19 май 1934 година...

/Поглед.инфо/ Вече не може да има никакво съмнение, че у нас е в ход остра политическа борба. Понякога тя приема формата на пошли разправии, непременно гарнирани с лични нападки.

Всъщност политическата борба по големите проблеми в България се води на терена на историята. Тя е неравна борба, борба за пълна реабилитация на реакционните режимите, съществували в периода между двете световни войни. В резултат на това се създава една невярна, гротескова картина на живота в тъй нареченото Царство България през двайсетте и трийсетте години на двайсети век. В още по-голяма степен това се отнася до първата половина на четирийсетте години на този век. Именно по тази логика възродената монархофашистка историография у нас обясни и едно важно събитие от нашата история по повод неговата деветдесет годишнина – превратът на 19 май 1934 година.

Преди 90 години на 19 май рано сутринта у нас е извършен военен преврат. Той е третият по ред след възстановяването на Третата българска държава. Свалено е демократично избраното коалиционно правителство на Никола Мушанов.

В прокламацията на превратаджиите е отбелязано, че смяната на властта по този начин е преминала „тихо и кротко“. Превратаджиите са прави – без никаква съпротива си отива последното правителство, съставено от политическите сили на българската демократично настроена буржоазия.

Дори при беглото запознаване с обстоятелствата около този „кротък“ преврат заслужава да се отбележи като най-важно обстоятелство изчерпаната докрай буржоазна демокрация в България. Нейната криза трае повече от десет години – от преврата на 9 юни 1923 година, има своя възход и своите затихвания, но не престава нито за миг. Без нейното макар и бегло проследяване не е възможно да се разбере същността на преврата от 19 май 1934 година.

Марксистката историография го определя като преход към „открита фашистка диктатура“, но всъщност той е първата крачка на облекчения и неизбежен преход към тази диктатура, която справедливо носи името монархофашистка.

Не че дотогава не е имало фашизъм в България – военнофашистки бе превратът на 9 юни 1923 година. Той технически бе извършен от реакционно настроеното офицерство и, което е по-важно, от обединените сили и на прогерманскатаи, и на либерално-демократичната буржоазия. А образец на въведения режим бе италианският фашизъм. Всъщност така той се определя от самия ръководител на преврата професор Александър Цанков. Превратът бе насочен срещу народно-демократичния режим на БЗНС, а след убийството на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски се отприщи кървавата вълна на ежедневния политически терор.

В началото на двайсетте години на 20-ти век българският обществен живот представлява истински гордиев възел на всевъзможни и при това най-остри противоречия. България излезе от Първата световна война разгромена, опозорена, окупирана и разграбена. По бойните полета бяха загубили живота 388 000 души при население 4 700 000. Други 100 000 пленници работеха като роби по средиземноморските пристанища на Франция. Други десетки хиляди пленници строяха пътища в Сърбия.

Останалото българско население, в което преобладават вдовици и сираци, и окървавени от войната мъже, не желае вече своя цар Фердинанд и изобщо монархията като такава. Самият този цар – национален престъпник абдикира на 3 октомври 1918 година и позорно бяга в своето имение в Германия с композиция от 36 вагона, пълни с безценни богатства.

На негово място, при флагрантно нарушение на Търновската конституция с един водевилен ритуал, за цар на българите е произведен синът му Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. От този момент нататък до самата си смърт той нито за миг не е бил законен държавен глава. С една дума България е била царство без цар.

Този факт не е маловажен. Той тегне над главата на този изпълняващ длъжността цар любимец на немалка част от народа. Борис Сакскобурготски е вдъхновителят на кървавия преврат на 9 юни и на садистичното убийство на Александър Стамболийски. Той приема освободителната ВМРО след 1919 година да се превърне в криминална организация от мафиотски тип, която става негова преторианска гвардия. Тя въвежда практиката на индивидуалния терор. Уличните убийства по българските градове стават ежедневие до самия преврат на 19 май. Тези убийства остават обикновено неразкрити или почти безнаказани.

Превратът на 9 юни 1923 г. логично води до Септемврийското въстание същата година, последвано от разгром и организиран терор срещу левите народни партии БЗНС и БКП (т. с.). Следствие на този терор е ужасяващият атентат в църквата „Света Неделя“, след който следва белият терор, отнел живота на 36 000 представители главно на лявата интелигенция.

По това време е въведено и наказателното законодателство от фашистки тип, типичен израз на което е Законът за защита на държавата (ЗЗД).

Този преврат нанася смъртоносен удар на остатъците от българската демокрация. С преврата новата власт прави коренни промени в устройството на държавата: забранява всички политически партии и обществени организации с политическа цел; същевременно слага край и на ВМРО. Така, след единайсет години разюздан индивидуален фашистки терор, славната някога революционна организация е разформирована и обезоръжена, като нейният ръководител Ванче Михайлов забягва в чужбина.

