/Поглед.инфо/ Президентът Реджеп Тайип Ердоган твърди: "Аз съм водач на политическо движение". Тези, които го подкрепят в рамките на Партията на справедливостта и развитието /ПСР/ и правителството потвърждават, че "той е водач на политическо движение", като по този начин се покланят на неговата власт.

Внимателното подчертаване от страна на президента, че е "водач на политическо движение" дойде в резултат на властови проблеми сред ръководството на управляващата партия и в правителството. Но изявлението на Ердоган има някои много дълбоки последствия и това са последствия, подкрепени от хор гласове, повтарящи неговите думи.

Като се нарича "водач на политическо движение", Ердоган достига до широк спектър от хора, обхващащ от умерените консерватори до радикалния ислям. Той използва реторика, която е вкоренена в богатата история и политическите традиции на исляма. Противоречивите теории на политическия ислям ни показват какво е необходимо да извлечем от фразата "водач на политическо движение".

Според общата теория на политическия ислям връзката между тези, които водят, и тези, които са водени, се основава на "договора за вярност". Тези, които са водени, декларират чрез своите представители, че те ще се покоряват на техния лидер, с което отдават всички свои политически права – безпрекословно – на лидера. Така договорът очертава параметрите за двете страни: лидерът ще ръководи праведно, докато тези, които ще бъдат ръководени, ще бъдат послушни. Между другото, в рамките на традициите на политическия ислям, тези, които използват властта си по този начин, се наричат "халифи". А халифатът, за водачите, които разчитат на религиозните препратки в ислямския свят, е името на система, към която неизбежно ще се обърнат.

Но дали Ердоган е халиф? Този въпрос всъщност няма голямо значение, освен за тези, които търсят религиозна легитимност за своята роля. В същото време твърденията на Ердоган за мощ и власт започват да придобиват по-голямо значение в светлината на идеята за халифат. На практика, ако смените фразата "водач на политическо движение" с думата "халиф", изглежда, че всичко си идва на мястото.

Ислямът има както своите политически, така и светски поприща. Не е изненада, когато движение, съществуващо в политическата област и използващо религиозни препратки, за да се легитимизира, се радикализира. Политическите условия определят радикализацията на политическия ислям. В същото време, също естествено е в резултат на ситуацията да наблюдаваме светски ислямски движения без стремеж към политическа мощ да се разпрострат из обществото като балансиращ фактор срещу радикализацията на политическата сцена. В крайна сметка политическият ислям е заплаха за сферата, в която светският ислям може да оцелее и процъфти.

Ако бъдат разглеждани в светлината на естествен баланс между светски и политически ислям, сегашните напрежения между движението "Гюлен" и Ердоган имат много по-дълбок смисъл. Войната, започната от Ердоган срещу движението "Гюлен" в същото време е и война на политическия ислям срещу светския ислям. С обявяването на светската сфера за враг, Ердоган радикализира политическата сцена. И днес, за да завладее мощ и власт, които не са негови по конституция, на Ердоган са му необходими по-твърди ислямски модели като халифата.

Ако не беше обявил война на светската сцена, Ердоган можеше да си набави "религиозно съгласие" от страна на обществото, без да трябва да използва силните религиозни препратки, които той предпочита и редовно повтаря. Ако има една-единствена причина да не гледаме на Ердоган като на "умерен ислямски водач", както го правехме в миналото, то е заради войната му срещу светския ислям. Единствено чрез радикализиране на политическия ислям в Турция беше възможно обрисуването на движението "Гюлен" като враг.

Любопитно е, че историята ни показва, че силните султани на практика не са зависели от титлата "халиф". На практика османските султани започват да използват тази титла за първи път, когато през 1774 г. загубват контрола върху мюсюлманските кримски земи.

Опитите за укрепване на властта със самоопределянето си като "водач на политическо движение", или, както ние можем да го разберем, като "халиф", са просто още един признак за отслабваща система. Също така това е действие, което носи в себе си потенциала за увеличена радикализация в близко бъдеще. /БГНЕС

-----------

Мюмтазер Тюркюне, "Тудей'с Заман".

Анкара / Турция