/Поглед.инфо/ Става дума за доведените днес до краен предел враждебни отношения между славянските народи на Русия и Полша. Въпросът е : възможно ли е това ?

Отговорът : не само е възможно, но е и наложително ! Условието е само едно – ако у политическите елити на двете държавие има желание за това…

* * *

Краят на Студeната война бе ознаменуван с падането на Берлинската стена. Победителите във Втората световна война от Източна Европа бяха победени в Студената война.

Зад това пропагандно клише обаче се крие една сурова и опасна истина – ревизирани бяха резултатите от Втората световна война : ГДР бе „погълната” от Федералната република и Германия отново стана господстващата държава на европейския континент.

Разпадна се СССР, а две славянски страни - Югославия и Чехословакия бяха разчленени на съставните им части. От което загубиха всички бивши източноевропейски социалистически страни . Най-малкото - своите национални икономики.

Но, като че ли има едно изключение – Полша; днес тази немалка за европейските мащаби страна е горд привилегирован член на Европейския съюз, за което получи от него почти 300 млрд. евро – повече от всички други присъединили се към съюза източноевропейски страни, взети заедно…

Това сякаш сне омразата към обединена Германия от дневния ред на полския политически елит който започна да разглежда тази страна като добър свой партньор. Но напоследък тази идилия започна да отминава…

Съвременна Полша е важен член и на НАТО , като при това е особено скъп приятел на САЩ в региона. Нещо, което обяснява иначе странното ѝ предизвикателно поведение в Европейския съюз. Към това преди няколко години се прибави нещо ново - високопоставени представители на управляващата в Полша дясна националистическа партия „неочаквано” предявиха претенции към новата Германия за

компенсации от нанесените на страната им вреди от Райха през Втората световна война. И това - въпреки, че този проблем бе решен през 1945 година на ялтенската и потсдамската конференция.

И не само това. Няма съмнение, че в скоро време – когато в Москва се чества 75-та годишнина от победата над фашизма - ще сме свидетели и на една преминаваща в истерия русофобия на полския политически елит.

Но тя ще започне месец преди това - на 10 април, когато се навършат десет години от трагичната гибел на тогавашния президент на Полша - Лех Качински при самолетната катастрофа край Смоленск. И пак по това време - навършват се 75 години от освобождението на цяла Полша от нацистката окупация.

Но най- важното събитие за отприщване на омразата към Русия ще бъдат невижданите по мащабите си военни маневри на НАТО в непосредствена близост до нейните граници.

Няма съмнение, че именно особената близост на съвременния полски политически елит със САЩ му дава нова сила за събуждане па поутихналата по времето на социализма стара омраза на полската реакционна десница към всичко руско.

* *

Вече три десетилетия тази омраза се подклажда в полското общество и благодарение на нея започна и пренаписването на историята в изключително агресивен антируски дух. Няма събитие в сложната обща история на отношенията между Полша и СССР след Първата световна война, което да не е преиначено от съвременната полска историография. Не е пропуснато нищо, от което да не се произведе антируски пропаганден продукт. Не просто и само антисъветски, а именно антируски. Като се започне с полско-съветската война от 1919-1920 г. , мине се през Пакта „Молотов - Рибентроп”, през Катинския разстрел, през Варшавското въстание 1944 г. и се стигне до самолетната катастрофа с полския политически елит, начело с президента 2010 г. – за всичко е виновна Русия и всеки път тяхното споменаване е последвано от изблик на дива ненавист и истинска пропагандна истерия.

Последният израз на тази ненавист е решението на управляващата в Полша националистическа десница да бъдат унищожени всички паметници на Съветската армия на

територията на страната. При това - със специален закон, приет от парламента !

Но дали с този варварски акт на масово разрушение – става дума за над 250 паметника - полският народ ще реши проблемите на политическото си настояще и още повече – на политическото си бъдеще ? Безспорно е обаче друго – че това деяние ще има дълбоко отражение върху руското обществено мнение, а от там и върху цялата политика на европейския континент. Но, познавайки от историята лекомисленото високомерие на полската реакционна десница, тя едва ли би се разтревожила от това.

Голяма грешка!

Но нека пак си зададем въпроса : а възможно ли е това ? А,за да се отговори на този въпрос, нещата трябва да се видят и преценят както геополитически, така и клиополитически , т.е.в тяхната историческа дълбочина.