Извършено е ново териториално-административно деление на страната. Променени са имената на много населени места и исторически местности. Турско-арабските имена на тези селища и местности са заменени с български.

Премахната е изборността на кметовете, като те вече се назначават от централната власт, силно е ограничено действието на Търновската конституция, всъщност тя е суспендирана; разпуснато е XXIII обикновено народно събрание и държавата се управлява от правителството с наредби-закони.

В икономическата област се предприемат антилиберални мерки чрез установяването на държавен монопол върху производството на тютюн и алкохол, и върху търговията с храни.

Във външно-политическата област звенарите установяват дипломатически отношения със СССР; направени са крачки към подобряване на връзките с Югославия и усилено се пропагандира идеята за създаване на интегрална Югославия - балканска федерация на южните славяни.

Новата идилия, създадена от звенарите и Военния съюз, не трае дълго – за осем месеца след преврата, „царят“ успява виртуозно да изиграе своята игра. Оттук нататък следват неотменни етапи на утвърждаване на едноличния режим на Борис Сакскобургготски, който накрая оформя облика на политическия режим в България като монархофашистки.

През лятото на 1934 г. звенарите организират помпозно посещение на югославския крал Александър I и неговата съпруга в България. Политическите среди у нас се надяват с това посещение да се преодолее нетърпимата международна изолация на България.

Абвера, хърватските фашисти (усташите) и ВМРО на Ванче Михайлов организират дръзка провокация срещу Югославия и Франция. На 9 октомври 1934 г., шофьорът на Ванче Михайлов Владо Черноземски разстрелва в Марсилия югославския крал и френския министър на външните работи Барту.Това обърква сметките на буржоазните политически среди в България.

Но на българския владетел Борис Сакскобургготски сближаването с Югославия е жизнено необходимо. Според него само Югославия, най-силната държава от Балканския пакт, може да помогне на България да се освободи от крайно ограничителните клаузи на Ньойския договор. За да постигне тази своя цел, в началото на 1935 г. , с ловка маневра той принуждава К. Георгиев да подаде оставка на 22 януари 1935 г. и възлага на своя верен генерал Пенчо Златев, също член на Военния съюз, да състави ново правителство. Но генералът не е достатъчно енергичен при прокарването на царската линия - осигуряване на еднолична власт. Така на 21 април 1935 г. е назначено ново правителство на Андрей Тошев, което е на власт до 23 ноември 1935 г.

Андрей Тошев е доверено лице на Борис Сакскобурготски, негов учител от детските и юношеските му години. Иначе учен и дипломат. С назначаването на Андрей Тошев Военният съюз окончателно е отстранен от властта.

Взелите преди година власт звенари, са си правили наивната сметка,че чрез спиране на действието на Търновската конституция и премахването на каквито и да са демократични остатъци от нея, ще осигурят абсолютен ред в държавата. Абсолютен ред е въведен, но не за тях, ав полза на Кобурга. Под въздействието на съветниците си цар Борис се оказва единственият държавен глава-монарх в Европа, който има неограничена власт на неограничен владетел.В цяла Европа съществуващите тогава монархии са така ограничени, че нямат никакво влияние върху политическия живот на своите страни.

Единственият монарх, който през 1934-1935 година не просто царства, а пряко властва, е нелегитимният български цар. След мрачните облаци, застрашеният от изгнание Кобург, се превръща в единствения лидер на България. Този процес завършва на 23 ноември 1935 година с освобождаването на А. Тошеви назначаването на чиновника от царската администрация Георги Кьосеиванов за министър-председател.

Съвременната профашистка историография определя това положение на нещата, т. е. управлението на Борис Сакскобурготски, като „авторитарно“, като „личен режим“ и т. н., но не и с най-точното му име: монархофашизъм. А то си е монархофашизъм, защото носи всички характеристики на един фашистки режим.

По това време почти във всяка европейска страна се формира някаква специфична форма на фашизъм. В Италия, разбира се, е оригиналът. В Германия фашизмът се осъществява като националсоциализъм, в Испания като фалангистки, в Словакия като клерикален,в Унгария иредентски и т. н.

Налагането на личния режим на цар Борис е неразривно свързано със стремителния възход на фашисткия режим в Германия в неговата вътрешна и външна политика. В периода 1935-38 година, със скритото съгласие на райха, едноличният режим на Борис Кобургготски успява да изведе България от международната изолация и да започне възстановяване на армията. А това може да стане само чрез едно историческо помирение с Югославия.

