/Поглед.инфо/ Една от причините за Майдана бе наивната вяра, че заради отменянето на Споразумението за асоциация с ЕС Украинците са се лишили от заплати от 1000 евро и начин на живот като в уютна и чиста Европа.

Украинците, както и всички граждани на страните от бившия СССР и Социалистически лагер, особено не криха защо така се стремят да се присъединят към „европейското семейство на народите“ и да влязат в ЕС. Една от основните причини бе надеждата да започнат да получават финансова помощ и да се включат към брюкселския „апарата за изкуствено финансово дишане“.

Официално това се нарича кохезионна политика , тоест финансова поддръжка от богатите страни от Западна и Северна към по-бедните страни от Централна и Източна Европа. Заявената цел на политиката на кохезия е изравняването на жизнения стандарт и икономическото развитие между преуспяващите стари членове на Евросъюза и страните, влезли в ЕС през 2004 и 2007 г. Трябва да се каже, че наистина има ефект.

През 2012-2013 г. украинските медии обилно публикуваха материалите за икономическите чудеса на Унгария, Чехия, Словакия, Полша. Като пример се показваха шест, а понякога и деветцифрени суми в евро, получавани от страните от бившия Варшавски пакт за строителство на пътища и обновяване на предприятия. „И при нас ще се получи“ – това бе основният патос на украинските „бащици“ на Майдана. Само че нито те, нито бюрократите от ЕС не бързаха да обясняват на простите украинци, че времената на щедрото раздаване на финансова помощ вече отдавна са преминали и в ЕС са настъпили времена на затягане на коланите и избавление от хрантутници.

Щедрото финансиране намалява, но засега не толкова рязко. Според аналитичния доклад на международната одиторска компания KPMG между 2007 и 2015 г. „нова“ Европа е получила около 176 милиарда евро. Превеждайки това в езика на материалните ценности, това са около 50 „Кримски моста“! Разбираемо е, че при такива вливания елитите от Източна Европа бяха готови на всякакви условия. А в действащия седемгодишен бюджет на ЕС за 2014-2020 г. за субсидиите на региона в рамките на кохезионната политика са отделени още 167 милиарда .евро.

Брюкселското финансиране отива към страните от нова Европа основно от три еврофонда: Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд. Освен тези три основни, брюкселската бюрокрация създава множество отраслови еврофондове като: Европейския фонд за развитие на селското стопанство, Европейския фонд за морска промишленост и риболов и т.н.

Парите от еврофондовете отиваха предимно за развитие на инфраструктурата: предполага се, че субсидиите от структурните фондове на ЕС ще създадат основа за самостоятелно икономическо развитие на страните от „нова“ Европа, които след няколко десетилетия ще върнат тези пари в Брюксел. Но всъщност не всичко стана толкова розово.

Редица страни от „нова“ Европа, благодарение на субсидиите от Брюксел наистина успяха съществено да модернизират инфраструктурата, да запазят промишления и селскостопански потенциал и като цяло да компенсират издръжката на евроинтеграцията, свеждайки до минимум трудовата миграция. Става дума най-вече за Словения, Чехия и в по-малка степен за Полша.

Останалите страни не успяха ефективно да управляват предоставените от Брюксел пари и като следствие понесоха върху себе си издръжката на евроинтеграцията, лишавайки се от флагманите на промишлеността си и от селското си стопанство в интерес на едрия европейски капитал, унищожил всъщност потенциалните конкуренти. Достатъчно е да се погледне на България, където бе нанесен тежък удар по агросектора (ЕС отделя субсидии при условие да се съкратят посевните площи) и страните от Прибалтика, лишени от риболовния си флот, захарните заводи и големите промишлени предприятия, по този начин губейки възможността си за пълноценно финансово осигуряване. В частност управляващата класа на прибалтийските републики изхождаше от това, че в условията на разпределяне от страна на Брюксел тежката промишленост повече не е нужна. Освен това преди 15 години бе популярна икономическата теория за постиндустриалния начин на живот, гласящ, че тежката промишленост може да бъде пренесена в страните от „третия свят“, а трудоспособните граждани на Европа трябва да са заети в сферата на услугите.

Разразилата се през 2008 г. Световна икономическа криза доведе до съществено свиване дори и в страните от „златния милиард“. Особено болезнено кризата удари страните от Източна и Южна Европа, искащи все повече субсидии от Брюксел. Рекорд стана Литва, чийто бюджет през 2009 г. бе съставен на една трета от преките субсидии на ЕС.

Настоящият ръст на популярността на левите и десните евроскептици в ключовите страни от ЕС е свързан в това число и с недоволството на данъкоплатците на въпросните страни с факта, че апетитите на „младоевропейците“ не спада. При това ресурсната база на „ядрото“ на ЕС не е безкрайна – за Берлин и Париж е все по-обременително да теглят след себе си „нова“ Европа. А и много страни от „нова“ Европа за годините членство в ЕС престанаха да бъдат потенциални конкуренти за „стара“ Европа и затова, всъщност, потокът средства може да се прекрати. Освен това политиката на кохезия не успя да спре миграционния поток от Източна Европа – познатият ни Брекзит стана реакция на значителна част от британското общество срещу увеличаващия се брой гастарбайтери от Полша и Прибалтика.