Тук няма да спорим, дали си струва да се правят умозрителни екскурзии в далечното минало, т.е. мисловно да се навлиза именно в „историческа дълбочина”. Изобщо , възможно ли е за да се обяснят съвременни реални явления с помощта на възможни, но не състояли се впоследствие в миналото като реално действащи фактори ?

Не само си струва, но според самите полски историци и политолози това е и задължително.

Според тях съвременна Полша е косвено, но силно повлияна дори и от събития от далечното минало.

Полските учени определят анализа на историческите фактори, действащи върху настоящето като историческа политика, която в България си пробива път със споменатото вече

наименование – клиоплитика.

Тя е пряко свързана с геополитиката и има своето значение като дял от политологията. Нека тогава последваме полските учени и подходим като тях, т.е. с клиополитически анализ.

* * *

Полша е страна с велико минало, която се появява на историческата сцена в началото на Х век - 906-910 г.

И тя има свой „подготвителен” езически период на възникване, преди нейният народ да бъде покръстен. Приемането на християнството в Полша започва през 966 г. – почти по същото време, както и в Русия. Но поляците получават кръста от Рим, а руснаците от Константинопол.

Решителният акт на повсеместно покръстване на Полша е през 1025 г., когато Ватиканът окончателно я включва в сферата на своето религиозно-политическо влияние.

По това време противоречията между западната и източната християнска църква вече са изострени до крайност и през 1054 римокатолическата иправославната църква окончателно се разделят.

От този момент започва траещото векове самоутвърждаване на поляците катонарод и нация с главен отличителен белег – непоколибимата принадлежност към католицизма . Това чувство измества на втори план другото чувство - това за принадлежност към славянското племе.

Тази беззаветна вярност към католицизма е спасявала поляците в най-трагичните моменти от тяхната нелека история.

Подобна роля е изиграло и православието в Русия. Както и у нас, и в Сърбия, но никога в тези мащаби и дълбочина, както католицизма в Полша.

Последвалите 200 години от възникването ѝ Полша се разраства и утвърждава като мощен регионален геополитически фактор. Тя с огън и меч респектира съседите си . Но истинският всестранен разцвет на Полша настъпва през ХIV- ХVII в. - тогава, когато източната ѝ съседка - Русия е овладяна от не секващи размирици и когато залязва Второто българско царство.

Тогава Полша владее земи, които днес са част от Централна и Източна Европа - Белорусия, Украйна, Словакия, Унгария и Хърватска , а в началото на XVII навлиза дълбоко в територията на Русия завземайки Москва...

По време на ислямското нашествие на османските турци през XIV-XV векове Полша застава срещу него начело на големи християнски коалиции.

Начело на една от тях, по време на военен поход срещу османците, стои младият полски крал Владислав Варненчик, който през 1444 г. - едва двадесетгодишен загива край Варна.

Това е епоха на културен ренесанс, на истински „златен век” на Полша. Връхна точка на тази епоха е създаването през 1569 г. на единната държава, състояща се от Кралство Полша и Великото княжество Литва, наречена Жеч П осполита .

Това е многонационална държава, която е проектирана да стане ядро на обединеното западно и източно славянско землище от Ниса да Волга и от Балтийско до Черно море; грандиозен проект, но основан върху двете непримирими християнски фракции - католицизма и православието и затова неосъществим за времето си.

Жеч Посполита е уникална за Средновековието държава; тя е двуединна конфедерация, в която Полша и Литва запазват широка автономия под скиптъра на полския крал. Но властта на самия крал е силно ограничена от колективния орган на шляхтата /аристокрацията/, в който решенията се вземат само с консенсус. Волята на краля не играе почти никаква роля при вземането дори на съдбоносни за странната държава решения.

Това е странно държавно устройство, като се има предвид, че то съществува в условията, когато в Европа набира сили моделът на абсолютната монархия, при който единството на държавата се гарантира от един единствен център на властта.

Така, при силно ограничената от шляхтата власт на краля, Жеч Посполита е особена форма на феодално-аристократична демокрация, в която кралят не създава династия – неговите потомци не наследяват автоматично трона. Всеки нов крал е избиран от дворянското събрание - нещо, което придава на шляхтата особена значимост и формира още по-особен неин властови манталитет.

В началото на своето съществуване Жеч Посполита жъне големи военни успехи. Нейните войски водят между 1604 - 1618 г. осем войни с Русия и разбивайки нейната армия на два пъти завземайки Москва. Жеч Посполита побеждава и мощната тогава шведска държава.

