/Поглед.инфо/ Председателството ни на ЕС е в ход и някои побързаха да кажат, че „това е първото поглеждане на България в европейското огледало“. Е, проглушихме и ушите на глухите с приоритета ни „евроинтеграция на Западните Балкани“, но на практика обществото ни се люшна между Истанбулска конвенция, корупция, парламент като „нотариат“, защита на европейската граница т.е. от мигрантите и дори нелепост като „политическа Анита Мейзър“. Не че тези злободневни теми не са жизнено важни за оцеляването ни като народ, но нали задачата беше да се задържи вниманието на ЕС към Западните Балкани и разширяването да стане на принципа „отвътре навън“, за да сбъднем, ако се получи, стари мечти за фактор в региона?
Някой реши, че след като ЕС се е събудил за този исторически нестабилен европейски полуостров и е проумял, че той е „от стратегическа важност във време на геополитическа надпревара“, България като пореден председател може да послужи да се върнат изпуснатите от Брюксел юзди на европейското разширение в периода на турболентните геополитически времена, за да се изолират играчи като Русия, които са поддръжници на многополюсния свят т.н. на новия световен ред. И в София започна едно преиграване, едно престараване, едни „парата отиде в свирката“ относно Западните Балкани, че наистина си заслужава замисляне дали няма да се получи като онази крайност, наподобяваща махалото на Фуко. Защото Западно-балканската дилема на ЕС не са само надежди за решаване на двустранни междусъседски спорове, за да се приобщи регионът в „ценностен план“ към Брюксел и да се влезе в НАТО, а да се осигури такава трансформация на политическите елити на Балканите, че да отговарят на изисквания за европеизирани лидери с мисъл и визия за гражданите си с техните нерешавани с десетилетия проблеми. А това опира до изграждане на функциониращи правови системи в балканските страни, битки с корупцията по високите етажи на властта, скъсване на връзките между управляващи и бизнес, създаване на условия за наистина независими медии /ако може изобщо/ и все в този дух. Всъщност от това зависи и намирането например на изход за сложния казус с Косово, за натрупващите се постоянно един върху друг проблеми в трудно функциониращата държава Босна и Херцеговина, за граничните спорове между Словения и Хърватия в Пиранския залив, за спора за името между Македония и Гърция, за ликвидиране на опасенията от етно-религиозни конфликти, за опасността от радикализиране на общности, изповядващи мюсюлманска религия или за т.н. опит за преврат в Подгорица, където се води съдебен процес с обвинения на руски граждани и т.н.
И докато у нас опиянението от подписания с Македония Договор за добросъседство и сътрудничество достигна невиждани висоти и то само защото страната ни не криеше, че страда от студените отношения между държави с общ исторически корен, как да се принуди Белград да признае Косово, когато още 5 европейски страни-членки не са го признали? Нашият Договор беше най-малкият проблем за онези, „които държат на мушка региона“, както се изразяват в Скопие. Имаше вече основата на споразумение от 1999г, а и някои явно добре са запознати със старите идеи на лидер като Иван Михайлов, ВМРО, който е стигнал след битки и предателства до извода, че няма начин Македония „да бъде отново наша“ /негова кауза за цял живот!/, защото „великите“ няма да позволят България да получи „своето“ и да стане голяма в региона. Изходът е независима Македония и чрез търговско-икономически, включително инфраструктурни връзки, културни, спортни, образователни и медийни контакти да се получи единение, което да бъде основа за по-добри времена. Друг е въпросът дали времената можем да отчетем като по-добри. Но първата стъпка е направена и сега трябва търпение, за да не останем само с обещанието да се премахне „българска“ от словосъчетанието „фашистка власт“ в учебниците по история в Македония. За компромиса с езика не си струва да се споменава, защото историята сама ще си каже думата след време и ще даде определение за онези, които са го направили /дали?