Това не е случайно. През годините 1936, 1937 и 1938 върви скритата подготовка на България за бъдещия й външнополитически курс. И опитните и прозорливи европейски лидери са били вече убедени, че предстои нов мащабен световен конфликт. Българският монарх в това отношение е бил един от най-информираните и, което е по- важно, един от най-прозорливите.

Първото външнополитическо събитие от този период е сближаването с Югославия. Срещнал скритата, но решителна подкрепа на фюрера на Германския райх, царят няма вече причина да се опасява за своето положение в очите и на европейския властови елит. Борис Сакскобургготски предприема серия успешни международни ходове. Именно договорът с Югославия е един от тези сполучливи ходове. Подписването на този международен акт за вечно приятелство с кралство Югославия, осигурява съгласието на съседните ни страни, членове на Балканския пакт, за правото на България да има своя редовна армия.

Освен безспорните положителни резултати, които има за България този договор, има и крайно отрицателни с фатални исторически последствия за страната.

Излизайки от международната изолация, България възстановява и своето народно стопанство. Периодът 1938 - 1940 г. е най-сполучливият за неговото развитие. Чувствително се подобрява жизненото развитие на населението, оживява се външната търговия на България, като решаващ става икономическият обмен с Германия. Това е един от факторите, който предопределя по-късното включване на България в Тристранния пакт.

Но не по-малко съдбоносен, за целостта на българската нация се оказва договорът между България и Югославия. С одобрението на този договор и. д. цар Борис се е отказва от претенциите на България, както към Вардарска Македония, така и към българския характер на населението там. Това е международен юридически акт, с който България окончателно се отказва от Вардарска Македония и преобладаващото там население. Никакъв Коминтерн, никаква БКП с техните резолюции нямат това значение за македонизацията на българското население там, каквото има отказът на Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски за рухването на този изконен български идеал. И затова навлизането на българската армия във Вардарска Македония на 17 април 1941 г. е наистина окупация, а не освобождение на Македония.

Урегулирането на отношенията с Югославия, което е резултат най-вече на историческия отказ на България от многострадалната Македония, укрепва окончателно положението на Борис Сакскобурготски като държавен глава на Царство България. В съзнанието на голямата част от народа той е вече цар Борис. Какъв е той според Търновската конституция, вече не занимава почти никого. Титлата си цар Борис Сакскобурготски завоюва не чрез конституцията, а чрез своята политическа ловкост, енергия, съобразителност, търпение и безпогрешно съобразяване с условията на страната и най-вече с особеностите на българския национален характер.

Това подтиква този причудлив монарх да възстанови парламентарния ред в страната. Да го възстанови, но не съвсем . Изобщо всичко в Царство България между двете световни войни може да бъде охарактеризирано като „не съвсем“. Пример в това отношение е провеждането на избори за обикновено народно събрание в началото на 1938 година. Това са избори без партии. Те са мажоритарни и за депутати кандидатстват безпартийни личности. Но работата е там, че зад повечето от тези безпартийни кандидати за депутати стои някоя от вече забранените от деветнадесетомайците партии.

В случая са нелепи твърденията на съвременните монархофашистки историци, че там, където има фашистки режим, винаги има и голяма, монополна, властваща партия. В България такава няма. Режимът е напълно безпартиен и затова може да се смята, че Царство България не е фашистка държава. Но в България има такава партия. Това е народното представителство на парламентарното мнозинство. Бъдещите народни представители са „подбирани“ от самия цар и след избора им в народното събрание, те действат като обичайна партийна фракция на дадена партия.

До смъртта на Борис Сакскобурготски тази партия носи работното име Обществена сила, а той носи всички характеристики на неин водач (на немски - фюрер).

Ако се търси условно начало на българския монархофашизъм, това е провеждането на изборите за ХХIVобикновено народно събрание. След това се изрежда цял лист от събития, действия, мероприятия, които потвърждават монархофашисткия характер на режима в България: пълното елиминиране на буржоазнодемократичните политически сили в страната, комунистите и левите земеделци са безпощадно избивани или съдени с дългогодишни присъди. Не са забравени антиеврейските закони, създават се концентрационни лагери. Неколкократно се нанасят поправки в зловещия, наказателен, фашистки Закон за защита на държавата.

Царство България не забравя и нещо много важно: да обяви война на двете велики сили на антихитлеристката коалиция САЩ и Великобритания.

И още какво? Жестоката разправа с вътрешната антифашистка съпротива.

Ето това са резултатите от Деветнадесетомайския преврат 1934 г. Тези резултати едва ли са били желани от извършителите му, но така е в политиката – много трудно, почти невъзможно е да се разбере, докъде ще доведе едно добре замислено, добре проведено и сякаш напълно осигурено действие.

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София