С началото на 30-годишната война в

Европа започва упадъкът на феодалната конфедерация. А след края на тази война, завършила без победител през 1648, Полша съвсем запада, оказала се между Прусия и Русия - две крайно милитаризирани и религиозно враждебни държави. И така – до първото подялба на победената Жеч Посполита между Прусия, Русия и Австрия през 1772 г. Всъщностот, от средата на ХVIII век Полша поетапно е лишена от държавен суверенитет.

Но под влиянието на Великата френска буржоазна революция остатъчна Полша - втора в света след Франция - създава през 1791 г. своя конституция. И пак : през 1793 г. следва ново разделение на Полша - този път между Прусия и Русия. И накрая - през 1795 г. Полша отново е разделена, с което съществуването на Жеч Посполита е окончателно прекратено . Поделят си я и напълно я подчиняват Русия, Прусия и Австрия.

И така, от първата подялба на неговата територия гордият полски народ 150 години няма своя държава, освен съвсем за кратко - когато Наполеон разбива Прусия през 1807 г.. Тогава е създадено Варшавското херцогство на мястото но нейното полско владение. И, въпреки че това е само имитация на свободна държава, полската нация приема за десетилетия напред Франция като свой най-близък геополитически приятел и съюзник.

Варшавското херцогство просъществува до 1813 г. Но на Виенския конгрес през 1814-1815 г. тогавашните велики сили на Европа слагат край на наполеоновите войни и отново потвърждават разделението на Полша.

* * *

От 1815 г. до 1920 г. се проточва една драматична стогодишна епоха на Европа без Полша, епоха на враждебнитеполско-немски, полско-австрийски и особено - полско-руски отношения .

Драматични в тази епоха са и процесите в самата Руска империя. В руското общество тогава протичат процеси, пряко действащи дори върху следващата съдба на вече освободената и

възстановена полска държава.

Най-голяма роля за враждебността на полско-руските отношения от онази епоха изиграва жестокото потушаване от руската армия на голямото национално въстание през 1863 г..

Подобни въстания поляците не вдигат нито в Германската , нито в Австро-Унгарската империя, въпреки че и двете държави изживяват

моменти на коренно държавно преустройство, без да дадат на поляците под каквато и да е форма на самостоятелност. А принадлежащата на Русия част от Полша има статута на Царство, като неин цар е самият руски император.

Освен това още през 1818 г. руският император Александър I дава на Полша конституция и национален парламент /сейм/; нещо немислимо за тогавашната останала част от Русия.

Но това не впечатлява особено много поляците и те продължават там, където това е възможно, борбата срещу руския поробител.

Така се и стига до онова голямото полско въстание в Русия от 1863 г., за което вече стана дума. С него се слага началото на организираното националноосвободително полско движение, преобладаваща роля в което играят модерните тогава социалистически идеи.

И организационно то е преплетено с руското революционно движение:със социалдемократите /меншевики и болшевики/ и с есерите. Но докато руските революционери водят борба срещу режима на самодържавието, полските революционери мразят преди всичко руското господство. Така по време на руско-японската война от 1903-1905 г. много полски националисти са работели с японското разузнаване не против самодържавието, а против Русия.

Така е и през Първата руска революция 1905-1907 г. ; и въпреки, че по една трета от полската нация живее и под австро-унгарско, и под немско господство, тя ненавижда преди всичко Русия.

Това е някак си обяснимо - империята на Хабсбургите бе католическа държава, а поляците смятат католицизма за свой основен националнотворчески признак.

Но пък Германия на Хохенцолерните в онези краища на Европа бе протестантска. Защо тогава полските кюрета мразеха православните попове много повече от протестантските си колеги остава тяхна тайна. Или по-скоро - тайна на Ватикана. Затова, когато се стигна до първата световна война, новосъздаващата се полска държава воюваше и срещу Царска, и срещу Съветска Русия, но не и срещу Германия и Австро- Унгария.

* * *

Първата световна война бе последвана от краха и на трите европейски континентални империи - Руската, Немската и Австро-Унгарската, поделили си някога Полша. Съществена роля за това – разбира се -- изиграва и победилата през октомври 1917 г. в Русия социалистическа революция.

На мястото на сриналите се империи се появяват нови , вече национални държави, но със спорни граници, с големи маси етнически чуждо население в тях, надъхани със съответния агресивен национализъм. Особено конфликтно в това отношение се оказва положението на Полша. И това не е случайно - полският народ съществува не само разделен, но и разпръснат нашироко сред други националности, населяващи трите империи; така, въпреки своята многобройност, само 40% от поляците живеят в компактна маса.

