/Поглед.инфо/ Във времената на масови мащабни татуировки, мода на „0 номер“ мъжки прически, шалвари за жените, забити денонощно погледи в мрежата или непресъхващ рап с непристойни слова, някак нормално изглежда и че светът започна често-често да изпада в кризи и противоречия, които някои нарекоха „вербална ескалация на конфликти между геополитическите играчи“, визирайки САЩ и Русия. Всеки момент се очаква падане в поредна бездна, а заплахите дебнат от всички посоки, независимо дали става въпрос за Близък изток, „Ислямска държава“, Украйна, Пхенян, Венецуела или терористични акции и миграционни потоци. Редовите граждани определено не проумяват дали всичко съзнателно е оставено на самотек или просто няма сили за упражняване на контрол върху ситуациите, които или наистина ще доведат до нов световен ред, или ще решат проблемите чрез война, както е ставало в миналото.
Класическата дипломация отстъпи място на практика на санкции, а те не избистриха нито отношения, нито донесоха резултати, които обикновено се представят за национални стратегически интереси. Сериозни световни медии и аналитични центрове като „Стратфор“ заливат информационното пространство с „ Войната на западната цивилизация срещу Русия“, „Китай и новият Път на коприната-заплаха за глобалното лидерство на САЩ“, „Русия се оглежда за уязвими страни в Европа“ или „Проблемът на САЩ не е с Путин, а с Русия“ и все в този дух. Да, противоборството на геополитическата сцена е във фаза на кипене и в тази връзка САЩ и Русия отчетливо се позиционират като основни играчи. Независимо какво друго се внушава. Разбира се, че сянката на Китай покрива все по-големи пространства и то не само в областта на икономиката и световната търговия. Както се казва, „нищо ново под небето“, защото историята се повтаря, даже и по отношение на чувствата, които ескалират като омраза по отношение на страните, които са определени като „империя на злото“ или по отношение на лидерите на съответните нарочени за противници държави. Някак се забравя, че чувствата са лош съветник в политическите игри и в дългосрочен план задължително имат отрицателни последици. Историческите справки в тази насока са красноречиви.
Да вземем например онази теория за „Междуморието“, която днес ни се представя, включително и у нас, като изход от непрекъснато повтарящия се порочен кръговрат на зависимости на малките страни от Източна Европа от т.н.велики сили, включващи Западна Европа т.е. Германия и Русия. Тя по принцип е надъхана с достатъчно голяма доза русофобия и негативизъм към Берлин от страна на Полша по специфични за тази страна исторически причини. Идеята на Йузеф Пилсудски, полски лидер от началото на 20-ти век, за обединяване на усилията на Балтийските страни, Беларус, Полша, Украйна и още Чехословакия, Унгария, Румъния, Югославия /тогава я е имало/ и България, за да се справят с натиска и намесата на Германия и Русия в политиките им, в наше време се възражда като инициатива „Три морета“, обединяваща 12 държави от Централна и Източна Европа. На среща във Варшава /с участието на президента Тръмп в началото на юли 2017г/ целта на вече обявената за полско-хърватска инициатива „Три морета“ бе определена и като „диверсификация на вноса на енергия, което подкопава стратегиите на Русия за влияние“. На практика се изгражда обръч на НАТО, който да попречи на „агресивната политика на Русия към съседите й“. Посочено бе, че дъгата от Балтийско, Адриатическо и Черно море ще гарантира не само сигурността на тези държави, но ще осигури и изграждането на газов коридор „Север-Юг“, което, разбира се, не съвпада с интересите на Москва в региона. Отделно стои въпросът за внос на американски втечнен газ. Омайването с подобни проекти, които щели да бъдат пречка /специално за България/ и от „заплахата от Юг“ т.е. „конкретно от неосманисткия и ислямистки режим на Ердоган в Турция“ /Междуморието, в.“Труд“, 10 август 2017/, нямаше да бъде толкова дразнещо, ако не беше пропуснат фактът, че такива идеи съвпадат със стратегии на Вашингтон за недопускане сближаване на Москва с Брюксел т.е. Берлин и фактическото изолиране на Русия. Включително и като се стопират нейни енергийни проекти. Берлинската стена може и да я няма, но „Три морета“ си е също стена, макар и от друг вид. Прозират задокеански стратегически интереси, спор няма. За тях не се говори открито. Под егидата на НАТО ние нямаме друг избор, защото не можем по обективни / и субективни!/ причини да си позволим поведение в този съюз като на Турция, например. Съюзната лоялност е червена нишка и не е целесъобразно да бъде преминавана. Но поне да не ни се поднасят плитки внушения и да се обосновават с претоплени идеи, които в миналото са били толкова заредени с омраза към Русия /с основание или без/, че и днес са удобни да се използват като оръжие в ръцете на сили със свои интереси. Но те едва ли могат да бъдат припознати за български. Нима е случайно, че изтече информация как наши военни при учение на НАТО в Румъния са отказали да стрелят срещу цели със символи на Русия, защото „българи срещу руснаци никога не стрелят“. Дори и да не е исторически съвсем вярно, настроението съществува и който не го отчита, губи в дългосрочен план. Също доказано от историята. И това няма нищо общо с битката фили-фоби, която си я водим повече от столетие. Не успяхме да се научим през това време да бъдем просто и само българофили. Това ни е проблем и то голям. Сами можем да направим само една малка крачка. Да опитаме да се прецизират коментари и анализи в медийното пространство, за да не попадат в графата на манипулациите, на евтините лобирания или в раздела на хибридните войни, което обслужва по принцип чужди сили. Все пак са останали и мислещи българи, въпреки старанието да се изнесат или задушат в безпаричие. И в пропагандата трябва майсторлък, видно е. За да не се стига до мнения в стил „елементарно, Уотсън“. Още повече, че Западът не от вчера използва подобни методи и идеи в битките си, например, да наложи своя воля и