/. След ратификацията на този Договор в Собранието само от управляващите партии, без опозицията ВМРО-ДПМНЕ, след приемането пак там по същия начин на албанския език като основен за цялата територия на страната, след надеждата, че премиерът Заев и външният министър Димитров ще успеят да доведат спора с Гърция за името до компромисно решение, Македония „излиза от изолацията“, казват в Скопие. Но разделението в общество и партии е повече от видно. Този път разделението не е между албанци и македонци, а между самите македонци. За албанците името на държавата не е кауза, а само средство да се отприщи процесът за присъединяване към НАТО и ЕС. Не че македонците не го искат, но вече не смеят да казват като експремиера Груевски „не на всяка цена“. Протестират, но какво от това? Протестират и в Гърция и то как! От Солун, през Атина, та чак до Крит, а гръцката църква и след разговор с премиера Ципрас отново казва „не“ за използване на Македония като част от словосъчетание за име на съседката. А един от доводите е „защото името Македония обкръжава и кулминира иредентистките възгледи на Скопие“, което като „развитие ще има влияние и върху името на схизматичната самопровъзгласена църква на Македония“. Това за сведение на онези, които натиснаха педала за бързо признаване на независимата Македонска църква, защото дошло писмо, което „признава българската Църква за майка“. То Зоран Заев като компромис ще смени и името на аерогарата в Скопие, и магистралата до столицата от „Александър Македонски“ на „Приятели“, но дали това ще удовлетвори разбуненото гръцко общество? Казват, че 70% от гърците отхвърлят названието „Македония“ да стане съставна част от името на независима Македония. Нормално е и в Атина да се дразнят от националистическия дух на т.н. македонизъм, вкаран в играта от времето на Тито, чиято цел беше да разграничи населението във Вардарска Македония най-вече от България. Нормално е и да изискват гаранции, че Скопие няма да има териториални претенции към Гърция. Това изисква смяна на членове от македонската конституция. Нормално е и София, особено при своето председателство, да съдейства без да се намесва пряко за намиране на компромисно решение за името. Но и да реагира незабавно, ако решението не е в интерес на България. Експертите с опит са наясно с дилемата. Горката малка Македония, която като география е в 3 държави, а трябва да устои и на комбиниран натиск и отвътре , и отвън! На Ципрас също не трябва да се завижда, защото ще приеме компромис /въпреки съпротивата от опозиционни партии, църква, неправителствени организации и т.н./ и може да получи опростяване на някой и друг отдавна „изяден заем“, но ние дали осъзнаваме какви подмолни камъни се редят в региона, докато имаме своя най-важен приоритет на председателството? Вучич вече заяви, че „ако диалогът Белград-Прищина е за признаване на Косово-благодаря, довиждане“. Преговорите поз егидата на ЕС са прекъснати поради неотдавнашното убийство на умерен сръбски политик от Косовска Митровица, бивша Титова Митровица, Косово. Дали Белград печели време и се надява на друго подреждане на картите на световната сцена, предстои да видим. Още повече, че зачестяват публикации в балканските медии, които дават гласност на ролята на американската база „Бондстийл“ в Косово, която не само е най-голямата в Европа на САЩ, но е и на подчинение само на Пентагона. Под контрол са целите Балкани, моретата около региона, енергийните потоци, както и „вътрешнополитическите катаклизми“. Е, СССР не изгради такива бази, но сега Русия ще търпи да бъде обвинявана, че „действа за нарушаване стабилността на Балканите“. Не че не се опитва да работи за своите интереси в региона, впрочем исторически.
Какво да се каже още за непреодолените балкански травми, когато една сръбска изложба в сградата на ООН в Ню Йорк предизвиква остра реакция на Загреб, защото иде реч за спомени от усташкия режим по време на Втората световна война, а това е чувствителна тема и за Сърбия, и за Хърватия? Нужно е време, търпение и по-малко гръмки слова, които са „пара в свирката“. Раните са стари, големите не са забравили навиците си да притискат в своя полза и да не вникват в болките на балканските народи, а ние кой знае защо решихме, че ролята на голям балкански фактор, даже геополитически, много ни подхожда. Историята учи, но само тези, които я четат. В същото време Анкара строи летището във Вльора, Албания, и то от корпорацията на Мехмет Дженгиз, близък на президента Ердоган, известен като „част от анадолските тигри“. В „Зютдойче цайтунг“ казват, че г-н Дженгиз е спечелил около 50 млрд дол. по времето, в което управлява Ердоган, а във „Вашингтон пост“ пък допълват, че „това е перфектният пример за клиентелистката система в Турция“. Това са Балканите, но с приобщаването им към НАТО и ЕС такива системи дали ще продължат да съществуват? Българските граждани имат отговор, но пък тях кой ги пита!