От 1919 г. за Полша започва нов исторически период – на възстановената свободна полска държава; период, изпълнен с драматични решения и събития .Току-що създадената национална полска войска се възползва от катастрофалното положение на Съветска Русия и през февруари 1919 г. завзема обширни територии от Белорусия и Украйна, където полското население е абсолютно малцинство. И когато младата Съветска република прогонва интервентите и бялата армия от Русия през 1920 г. , тя се заема с окупираните от Полша земи. Започва съветско-полската война, която за Русия е и национална, но е и елемент от световната революция.

Полската войска нанася съкрушителен удар на Червената армия и печели войната. С тази победа поляците се гордеят особено много, защото са убедени, че ,разгромявайки Червената армия при Висла, спират навлизането на болшевизма в Европа. Един вид – спасяват Стария континент от варварството. Така възродена Полша първа побеждава Червената армия. Тя е първа и в друго, за което полските историци и политици не обичат да си спомнят - за първото масово унищожение на пленници – над 80 хиляди пленени съветски воини са

оставени да умрат от глад в пленническия лагер. В това отношение нацистка Германия изостава от свободна Полша с цели 20 години.

И така, Полша вече е свободна. Остава ѝ да стане и велика – с територия от Балтика до Черно море. Тази цел определя характера на полската външна политика между двете световни войни.Но влияние върху нея имат и реалностите. На изток Полша заема значителни територии с преобладаващо украинско и белоруско население. Тя заема и територии, гъсто населени с немци. Така притисната между двата европейски колоса - Германия и СССР, Полша е заставена да води наистина сложна външна политика. Днешните полски политици говорят, че тя била миролюбива. Нищо подобно! А след смъртта на любимият на поляците диктатор Юзeф. Пилсудски, неговите наследници не скриваха амбициите си да създадат Велика Полша от Балтийско да Черно море. За това те се надяваха на помощта и на нацистка Германия .

Интересно е, че демократичната Ваймарска Германия води не скрита враждебна политика срещу Полша. Тази политика коренно се променя след идването на А.Хитлер на власт. Първият значим външнополитически акт на нацистка Германия е подписването още през януари 1934 г. на Пакт за приятелство, сътрудничество и ненападение с Полша . През 1935 г. Полша подписва такъв договор и с СССР.

До 1933 г. Полша следва точно определена линия на поведение – открита враждебност към СССР, много предпазлива политика към Ваймарска Германия и подчертано пренебрежение към южната си съседка Чехословакия.

През това време е много странно поведението на т. нар, западни демокрации – Великобритания, Франция, а в определена степен и на САЩ. Въпреки логиката на геополитическото им съперничество с нацистка Германия те проявяват изключителна търпимост към нея . Те са доволни от антисъветската насоченост на нацистката външна политика. Например Франция не оказва никаква съпротива на хитлеристите, когато те навлизат в Рейнската област, когато на 13 март 1938 г. присъединяват Австрия към Третия Райх. След това идва ред на Чехословакия, в чието ликвидиране нейните съюзници Великобритания и Франция вече пряко участват. Хладнокръвно, нагло и недалновидно.

С подписите на лидерите на Германия, Италия, Великобритания и Франция, се ликвидира Чехословакия, но се създава своеобразен “свещен съюз” между две фашистки и две демократични буржоазни държави .

По това време, заслепен от традиционната си ненавист към всичко руско, политическият елит на Полша намира в нацистка Германия свой мощен съюзник срещу Съветския съюз.

Връхната точка на тези приятелски отношения е присъединяването на чешката област Тешин към Полша след разпадането на Чехословакия по силата на Мюнхенския диктат от септември 1938 г. Заради този акт.

У. Чърчил нарича Полша “хиената на Европа” Но само пет дни след окончателното окупиране на Чехословакия на 15 март 1939 г. нацистка Германия рязко променя своето поведение към Полша.Тя става следващия прицел на немската експанзия на Изток.

Смаяни от вероломството на А. Хитлер

ръководителите на Великобритания и Франция най-после разбират, че нацистите преследват заявената отдавна тяхна класово-идеологическа цел – унищожаване на СССР, но сами, а не с Полша, която е всъщност ненадежден съюзник на когото и да е било.

Освен това А.Хитлер никак не се е страхувал от гаранциите, които Франция и Великобритания дават на Полша в Мюнхен нацисткия диктатор е бил убеден в тяхната нищожност.