сфери на влияние и в нашия регион, Балканския. В миналото великите европейски сили /днес и САЩ/ са водили битките си срещу Русия и в посока Балканите и Егейско море, а това е ставало с негативна нагласа не само към Москва. Включвани са и всички, които са считани за врагове или руски съюзници. Политиките са били придружавани, факт, с подчертано пренебрежение към балканските народи. Ако се чете внимателно историята на Балканския полуостров няма как да не се забележи, че десетилетия се е внушавало, че това е „буре с барут“, земи на примитивни националисти, генетически обременени люде и то само защото е трябвало да се следват идеите на „силните на деня“. Което балканците не винаги са правили и често са изразявали /доколкото са могли/ недоволство от взети извън тях решения. Негативният образ на региона ни е запазен и до днес и познатите до болка неласкави определения за Балканите важат и с днешна дата. Сега обаче се внушава, че споразумения между страните от този европейски полуостров може да се постигнат само чрез членство в НАТО и ЕС. Управляващите в балканските страни в хор настояват, че приоритетите им са точно членството, ако може незабавно, в тези съюзи. Убедено твърдят, че това е начина за решаване на всичките им проблеми, както и механизъм за преодоляване на съществуващи десетилетия недоразумения в отношенията помежду им. Това е в основата и на западната политика към Балканите. На този етап тя се изразява в убеждаването, че Русия е виновна за напрежението в региона и че тя има сметка от невъзможността да се постигнат споразумения, да се даде път за просперитет в икономики, търговия, инфраструктура и т.н. Никой не обяснява защо тук се е проливала кръв, защо балканците векове не са живели в независими държави, не са успявали да изповядват своите религии и не са се обединили в етническите си граници. Решения като тези на Берлинския конгрес не само лишават България, например, от собствени територии, но и поставят началото на т.н. Македонски въпрос, който днес толкова ни вълнува във връзка с подписването на прословутия Договор за добросъседство и сътрудничество между България и Македония. Нали същите велики сили са взимали решенията и не са допуснали да се чуе гласа на самите балкански страни и народи? Стремежът да се постигнат само собствени ползи, да се „постави в шах противника“, да се осигурят нови територии или поне пазари, да се гарантират сферите на влияние са цели, които няма как да съвпаднат с конкретни интереси на страните от региона, в частност България. Това в исторически план, от който става ясно, че България е била лишена от постигане на единствената национална кауза, която сме имали – обединение с Македония. Разбира се, че в тази връзка собствени погрешни политически решения не бива да се пренебрегват. За да се стигне до етап, в който се споразумяваме с Македония под чадъра на САЩ и ЕС, защото собствените усилия /ако са били искрени/ се оказаха недостатъчни. Забравя се, че и в тази насока винаги е имало чужди намеси и влияния. Включително от близки съседи. Казва се, че този Договор е „перла в короната на външната политика на премиера Борисов, която ще остане в историята завинаги“ /интервю с Кристина Кръстева, автор на биография на премиера Борисов/, но кой знае защо съмнения терзаят душите на немалко мислещи българи. Думи на македонския вицепремиер Буяр Османи пред ТV Алсат /на албански език/, че „решихме два важни въпроса – за езика и договора с България, предстои фокусиране върху името“ съвпадат някак с мнение на гръцкия вестник „Катимерини“, че „според Зоран Заев Македония е затворила старите открити въпроси с България“. Това се приема като признаване от наша страна на езика. Е, по гръцки раздразнението е подчертано със „ Скопие получи съюзник в лицето на България, която до вчера беше съюзник на Гърция“. За нас остава объркването дали сме направили „исторически компромис“ с името, за да се осъществи този договор, който отваря широко вратите на Скопие към НАТО /западна цел безспорно/ или всички около нас тълкуват споразумението, както им изнася?. Ако това е „перла в короната“, историята наистина ще трябва доста да си затвори очите. А ако се приложи на практика и призива на проф. Ивайло Дичев „Вземете Македония от историците“, тогава за каква сламка ще се хващаме, когато изпадаме в позиция на давещи се? Случвало се е. В тази връзка някои си спомниха и за „Що ми е мило и драго во Струга града дюкян да имам“, защото нали ще развиваме на различно ниво отношенията със Скопие, но едва ли са наясно, че в Струга отдавна албанците са повече от мнозинство. Гърците не крият, че едва след местните избори в Македония /15 октомври/ ще се заемат с решаване на спора за името, защото тези избори ще са пропуск за продължителността на управлението на правителството на Зоран Заев, СДСМ. През септември ще се разглежда в Собранието въпросът с даването на официален статут на албанския език в цялата страна, а има достатъчно гласове не само в Скопие, които смятат, че това ще „бъде двойно контрапродуктивно“. Вероятността православните македонци да се влудят от подобно решение никак не е малка и това ще се отрази на резултатите на местните избори. Тогава крачката до нови извънредни парламентарни избори няма да е голяма. Албанските партии ще участват самостоятелно на местните избори, но дали ще успеят да обуздаят апетита на ястребите в собствените си редици? Дали ще допуснат Македония да изпадне в ситуацията на Босна и Херцеговина или предвидливо ще действат за федерализация на страната? Много са неизвестните, но „силните на деня“ гледат глобално на нещата. Проектът „Три морета“ включва и Балканите, а това е игра за големите. Дано сме отчели правилно сигналите и вместо „дърдорене“ / по проф.Дичев/ да сме разработили повече варианти за поведение. Ако си знаем интересите, но не личните. Това го има в историята, която ни съветват да загърбим. Може, но дърво без корен бива ли? Другото е практичност, на което също ще трябва да се учим в крачка.Ако можем.