/Поглед.инфо/ Старият буржоазен капитализъм, в диалектическата си фаза, предпочиташе културата на дясното с неговия национализъм, дисциплинарен авторитаризъм, неговия патриархат, както и неговия съюз с олтара и неговите ценности, по това време функционални за възпроизвеждането на начина на производство.

Днес пост-буржоазният турбо-капитал на глобализацията, на свободния пазар и свободното желание, в абсолютната тоталитарна фаза, предпочита културата на лявото, с нейното прославяне на антропологичната дерегулация и на неограничената отвореност на въображаемото и на реалните граници, със своята догматика за десуверенизацията на Щатите и фалшиво бунтовническата деконструкция на старите буржоазни норми. В това се крие – по думите на Преве – „дълбокият афинитет между лявата култура и факта на глобализацията“.

Десният капитализъм, на национализма, дисциплината, патриархата, религията и задължителната военна служба, отстъпва място на новия ляв капитализъм – тоест на прогресивния неолиберализъм – на космополитизма, консуматорската всепозволеност, постсемеен индивидуализъм и ЕРАЗЪМ като новата „задължителна“ "военна служба” за възпитание на новите поколения в ценностите на несигурността и номадството, на откритостта и дерегулираното удоволствие.

Редът на хегемонния дискурс, управляван от вестителите на културата на шампанското ляво, от една страна, празнува глобализацията като естествена и присъщо добра реалност. От друга страна, със симетрично движение, тя делегитимира като опасни етнически и религиозни, националистически и регресивни реакции; всичко, което по различни начини го поставя под въпрос.

Въпреки това, както Преве предложи, би било достатъчно да „пренасочите с жестове“ погледа, за да получите различна перспектива, отдолу и за тези отдолу.

Вместо „глобализация“ трябва да говорим за американоцентричен капиталистически империализъм без граници. И вместо етнически и религиозни, националистически и регресивни реакции, трябва да говорим за легитимна национална и културна съпротива срещу фалшивото уж хуманитарно насилие на капиталистическата глобализация на мизерията и омологацията.

Това е, което Нанси Фрейзър нарече „прогресивен неолиберализъм“, синтезирайки добре медения месец между класовия фанатизъм на пазарната икономика и либерално-либертарианските случаи на „артистичната критика“ на новия ляв референт в борбата срещу всяка фигура на традиция и ограничения, на общността и идентичността, на хората и трансцендентността.

Замяната на марксисткия революционер, който се бори срещу капитала, с ницшеанския хулигански бунтар, който преоценява старите буржоазни ценности през 60-те години на миналия век, провокира тази наклонена равнина, която води до парадоксалното настоящо състояние: „правото на хладилника“ и „сурогатната утроба“ са възприемани от нео-левите като по-важни и еманципиращи от всеки акт на трансформация на света или от заемане на позиция срещу неолибералната експлоатация на труда, колониалните изтребления и империалистическите войни, лицемерно представяни като „мисии за мир“.

Тук се крие измамата на „гражданските права“, благородна титла, използвана напълно неправилно от прогресивния неолиберализъм, за да: а) отклони вниманието от социалния въпрос и трудовите права; и б) водят левицата и доминираните класи към възприемането на неолиберални гледни точки, за които единствените борби, които си струва да се борите, са тези за индивидуалистичната либерализация на обичаите и потреблението (повтаряме, „граждански права“, както либералният новоговор ги нарича), заедно с необходимия износ, чрез ракети, на тези права към области на планетата, които все още не са включени в свободния пазар и неговия прогресивен неолиберализъм.

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Особено във философията релативисткият и антиметафизически нихилизъм на постмодернистичната „слаба мисъл“ се представя идеално като връх на антиконформизма, докато в действителност този Weltanschauung оправдава безценностното общество на либерално-нихилистичната глобализация на релативисткия фундаментализъм на стоковата форма.

Индивидуалистичната либерализация на начина на живот се основава на философията на постмодерния релативизъм, благодарение на който ценностите и „неизменното“ – да го кажем по Емануеле Северино – се разтварят и всичко става „относително“, тоест в изключителна връзка с желанията за потреблението на желания предмет.

Нихилистичният релативизъм и антиверитативният утилитаризъм са идеалната forma mentis за либерално-пазарния космос, тъй като предполагат, че всички репрезентации могат да бъдат еднакво полезни, стига да не влизат в конфликт с пазара и по този начин да го благоприятстват.

Постмодернисткото ляво намира своя най-ясен израз във философската работа на Ричард Рорти – убеден, че лявата мисъл се основава на „ироничната“ деконструкция на абсолюти и метафизични основи – и в очевидно много различната мисъл на Славой Жижек, като странен пример за „постмодерен марксизъм“, който, освен че превръща Маркс и Хегел в боклук, завършва с делегитимиране на съпротивата срещу атлантическата глобализация като тоталитарна и терористична.

Самата „слаба мисъл“ на Джани Ватимо, независимо от нейните крайни цели в антикапиталистически и антиимпериалистически смисъл – иначе в противоречие с нейните основни философски презумпции – дължи своя успех не на последно място на високата си степен на съвместимост с новата ликвидна и пост-метафизическа структура на капитализма.

Теоретизирайки „отслабването“ на фундаменталните метафизични и истинни структури, Ватимо очертава още през 80-те години на „краткия век“ новата идеологическа референтна рамка на абсолютния тоталитарен комерсиализъм, ефективно потвърждавайки тезата на Джеймсън за природата на постмодернизма като културната логика на късния капитализъм.