Това е проличало през лятото на 1939 г., когато Великобритания и Франция започват сондажи със СССР за единни действия срещу Германия .

Но това не са били преговори, а наистина само сондажи и затова се оказват

безплодни.

А. Хитлер зорко е следял хода им и вярно е преценил тяхната обреченост. И когато на 17 август 1939 г. те са прекъснати едностранно от Великобритания и Франция, той предприема един от поредните си смайващи ходове – изпраща своя външен министър Й. фон Рибентроп с възможно най-широки пълномощия за сключване на Договор за дружба, сътрудничество и ненападение съсСССР. Датата на подписването е 23 август 1939 г.

По повод на този договор, известен като Пакт „Рибентроп-Молотов”, веднага след войната започват пропагандните спекулации на Запада, превърнали се с времето в широко тиражирана неистина - че и СССР, и нацистка Германия през септември 1939 г в еднаква степен са били агресори, а 23 август 1939 г. специално се

отбелязва като ден на „сговора между тоталитарните държави” .

Но ако е било така, защо когато на 3 септември 1939г. Великобритания и Франция обявиха война на Германия, не направиха същото и със Съветския съюз ?

Отговорът е прост – защото не смятаха СССР за агресор! Те не обявиха война на СССР и на 17 септември, когато Червената армия навлезе в „източните територии” на Полша, защото те бяха части от Украйна и Белорусия, с преобладаващо над полското украинско и белоруско населени. Освен това тези територии бяха присвоени о Полша през 1920 г. след победоносната ѝ война със Съветска Русия. Иначе, по други международни договори, до тогава те принадлежаха на Русия. И накрая, когато Червената армия навлезе в тези територии, Полша вече не e съществувала като държава. Нейната войска бе разгромена , а полското правителство -емигрирало в чужбина. Пактът „Молотов-Рибентроп” бе неприятен, но закономерен финал на авантюристичната мегаломанска политика на тогавашния политически елит на възстановена Полша между двете световни войни.

* * *

Полско-съветските отношения останаха

изключително сложни и в целия ход на Втората световна война. Тогава създаденото в Лондон полско емигрантско правителство се държа крайно враждебно към СССР. В окупирана Полша то създаде своя армия – „Армия крайова”, която от началото до края на войната бе не просто национално-екстремистка, но и подчертано антиеврейска. Въпреки, че до войната в Полша почти 4 милиона нейни граждани бяха от еврейски произход в тази армия нямаше нито един евреин. Защо ? Защото евреите не желаеха да се включат в нея ли ? Не, а защото Армия крайова бе въоръжена сила на полската католическата реакция. Иначе няма как да се обясни факта, че в другата армия - тази на вътрешната народна съпротива в Полша имаше и мното евреи. Сега, след като бе открит огромен масив от архивни документи става съвсем ясно, че най-радикалните полски антисемити по нищо не са отстъпвали на нацистките.

А каква е била ролята на мощното влияние на католическата църква над поляците говори фактът, че от трите и половина милиона, унищожени през Холокоста полски евреи, над 400 хиляди са станали жертви на фанатизирани поляци…

Никак не са малко и поляците, които са били охранители в нацистките концентрационни лагери на смъртта.

Абсурден, но реален факт !

Но и в този случай се прояви вечното раздвоение на

поляците. Левите, приятелски настроени към Съветския съюз народни сили,

създадоха своя националноосвободителна армия – Армия людова съставена предимно от трудоните слоеве на полското общество ,

ръководени от Комунистическата партия.

Полша бе раздвоена и в своето отношение към СССР. Така, в състава и на британската, и на Червената армия воюват организирано над половин милион поляци .

В това отношение особено показателен е примерът със случилото се с остатъците от полската армия след падането на Варшава; те преминават на съветска територия, като в по-голямата си част се предават на Червената армия. Те не са третирани като пленници, въпреки завземането на източните райони на тогавашна Полша СССР не се намира в състояние на война с нея. Полските военни са въдворени в лагери, които всъщност са казарми. Но е имало и пленници , които са оказали съпротива на навлизащата в източните области на тогавашна Полша Червена армия.от полската армия.

Ръководителят на тази съпротива генерал Владислав Андерс е арестуван от съветските служби за сигурност, а

войниците от тези армейски части са въдворени в пленнически лагери. Така, заедно с поляците от присъединените западни области на Белорусия и Украйна през есента на 1939 г. на територия на СССР се оказват над 350 хил. поляци.

