хиляди тона годишно. За 10 години Германия е задължена да достави на Франция 140 милиона тона въглища, на Белгия - 80 милиона, на Италия - 77 милиона тона. На фона на оценките, родени на Парижката мирна конференция, това са дреболии.

Член 116 от мирния договор официално признава правото на Русия да получи част от репарациите от Германия, но Съветска Русия пренебрегва тази примамка, осъзнавайки, че преди да се заговори за репарации, на нея ще ѝ бъде напомнено за дълговете на царското правителство. На конференцията в Генуа през 1922 г. бившите съюзници се опитват да сключат такава сделка със съветската делегация, но претърпяват неуспех.

На Парижката мирна конференция е създадена специална комисия, която издава цифра на изискванията за репарация, равна на 269 милиарда златни марки. След това комисията намалява наполовина тази цифра: 132 милиарда златни марки или 6,5 милиарда лири (34 милиарда щатски долара). По това време разпределението на дяловете е следното: 52% за Франция, 28% за Обединеното кралство и 20% за всички останали.

Веймарската република редовно изпълнява задълженията си към страните победители, но, първо, германската икономика е слаба и не може да надхвърли установените обеми на репарационните задължения. Ако се вземе предвид сумата от 132 милиарда златни марки, във физически план това се равнява на 50 хиляди тона благороден метал. За сравнение: златните резерви на водещите страни в навечерието на Първата световна война възлизат (в тонове) на: Великобритания - 248; Франция - 1030; Германия - 437; Италия - 355; Русия - 1233; САЩ - 2293.

Тежестта за германците е непоносима. 1922-24 година са особено напрегнати. Германската икономика изпитва хиперинфлация, намира се в застой. Америка започва бавно да подхранва Ваймарската република със заеми, поради което тя поне частично изпълнява задълженията си по репарациите.

Процесът на облекчаване на Германия от репарациите започва през лятото на 1924 г., когато на Лондонската конференция е приет планът “Дауес“ (кръстен на американския банкер, директор на една от банките в групата на Морган, Чарлз Гейтс Дауес). Планът предвижда по-нататъшно намаляване на обема на репарациите и решава въпроса за източниците на покритие. Това налага икономическото възстановяване на Германия и чуждестранните, предимно американски инвестиции трябва да се превърнат в средство за възстановяване. Стабилизацията на марката трябва да се превърне в средство за съживяване на германската икономика. За тази цел планът „Дауес“ предвижда предоставяне на заем на Германия в размер на 200 милиона долара (по онова време невероятно голяма сума), половината от която е отпусната от банковата къща „Морган“.

Прави впечатление, че през 1924-1929 г. Германия плаща репарации на победителите в размер само на 10 милиарда златни марки, докато чуждестранните инвестиции в германската промишленост за същия период са в размер на 33 милиарда, други 30 милиарда златни марки са под формата на заеми. Така нетният приток на финансови ресурси (преки инвестиции + заеми - репарационни плащания) за петгодишния период възлиза на 53 милиарда златни марки. Ако се изчислява със съвременните долари, германската икономика получава нетна инфузия, равна на почти един трилион щатски долара. Америка подготвя Германия за следващата световна война. Условията на Версайския договор по отношение на репарациите са сериозно коригирани. Още по-радикално е коригирането на членовете, свързани с демилитаризацията на Германия. Германската военна икономика се възражда пред очите на хората.

През 1929 г. планът „Дауес“ е заменен от плана „Юнг“, кръстен на Оуен Юнг, президент на „Дженерал Електрик“. Планът е приет на Хагската конференция за репарациите от 1929-1930 г. и допълнително намалява тежестта. Плащанията за репарациите са изчислени за 50 години и общата сума е определена на 114 милиарда златни марки (средно се получават 2,28 милиарда златни марки годишно; в съвременна валута - около 39 милиарда долара).

И само година след приемането на плана „Юнг“ той престава да се прилага. Президентът на САЩ Хърбърт Хувър предизвикателно през 1931 г. обявява мораториум върху репарациите. На конференцията в Лозана през 1932 г., е предвидено Берлин да издава специални 15-годишни облигации в размер на задълженията си за репарация. Изкупването на тези облигации от Германия ще означава окончателното разрешаване на емисията за възстановяване.

