/Поглед.инфо/ Навярно е 40-45- годишна. Кестенява, сплъстена коса, нещо като блуза или по-скоро мъжка риза, шлифер, въпреки априлските жеги. Торба с пластмасови бутилки и бирени кенове, втора торба със стъклени шишета, огромен вързоп сплескани кашони – не е ясно как успява да го влачи; и протъркан кожен сак. Оставя целия този багаж на тротоара, рови в сака и измъква найлонов плик с отдавна загубили форма и цвят боти. Сваля пробитите на палците мокасини, слага ги в плика и обува ботите. Вади фланелка без ръкави, помирисва я и я връща в сака. Действието се повтаря и с дамски плик.

В този момент трамвай № 18 пристига откъм централните софийски гробища, жената награбва някакси багажа, мъж от трамвая й помага да го качи. Донякъде е странно: само на петдесетина метра е пунктът за вторични суровини, но тя не се освободи от „стоката” а я понесе в обратна посока към семинарията. Два часа по-късно, с вече истински Хималаи от сплескани кашони и вече 4-5 10-литрови празни пластмасови бутилки, се качва пак на трамвай №18 в обратна посока. Пак й помагат пътници от трамвая, поемайки „стоката”. Този път слиза на „Хладилен завод” и помъква камарата към приемателния пункт. Автомобилите я изчакват да пресече трамвайната линия и уличното платно. Поради някаква неочаквана човечност винаги ще се намери някой, който да помогне на нещастниците, които преживяват благодарение на кофите за боклук, да качат отпадъците на трамвая, както и да ги свалят. И контрольорите не ги „забелязват” нито тях, нито забранените и твърде обемисти техни товари. А те се нижат в непрекъсната колона до пункта сутрин от 7 часа до вечерта. На излизане броят левчетата и стотинките докато чакат трамвая; „механизираните” пък бутат или теглят невъобразими превозни средства: детски колички, велосипеди, самоделни четириколесни платформи...Десетки са, може би и повече редовните само на този приемателен пункт. Изпокъсани, с никога непрани дрехи, мъжете брадясали, жените развлечени, нерядко край тях подтичват десетина годишни дечица, които помагат – и те бутат колички или са се скрили буквално под денковете с вехтории: училище ли! Хляба е по-важен.

По едно време май имаше някакво решение ли, постановление ли, че тези дето ровят по боклучийските кофи ще бъдат глобявани по 1 000 лева. Е, и държавата проявява някаква солидарност, като тези, дето помагат да се качи и свали „стоката” от трамвая: затваря си очите за „нарушителите” и не глобява.

Пациентка със сърдечно заболяване умира в болница „Света Екатерина”. Първата информация: нямала да доплати 10 000 лева за необходимата операция за поставяне на аортна клапа. Следват обяснения на директора, който изтъква тежкото състояние на пациентката, уточнения, че Здравната каса е решила да намали с 20 % дела на плащанията си за редица медицински изделия, в резултат на което много пациенти в крайна нужда трябва да доплащат непосилни за тях суми за да се осигурят необходимите импланти, т.е. са обречени. Поредица обяснения от НЗОК, Здравното министерство и кой ли още не, но жената няма да възкръсне, и не само тя: нямаш ли пари, много пари,обречен си.

Чистачката с кофата и парцала е млада жена. Отдръпва се да ми направи път да се кача преди нея в асансьора. Проявявам кавалерство и в съпровод на жеста с ръка добавям известната английска любезност: “Beauty before...”Не успявам да довъша, чистачката ме изпреварва...“before age!”. /„Красотата преди възрастта!”/. Малко е да се каже, че съм удивен. Та това го знаят малцина, дори сред англоговорящите, казвам й го не без възхищение. Осведомявам се кога, къде е учила английски. „Учила съм”, но бърза да добави:” Аз не се срамувам от работата си”. Не знам дали си вярва, както и аз твърде не си вярвам като казвам стандартното „Срамен труд няма”. После, защо няколко стотин хиляди млади българи, изучени, можещи, кадърни са избрали „Терминал не знам кой си”.

И последното в тази, не знам възходяща или низходяща градация. Мой много добър приятел, който беше блестящ в професията си, заслужено заемаше различни ръководни постове и навсякъде беше не просто уважаван, а обичан. След пенсионирането се изнесе в провинцията: на стари години научаваш за удоволствието да отглеждаш домати, да вариш гроздова, да подрязваш малините – времето се запълва, а и най-важното, за което не се говори: излиза по-евтинко. Като застудее печката бумти, не само е романтично, но и няма сметка за парно и топла вода. Наша обща позната със свито сърце ми разказа, как в магазина /той не я бил видял/, парчето сирене излязло с 50 грама повече, продавачката попитала може ли да остане така, но той настоял да е колкото е поръчал. Става дума за стотинки. А и аз си спомних, че като ми звъннеше по джиесема веднага затваряше, та като видя кой ме е търсил, да му позвъня аз. Бяхме, както споменах много близки приятели и той откровено, макар и с притеснение си призна: „Извинявай, че излизам с този номер, но ти нали си със служебен телефон”. Потвърдих, макар че не съм. Боже, какво самоунижение за един горд, надарен, многократно проявявал се и у нас, и в чужбина като достоен българин, истински патриот.

Една мъченица, у която от женсвеността е останало само това подушване на фланелката и кюлотите, измъкнати от „гардероба” – торбичката с личните вещи. Една, ами – една! Отишла си без време от този свят, защото нямала 10 000 лева за имплант. Млада чистачка с английски, който е - ех, далече от знаменитото „конграчулейшън дженерал”, но която припряно бърза да защити човешкото си достоинство с това:”Не се срамувам от работата си”. И накрая онзи блестящият, уважаваният, оставилият диря в професията си и в паметта на десетки признателни хора, който звъни и затваря за да спести стотинки от телефонния разговор.

„Боже, боже, колко мъка има по тоя свят, боже”, се задъхва Йовковият Моканин от жалост към болното момиче, за което се надяват да оцелее ако види бялата ластовица.

А на кого да се надяват – на бяла ластовица, на господ или на дявол – нещастницата с кашоните, тези дето нямат пари да платят за да оживеят, чистачката с блестящия английски или самоунижаващият се за броени стотинки достоен българин!