Веднага след нападението на нацистка Германия над СССР полското емигрантско правителство в Лондон обявява Москва за свой съюзник и там пристига неговият премиер генерал В. Сикорски за преговори.

При разговора си със съветските ръководители той предлага въоръжено формирование от намиращите се на територията на Съветския съюз полски военнослужещи, което да бъде включено в състава на Червената армия. Това е трябвало да бъде над 100 хилядна армия.

За неин командир ген. Сикорски предлага генерал В. Андерс, който веднага е освободен от ареста.

В резултат на постигнатата договореност на 16 август 1941 г. започва създаването на новата полска армия, известна в историята като „Армия на ген. Андерс”. Един от редките дружески жестове на консервативния полски политически елит към Русия.

Новосъздадената армия е финансирана от СССР, който заедно с Великобритания я въоръжава и снабдява с всичко необходимо. Дневната хранителна дажба в тази армия есъщата, както и за съветските войници. Според ранга си полските военни получават и месечни парични средства за общи разходи.

Това е армия, представляваща тогава едната Полша. Заедно с бойците от Армия людова те общо наброяват 220 хиляди души. Това е полската военна сила, която е на разположение на западните съюзници – на САЩ, но най-вече на Великобритания.

По това време има и друга полска армия, която представлява другата Полша. Тя е известна като Полска войска, заместила скандално дезертиралата от СССР „Армия на ген. Андерс”.

Полската войска е сформирана поетапно и пак на територията на Съветския съюз. И отново - с негови финансови и материални средства.

Нейното начало се отнася към пролетта на 1943 г. , когато е създадена Първа полска пехотна дивизия.

Следва създаването на Първи полски корпус през м.август 1943 г. и накрая – формирането на Първа полскаармия през месец май 1944 г. в състав от 330 хил.

военнослужещи. Но в самото начало на своето формиране тя страда от критичен недостиг на командни кадри – в нея има само 284 офицери и сержанти. Затова във висши съветски военни училища са приети за обучение 2554 души. Подготвят се и 600 летци.

Това наистина е армия на народа , която се рекрутира както от населението в довоенните източни предели на Полша - главно селяни - така и от поляци, живеещи и преди войната в западните области на СССР.

Първият командващ на тази армия е Зигмунт Берлинг - генерал-лейтенант от старата полска войска.

Бойното кръщение на новата полска армия става през лятото на 1944. На 20 юли - деня, в който е извършено неуспешно покушение над А. Хитлер, тя навлиза в територията на Полша.

На 21 юли тази армия се обединява с действащата доста преди това в самата Полша Армия людова, като по този начин възниква ново формирование – Полска войска от 100 хил. души. Тя е зачислена в състава на Първи белоруски фронт.

На освободената територия на Полша в град Люблин е съставено ново,алтернативно на действащото в Лондон, правителство.

Отговорът от Лондон на този исторически акт не закъснява. На 1 август 1944 г. във Варшава започва антигерманско въстание, предизвикано от полското емигрантско правителство и ръководено от Армия крайова.

На съвестта на десните националисти в Полша лежи авантюрата с това въстание, вдигнато без съгласуване с Червената армия, която след изтощителни боеве пре пролетта и лятото на 1044 година спира настъплението си на десния бряг на Висла пред Варшава.

Няма никакво съмнение за истинската цел на това въстание - да се използва мощното настъпление на Червената армия в Източна Прусия, като Армия крайова удържи чрез улични боеве части от Варшава и посрещне руснаците като законен представител на Полша.

Този прозрачен замисъл не успява, като интригата около него става предмет на не секващи антисъветски спекулации от тогава до ден днешен.

Според тях съветското главно командване е изоставило наистина героично воюващите бойци на Армия крайова. Но историческата истина е друга. Съветското главно командване изпраща на помощ на въстаниците вече готовата да се включи в бойни действия Първа полска армия. Тя настъпва от югоизток и в разгара на въстанието – на 14 септември – завзема предградието на Варшава – Прага . Но опитите ѝ да форсира Висла пропадат: Вермахтът успява да прехвърли войски от Западния фронт и да удържи Варшава чак до края на 1944 г. Полската столица е освободена на 17 януари, като ходом е формирана Втора полска армия. До края на войната в Европа през месец май 1945 г. тя нараства на 330 хил. войни. Народна Полша вече имаше своя мощна въоръжена сила.

Именно затова русофобската политическа

гарнитура на Полша не престава да хули Върховното командване на Червената армия за нейното „бездействие” пред отчаяната саможертва на полските патриоти.