Германия обаче, без да емитира облигации, като цяло спира изчисляването на репарациите. И още повече - тя спира да плаща репарации, след като Хитлер идва на власт. Версайският договор претърпява пълен бойкот от Третия райх. Изненадващо, победителите почти не реагират на този бойкот. При Хитлер през 1933-1945 г. Германия не предава и един пфениг за репарации. Германия също спира да плаща публичния си дълг, който дължи на Великобритания и Франция преди Първата световна война. Спира и погасяването на американските заеми след войната, на което Вашингтон също не реагира.

През 1930 г. Съюзниците на Антантата създават Банката за международни разплащания (БМС) в Базел, за да координират и централизират управлението на прехвърлянето на репарационните плащания, но това е само легенда. Всъщност БМС се създава, за да напълни германската икономика с англосаксонски пари, подготвяйки я за война.

Изпомпването в Германия на англосаксонски капитал се извършва с помощта както на инвестиции, така и на банкови заеми. Новоназначеният канцлер на Райха Адолф Хитлер поставя начело на „Райхсбанк“ Ялмар Шахт. Още през май 1933 г. Шахт се отправя в чужбина, където се среща с президента Франклин Рузвелт и с най-големите банкери на „Уолстрийт“. В резултат Америка отпуска на Германия заеми на обща стойност 1 млрд. долара. И през юни 1933 г. пътува до Лондон и се среща с директора на Банката на Англия Монтегю Норман. Шахт постига още по-голям успех: първо, намаляване и след това пълно прекратяване плащанията по старите английски заеми; второ, нов английски заем от 2 милиарда долара.

Така Версайският договор програмира новата световна война. Френският маршал Фердинанд Фош, който през 1919 г. възкликна за Версай, че това не е мир, а примирие и определи точно периода му - 20 години, се оказва пророк.

Неплатените задължения за репарации на Германия са припомнени от страните победители едва на конференцията в Потсдам през 1945 година. Но там се решава различен по-голям въпрос - репарациите след Втората световна война. Въпросът за остатъците от репарационните задължения на Германия по време на Първата световна война е отложен за по-късно време.

След формирането на Федерална република Германия през 1949 г. Англия и Франция започват да ѝ напомнят за необходимостта да продължа да изпълнява своите репарационни задължения съгласно Версайския договор.

Въпроси относно старите дългове на Германия са обсъждани на конференцията в Лондон през 1953 г., където е подписано споразумение с Федерална република Германия за размера и процедурата за изплащане на всички задължения на Германия, произтичащи от Версайския договор, както и споразумения за отпускане на заеми на Германия в различни периоди от време. Общият размер на задълженията е определен на 15 милиарда марки. Според експертите това означава, че Германия е получила 50% отстъпка. Плащанията са окончателно извършени от Федерална република Германия през 1983 г., с изключение на частта от задълженията, паднали се върху ГДР. Според цените от 1953 г. остатъкът е определен на 1 милиард марки. След създаването на единната германска държава през 1990 г., останалият размер на задълженията започва да се изплаща и процесът продължава двадесет години. На 3 октомври 2010 г. Германия приключва с изплащането на репарациите, наложени от Версайския мирен договор с последен транш от 70 милиона евро.

Историята на германските репарации след Първата световна война е много поучителна. Версайското споразумение показва, че Великобритания, Франция и САЩ имат добра памет и са в състояние да изтръгнат максимум от длъжника. В представата им за дългове няма давност. В случая на репарациите от Версай точно 90 години минават от момента на законната им регистрация до пълното им изплащане.

Тук имаме какво да научим от Запада. На Генуезката конференция от 1922 г., където Съветска Русия се отказва от правото си на германски репарации, тя отправя искания към бившите съюзници да покрият щетите, причинени на страната ни от търговската блокада и военната намеса в размер на 39,5 милиарда златни рубли. Тези претенции (всъщност изисквания за възстановяване) имат сериозна документална обосновка, но Западът отказва да ги разгледа. Днес има смисъл да се върнем към този въпрос. В края на краищата репарациите нямат давност.

Превод: В.Сергеев


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели