/Поглед.инфо/ Моралната депресия и интелектуалната дезориентация, които завладяха страната ни през последните двадесет години, имат една основна причина: вече не знаем под кой политически режим живеем. По-точно, режимът, в който живеем, вече не е този, в който трябва да живеем. Уж живеем в либерална демокрация, но институциите на този режим работят напразно и не са в състояние да изпълняват функциите си. В какъв режим живеем всъщност?

Либерално-демократичният режим се основава на асоциацията на два принципа, които трябва да бъдат тясно свързани, за да функционира правилно режимът, но които сами по себе си са различни и могат да бъдат разделени, както виждаме точно днес в Европа и особено във Франция.

Първи принцип: държавата е безпристрастен пазител на правата на гражданите и членовете на обществото, защитавайки равните свободи на всеки индивид.

Втори принцип: правителството е представително - представително на интересите и желанията на исторически създаден народ, представително на неговия начин на живот и желанието му да се самоуправлява. Тези два принципа са свързани с трети, този на суверенитета на народа.

Така в съвременния режим един исторически народ се управлява суверенно, при условие че равенството и свободата на гражданите се зачитат при формирането и прилагането на закона. Държавата е безпристрастна, но пристрастните партии задължително се редуват в правителството.

Това редуване позволява мненията и интересите, които разделят гражданското тяло, да се чувстват достатъчно представени от управляващите институции.

Тази система, която позволява най-яростната опозиция, е в основата на най-голямата стабилност, защото позволява морален и емоционален обмен между управляващи и управлявани, между доверието на управляваните, ако не в управляващата партия, поне в система, която организира редуването, и чувството за отговорност на управляващите, които знаят пред кого се отчитат.

Днес този морален и емоционален обмен е практически замразен, тъй като редуването е лишено от своята представителна и очистителна сила. От 1970-те и 1980-те години нататък както дясното, така и лявото изоставиха съответните си „народи“ за справка – десните бяха нацията, левите „работниците“ – и представителната система се оказа празна.

Така нареченото „управляващо“ дясно и ляво се обединиха в обща препратка към „Европа“, но това, което изглежда обещаваше по-малко пристрастна политика, доведе вместо това до недоверие и дори до един вид отделяне на двата „народа“, пренебрегнати по този начин .

Управляващата класа сега черпи своята легитимност не от представителност, която й се изплъзва, а от придържането си към „ценности“, които възнамерява да внуши на непокорното население. По този начин позволихме представителното управление да атрофира, прехвърляйки по-голямата част от политическата легитимност към държавата като производител на безпристрастната норма.

За да бъде съвършено безпристрастна, за да бъде извън подозрение, нормата в крайна сметка би трябвало да се отдели изцяло от политическото тяло, в което се корени държавата и с чиято легитимност нейната собствена легитимност е тясно свързана.

Деполитизацията на държавата

Можем да видим накъде ни води това движение. Ако институцията на държавата желае и е в състояние ефективно да гарантира равните права на своите членове, както и свободното и неизкривено преследване на техните конкретни интереси, наистина ли се нуждаем от представително правителство с този винаги несигурен морален и емоционален обмен между управляващи и управлявали, за когото споменах?

Защо държавата, гарант на нашите права и интереси, трябва да бъде тясно, неразривно свързана с историческото политическо тяло, известно като Франция? Промяната в легитимността, на която сме свидетели, се дължи на факта, че държава, прикрепена към определен политически орган, винаги ще изглежда по-малко безпристрастна от държава, отделена от каквато и да е политическа принадлежност.

Само пълната деполитизация на държавата може да гарантира нейната съвършена безпристрастност. Според новата легитимация правото на „климатичния мигрант“ например надделява безспорно над правото на политическото тяло, което може да се позовава само на своето „общо благо“ – понятие, което днес всъщност е неразбираемо за съдията , административен или съдебен, който иска само да съди в името на човечеството изобщо, на човечеството без граници.

По този начин - и това е огромната революция, на която сега сме свидетели, или по-скоро, действайки и жертва, в този нов режим - това е политическото тяло, на което сме граждани, което е в основата на цялата несправедливост, поради самото си предпочитание не може да не се чувства и упражнява. Това е точка, която си заслужава да бъде разгледана.

За мнението, което ни управлява, всяко политическо тяло, всяка република е произволно ограничение в безшевната тъкан на човечеството. Какво право имаме да се отделяме от човечеството по този начин? Какво право имаме да обявяваме за „общо благо“ това, което е най-много благото на малцина, на „ние“?

Нещо повече, в нашите собствени произволни граници „ние“ упражняваме не по-малко произволна власт над всякакви групи – „малцинства“ – на които налагаме това предполагаемо „общо благо“. Делото на правосъдието, следователно, е да извади потиснатите малцинства на светло, да накара виковете им да бъдат чути – неопределена задача, безкрайна задача, защото не можем да познаем днес какво ново потиснато малцинство ще излезе наяве утре.

Обърнете внимание, че онези, които призовават за ново право, обикновено не изтъкват друго оправдание освен общото „равенство“, без да си правят труда да установят, че този критерий е приложим или уместен в разглеждания контекст.

Защо новите права са освободени от задължението да бъдат обосновани? Защо този отказ да се спори? Просто защото обсъждането, размяната на аргументи, непременно предполага конституирано общество, граждански разговор, споделена форма на живот, общ свят - накратко, всичко, което малцинството твърди, че заклеймява и отхвърля като свой потисник, свой удушител, свой екзекутор .

Наистина, дебатът предполага не съгласие по политическа, религиозна или друга истина, а най-малко онзи минимум споделен смисъл и доверие, който прави дискусията възможна и която твърдението на малцинството отхвърля като най-коварната форма на потисничество от мнозинството.

Лъжливите обещания на Европа

Това, което е най-вредното в това двойно движение, което се опитвам да дефинирам, е, че както външно, така и вътрешно, то се подчинява на принципа на безграничност.

Никога няма да приключим с премахването на границите, както никога няма да приключим с еманципирането на малцинствата. Никога няма да завършим деконструирането на това, което политическото животно е изградило, разрушавайки това, което толкова старателно е наредило.

Може би никога нямаше да се впуснем в такова безплодно приключение, ако не вярвахме, че заличаването на националните граници обещава „нова граница“, „външната граница“ на Европа, или че заличаването на националното „общо“ обещава новото „общо“ на Европейския съюз.

Доказателството, че това обещание е било илюзорно е, че Европейският съюз не е в състояние да сложи край на своето „разширяване“. И все пак всяка стъпка в тази посока означава политическо отслабване на Европа, както чрез увеличаване на нейната вътрешна хетерогенност, така и чрез намаляване на способността й да се отнася разумно към външния свят.

Тази принуда за разширяване пренебрегва факта, че колкото повече се разширяваме, толкова повече влизаме в контакт с нови контексти и безпрецедентни трудности, изискващи все по-голям капацитет за обсъждане, вземане на решения и действие - нещо, което липсваше на Европа от самото начало.

По този начин, далеч от това да замени със силата си слабостта на нациите, които го съставляват, Европейският съюз просто потвърждава и прави необратимо изоставянето на представителната република, какъвто беше режимът, в който нашите страни, в частност Франция, се намират в съвременната епоха, в съюз на сила и справедливост, който е самата цел на политическото съществуване.

Превод: СМ