Но тук възниква интересен въпрос : Защо скъпите им западни съюзници, след като освободиха през август 1944 г. Париж, не продължиха офанзивата си къмГермания, като по този начин биха принудили Вермахта да прехвърли войски от Източния на Западния фронт, а не обратно ? Защо тогава не помогнаха на варшавските въстаници, след като имаха повече от месец време за това?

Защото англо-американците трябваше да поемат въздух и да се прегрупират; същото, което правеше и Червената армия.Когато след броени месеци бе решен проблемът с освобождението на Балканите, Червената армия започна мащабна, добре подготвена настъпателна операция и цяла Полша бе освободена.

Справедливостта изисква да се отбележи, че своят принос за освобождението на Полша имаха както воюващите в Червената армия, така и в състава на армиите на Великобритания и САЩ полски патриоти-антифашисти ; общо – 550 хиляди бойци. Те , както бе казал Й.В.Сталин , отвоюваха свободата на своята родина .

Но трябва ли да се забравя, че за това освобождение на изстрадалия братски народ Червената армия заплати с живота на 600 хил. свои войници ? Не просто не трябва, а не бива !

Не бива, но днес крайно дясното правителство на Полша руши с някакво садистично удоволствие паметниците точно на тези жертви. Не бива да се забравя и още един факт, който реакционната полска десница предпочита да отминава с мълчание – наличието и на още една – трета Полша -тази, от която се рекрутираха войници, воюващи на страната на нацистка Германия ! А те не бяха никак малко : общо 945 хиляди - почти един милион / ! / са полските граждани, служили в СС и полицията. На Източния фронт те наброяват 630 хиляди, на Западния – 315 хиляди.

Нищо не може да промени този срамен факт. Дори това,че те са главно от Силезия, където немци и поляци се намират в някаква странна етническа симбиоза.

Интересното в случая е това, че макар и воюващите за Третия райх поляци са два пъти повече от воюващите против него, Полша е третирана като антифашистка сила, дала изключително много жертви в борбата.

Всички тези факти опровергават мита за единната в русофобията си полска нация. Има Полша, която е чужда на русофобията, но в тази държава има и обществени сили, които ненавиждат всичко руско. За съжаление те са преобладаващи и днес

властват така, както и през периода между двете световни войни.

Някога тези сили веднага приеха и гьобелсовската версия за убийството на 20-те хиляди полски офицери , чиито масови гробове бяха „намерени” в Катинската гора край Смоленск и страстно я подеха и поддържат и до днес, въпреки нейната доказана и от международен съд

несъстоятелност.

* * *

На 9 май 1945 година Втората световна война в Европа завърши. Нацистка Германия бе разгромена от обединените сили на Съветския съюз и западните му съюзници, а така също и на европейската антифашистка съпротива. А в нея Полша имаше своите безспорно големи заслуги.

Но, гибелна за едни и победоносна за други, тази война бе трагична за всички европейски народи. Особено разрушителна и кръвопролитна бе тя за народите на СССР, но и за Полша. СССР даде в нея 27 милиона жертви, Полша - 3,6 милиона. Скръбно и зи двата славянски народа !

Въпреки това, по време на цялата война отношенията между полското емигрантско правителство в Лондон иСССР бяха изключително напрегнати. Това, както и безспорната голяма значимост на Полша в Европа, беше причина „полският въпрос” да стои неизменно в центъра на вниманието при срещите на лидерите на САЩ, СССР и Великобритания. Ако на конференцията на “тримата големи” в Техеран (28.11– 1.12.1843 г.) на „ полския въпрос” е било отделено едно заседание, то на срещата в Ялта (4-11.02.1945 г.) той вече се е разглеждал на всичките осем заседания. Този „въпрос” не слиза от дневния ред и на Потсдамската конференция.

Позицията на СССР за Полша, изразявана и на трите срещи на “тримата големи”, бе ясна и категорична: Москва е заинтересована следвоенна Полша да бъде силна, териториално уголемена и да събере в новите си граници целия полски народ.

На Ялтенската конференция Й. Сталин заявява, че с това… „Русия се разплаща с полския народ за вековните страдания, причинени му от царизма”. И въпреки съпротивата на западните му съюзници СССР налага 12 и половина милиона немци да бъдат изселени от Силезия и Западна Прусия , за да се освободи “жизнено пространство” за полския народ и държава,

което съставлява 20% от територията на Германия през 1937 г.