Турбокапиталистическото общество вече не се основава на предполагаеми трансцендентни истини (християнска религия) или на съответствие с човешката природа (гръцка философия). Напротив, то се основава единствено на проверката на реално даденото правилно капиталистическо възпроизводство.

Поради тази причина турбокапитализмът на глобалното пазарно общество се изразява икономически в утилитаризъм и философски в релативистичен нихилизъм. Както е предсказано от Преве и както ние самите подчертахме в Difendere chi siamo (2020), турбокапиталистическото общество се нуждае от homines vacui и пост-идентитаристи, потребители без идентичност и без критичен дух.

И това е левичарството на "синистрашите" ("левите боклуци"), което ревностно произвежда идеалния антропологичен профил за капиталистическата глобализация, постмодерния и „непредубеден“ homo neoliberalis, тоест „празен“ от всякакво съдържание и готов да получи всичко, което производствената система иска от време на време време за "запълване".

Всъщност постметафизичният турбокапитализъм не познава морални, религиозни или антропологични граници, за да се противопостави на интегралното настъпване на разменната стойност като единствената приета ценност: идеалният субект на турбокапитализма – homo neoliberalis – е тогава левият крило индивид, ангажиран в дъгови битки за капризите на потреблението и незаинтересован от социалните битки за работа и срещу империализма.

С една дума, той е постбуржоазният, постпролетарски и ултракапиталистически ницшеански Свръхчовек, носител на неограничена воля на консуматорска власт, икономически десен, културно ляв и политически центрист.

Това е, ако останем в лексикона на философията, реализацията на „първоначалния човек“, чийто субект – разбиран като желаещ индивид е – πάντων χρημάτων μέτρον – „мярка за всички неща“. Така самата политика се превръща за новото ляво в борба срещу всички ограничения, които по различни начини пречат на реализацията на субективните желания на този протагоричен човек.

Нещо повече, ляво ориентираният индивид е идеалният субект на турбокапитала, тъй като тенденциозно – нека помислим главно за поколението от 1968 г. – той е фигура, разочарована от пролетарските и комунистическите „илюзии“.

И, eo ipso, той осигурява депресивна психологическа основа в името на „разочарованието“ (Entzauberung); почти като че ли е идеална „фигура“ на Феноменологията на духа, историцисткото разочарование; с други думи, загубата на вяра в появата на изкупеното общество е диалектически вложена в приемането – депресивно или еуфорично – на планетарното овеществяване на неолибералния ред.

Постмодерното може с право да се разбира като фундаменталната фигура на рационализирането на разочарованието и помирението с нихилизма на капитала, издигнат до единствения възможен свят, с добавянето на окончателния упадък на вярата в еманципаторските „велики разкази“.

Поради тази причина новата либерална левица също се представя като „постмодерна левица“, пазител на релативистичния нихилизъм и разочарованието от края на вярата във великите разкази за преодоляването на капитализма: „силната мисъл“, достоверна и все още радикално метафизична при Хегел и Маркс, е изоставена от новото ляво в полза на „слабата мисъл“ на един Ницше, преосмислен в постмодерен ключ като сярен „чук“ на ценности и на самата идея за истината и като теоретик на Свръхчовека с неограничена консуматорска воля за власт.

Що се отнася до релативистичния нихилизъм, който нео-ницшеанската левица празнува като „еманципаторски“ по отношение на метафизичните и веритативни претенции на Абсолютите, това е точно основата на капиталистическото обезвластяване, което обръща всичко относително към нищото на стоковата форма и, неутрализиране на самата идея за истина, унищожава основата на критиката на лъжата и на бунта срещу несправедливостта.

Нихилизмът не води до еманципация на множеството начини на живот, както вярва Ватимо, а по-скоро води до разочарованото приемане на стоманената клетка на техно-капитализма, в рамките на която различията пролиферират в самия акт, с който са сведени до артикулации на стокова форма.

От тази гледна точка Фуко също има тенденция да бъде „нормализиран“ и асимилиран от нео-левицата, което го издига до категорията на постмодерен критик на неизбежната връзка между истината и авторитарната власт. И по този начин те карат освобождението да съвпада с изоставянето на всяка претенция за истина.

Що се отнася до разочарованието, то съвпада с профила на „последния човек“, тематизиран от Ницше. Der lezte Mensch, „последният човек“, осъзнава „смъртта на Бог“ и невъзможността за изкуплението, в което също е вярвал, и се примирява с безсмислието, оценявайки го като непоправима съдба.

Този антропологичен и културен профил намира своевременно потвърждение в екзистенциалното приключение на „поколението от 1968“ и на самия Лиотар, теоретикът на постмодерното състояние. Той загуби първоначалната си вяра в социализма (той беше активист на марксистката група Socialisme ou Barbarie) и се обърна отново към капиталистическия нихилизъм, живееше като неизбежна стоманена клетка, но със съгласни пространства на индивидуална свобода (в строго отчуждена и пазарна форма, ça va sans dire).

Поради всички тези причини постмодернизмът остава философия на рационализирането на разочарованието и, в същото време, на обръщането към приемането на техно-капиталистически нихилизъм, разбиран като възможност за еманципация.

Превод: СМ

„Режи с кухненския нож.“ Хана Хьох (1919).

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.