Излизането на Великобритания от ЕС е една от ключовите причини защо субсидиите за източноевропейските страни ще бъдат намалени през следващия бюджетен цикъл 2021-2027. Според проекта на Еврокомисията, намаляването ще е от 30 милиарда евро – напомняме, че ежегодните вноски на Великобритания в „общия казан“ на ЕС бе 11-14 милиарда евро. В ЕК смятат, че източноевропейските страни са получили непропорционално големи изгоди след разширяването на ЕС през 2004-2007 г. Затова в рамките на преразгледаната политика на кохезия Полша трябва да получи 23% или 19,5 милиарда евро по-малко, отколкото в периода 2014-2020 г. Предполага се, че най-голямо съкращение на финансирането ще претърпят Чехия, Унгария, Литва и Естония – с 24%

Освен това Еврокомисията планира да обвърже отделянето на средства към показателите за съблюдаване на основните демократически ценности на ЕС (каквото и да значи това). Това е явен намек към Полша и Унгария, които са най-зависими от европейските субсидии страни, опълчвайки се при това срещу Брюксел, не искайки да приемат у себе си бежанци и мигранти от Големия Близък изток и Африка. Освен това в Полша и Унгария растат автократични тенденции, което не се харесва на европейския естаблишмънт.

За прилагането на общоевропейския бюджет за 2021-2027 зад стените на Еврокомисията и Европарламента ще се разгори ожесточена борба. Полша, Унгария и другите им колеги от „Вишеградската четворка“ обещават да се борят за продължаването на дотирането в предишните обеми, но няма особени съмнения, че Берлин и Париж ще успеят да прокарат проектобюджета с орязани субсидии (при това няма желаещи да закриват възникналата финансова пробойна в бюджета на ЕС след излизането на Великобритания).

От друга страна орязаните субсидии ще предизвикат още по-голяма вражда на „Вишеградската четворка“ по отношение на Брюксел, което прави ЕС още по-малко монолитна институция, способна да провежда активна външна политика.

Впрочем, може би тази заплаха е преувеличена. Но навярно страните от Източна Европа ще трябва да се търсят още по-активно в системата на международното разделение на труда, активизирайки икономическото си сътрудничество с Китай например (по проекта на Новия път на коприната) и с (о, ужас!) с Русия. Забележимо е, че България вече се обърна към Москва относно изграждането на прякото разклонение на газопровода по дъното на Черно море, а в началото на 2018 г. министър-председателят на Литва Саулюс Сквернялис се изказа за необходимостта да се помисли над възстановяването на връзките с Русия.

А какво ще кажете за Украйна? Тя, всъщност, с цената на огромни човешки загуби, разпалвайки граждански конфликт, си купи скъп билет за „Титаник“. И страната се стреми да се качи на потъващия кораб на ЕС под мотото „Европейците ще дойдат и ще направят всичко“. Но още от следващия бюджетен цикъл ЕС, който е добре познат на украинските „еврооптимисти“, всъщност ще престане да съществува. Следователно образът на Европейския съюз в очите на обществото вече помръква и ще започне бързо да избледнява. И ето го фактическото връщане на визовия режим под прикритието на задължителна предварителна регистрация за влизане в страните от ЕС. До какво може да доведе това? До прагматизацията на външната политика на Украйна, вярно, през следващия политически цикъл.

А тук още с идването на Тръмп безоблачното отношение с ЕС стана бурно: между Вашингтон и Брюксел започват търкания, свързани с въпросите на Иран, КНДР, Ерусалим като столица на Израел, „Северен поток-2“, търговските ограничения. Как да действа Киев в условия, когато например Вашингтон иска Ерусалим за столица на Израел, а Брюксел се изказва против това решение?

Декларирайки идеята за европейска и евроатлантическа интеграция като приоритет на външната политика, киевските „върхове“ не се отърваха от зависимите настроения, опитвайки се чрез твърда и враждебна политика спрямо Русия да постигнат за себе си икономически преференции. Идеята за изграждане на либерален рай за сметка на брюкселската демокрация умира, а евроатлантическото единство, което е покрито с пукнатини, единствено води до необходимостта от създаване на паневропейска армия извън НАТО. Миналата година в ЕС започна да се формира отбранителния съюз PESCО – но за плановете на интеграцията на Киев в този съюз и веднъж не са споменавали (а и е под въпрос дали в Киев са чували за тази абривиатура).

Украинските върхове не искат да се занимават със своята страна и да строят със свои ръце „европейския рай4 на украинска земя. Но никой няма да направи това вместо тях. Но техният манталитет е чиста проба хрантутничество, от което ЕС е решил да се избавя. Не му влиза в плановете да храни още една уста – украинската.

Превод: Поглед.инфо