С този акт Прусия престана окончателно да съществува не само като историческо държавно образувание, но дори и като обикновена немска провинция.

„Парадоксално“ е, но е факт - истинският архитект на съвременна Полша, верен член на НАТО и Европейския съюз, а поради това и отявлен враг на Русия, е не друг, а Й.В. Сталин!

Факт е, че докато той настоява за създаването на“могъща и голяма Полша”, У. Чърчил заявява, че “няма особено високо мнение за поляците”, а Фр. Д. Рузвелт - както подобава на истински американски президент, че “6-те милиона поляци в САЩ , представляващи негови перспективни избиратели” го интересуват повече, отколкото границите на Полша.

По думите на Й.В.Сталин, Москва езаинтересована следвоенна Полша да бъде силна, териториално уголемена и да събере в новите си граници възможно най-голяма част от полския народ. На Ялта Й. Сталин обосновава това с два аргумента: от 300 години всички нападения от запад срещу Русия минават през Полша, защото тя е била или слаба, или изобщо я е няма. Освен това, заявява Й.В.Сталин, така Русия се разплаща с полския народ за вековните страдания,

причинени му от царизма. И въпреки съпротивата на западните му съюзници 12 и половина милиона немци са изселени от Силезия, за да освободят „ жизнено пространство” за поляците …

Затова не е чудно, че непосредствено след войната тогавашното полско правителство предлага на Й.В. Сталин Полша да влезе в състава на СССР !

А днес благодарна Полша възхвалява своите западни съюзници и хули „злия тиранин Сталин“.

Това ни навежда към един интересен въпрос : и все пак няма ли никакъв шанс да се стигне до историческо помирение между двата братски по произход народа?

Имаше такъв шанс! Помирението бе започнало по времето на социализма и се приемаше от все по-големи части от полския народ.

Но преди 30 години социализмът в Полша а СССР си отиде. Сега вече стана актуално премахването на паметниците на Червената армия в Полша. Всъщност то вече приключи. И това варварско деяние се осъществява със специален закон !

Няма съмнение, че то дълго ще събужда духовете на омраза към всичко руско в Полша, но не по- малко важно е какви духове ще пробуди то у руския народ. Дано той приеме, че това не се одобрява от всички поляци и въпреки ежедневната антируска пропаганда почти 30% от полския народ не изпитва руския.

И съвсем не е вярно, че русофобията е тази, която обединява полския народ. Напротив – тя го разединява. Полският народ го обединява могъщата традиция на католицизма, с която реакционните сили в страната постоянно злоупотребяват, и ако не срещат съпротивата на другата, на прогресивна Полша, те са готови да я превърнат в истински теократична държава, нещо като Саудитска Арабия, но в Европа …

Омразата към Русия е насаждана от десниянационалистически елит на Полша. Със своя светоглед и м анталитет той по нищо не се отличава от онзи, който владееше страната между двете световни войни и доведе Полша до катастрофата от 1939 година..

Никога през последните тридесет години ръководителите на тази държава -както десни, така и леви политици – не пожелаха да подобрят отношенията на своята страна с нейния могъщ източен съсед.

Те не показаха никакъв стремеж към

разкриване на истината и за немалко от положителните моменти в отношенията на двата славянски народа от близкото минало.

Не, тъкмо обратното !

Както чуваме, полският политически елит заговори за компенсации и от Германия, след като въпросът с репарациите от нея бе решен в края на 40-те години на миналия век , когато към Полша бяха присъединени исторически чисто немгските провинции Силезия, Померания и Западна Прусия.

А това съвсем усложнява положението. Ясно е, че докато Полша се управлява от политически елит като сегашния, не може да се постигне помирение нито с русите, а отскоро и с немците.

И все пак :помирение с Русия може и да има! Но кога и как?

Когато обединена и могъща Германия поиска да ѝ бъдат върнати онази 1/5 от нейни исторически земи, които ѝ бяха отнети от победилите я във войната съюзници и бяха подарени на благодарна Полша от кървавия тиранин Й.В. Сталин.

Някой ще каже : „Не, това е невъзможно”

Така ли ? Че на малко ли „невъзможни” неща станахме свидетели през последните тридесет години ?

* * *

Но какво ни засяга това нас - българите ?

Като славянски народ, който е създал първата в историята славянска държава и първата славянска писмовна култура, народ, който обича и русите , и поляците, не може да не ни интересува ще се състои ли все пак някога историческо помирение между двата толкова близки големи славянски народа.