/Поглед.инфо/ След шокиращите победи на Брекзит и Доналд Тръмп международното внимание е фокусирано върху напредъка на приличащите си популистки, традиционалистки и националистически сили в Европа в навечерието на ключов вот този месец в Холандия и предстоящи избори във Франция и в Германия.
Но друга, по-малко драматична страна на историята, получава по-малко внимателен поглед: провалът на политическите лявоцентристки и десноцентристки елити да създават надеждни, заслужаващи доверие наследници, които да съответстват на доминиращите политически фигури, които предвождаха европейската сцена през последните десетилетия.
Холандската политическа система, която никога не е била проста, е фрагментирана така изключително, както и преди. Двадесет и осем партии се надпреварват на изборите на 15 март. Голям брой от избирателите не са решили за кого да гласуват и може да си останат вкъщи. Никой лидер не се откроява над останалите. Ако има някакво вълнение, то е генерирано от Герт Вилдерс, чиято ксенофобска, антиислямска и анти-ЕС Партия на свободата се очаква да се справи добре. И все пак известността на Вилдерс оказва отчасти негативно отражение върху Марк Рюте, не вдъхновяващия дясноцентристки премиер.
Въпреки че неговите възгледи са неприятни на много гласоподаватели, Вилдерс има качеството на звезда, което липсва сред повечето конвенционални политици. Той е по-добре разбиран като анти-политик, неразличаващ се от Тръмп и Найджъл Фараж от Великобритания. Преобладаващите холандски политици не винаги страдат от дефицит на обаятелност. Предишните премиери Рууд Люберс и Вим Кок бяха огромни фигури. Те гарантираха набирането на тежест от Холандия, докато Вилдерс обещава само маргинализиране.
Трудностите, пред които са изправени френските десноцентристи за придвижване на кандидат с национална привлекателност, също илюстрират по-широкия европейски проблем. С дискредитираните Франсоа Оланд и социалистите, президентските избори през пролетта бяха привлекателни. Вместо това Франсоа Фийон, знаменосец на десноцентристите, се бори да спаси репутацията си на надежден и компетентен лидер. Възможната смяна в последния момент на Фийон с Ален Жюпе, също има проблем с доверието към него.
Ако избирателите не искат крайнодясния Национален фронт на Марин Льо Пен, това може да издигне Емануел Макрон - инвестиционен банкер с елитно минало, маскиран като бунтовник. Неизпробван и неопитен, Макрон е ентусиазирал някои по-млади избиратели, и свежото лице никога не е било изцяло лошо нещо. Но това също беше казвано за Никола Саркози, друг самозван разбивач на клишета, и вижте какво стана. Изборът на Макрон ще бъде изключително хазартен във време на остри кризи в икономиката и сигурността.
Контрастът с по-предвидимите, по-малко бурни епохи на Франсоа Митеран и Жак Ширак, е поразителен. По-голямата европейска картина не е обнадеждаваща. Силно, устойчиво лидерство особено отсъства в Испания, където Мариано Рахой се сблъсква с правителство на малцинството, обградено от мощна местна активност и корупционни скандали.
Фрагментираната, обезглавена политиката на Гърция продължава да отразява финансовите си проблеми. Изглеждаше, че Италия е намерила надежден национален лидер в лицето на Матео Ренци, а след това го загуби през декември. Сега лявоцентристите са в процес на по-нататъшно разединяване преди поредния изборен цикъл, което предвещава повече нестабилност.
Германия продължава да е изключение в европейския правило, с политически ловката Ангела Меркел търсеща четвърти пореден мандат през септември. За Мартин Шулц, наскоро помазан претендент от страна на социалдемократите, се говори като за нова метла, която може да сложи край на надмощието на Меркел. Но Шулц, не осъществил се футболист, кмет на малък град и бивш председател на Европейския парламент, не е политически от тежката категория. Той има ограничен опит във вътрешната политика.
Неговата основна сила е, че не е Зигмар Габриел, мрачно звучащия негов предшественик. Но пък не е и нито Хелмут Шмидт, нито Герхард Шрьодер. Проучванията сочат, че най-вероятният резултат е друга голяма коалиция с християндемократите на Меркел, и Щулц като вицеканцлер. Малко вероятно е такъв резултат да задоволи никого. Той няма да обезвреди предизвикателството, поставено от твърдата дясна Алтернатива за Германия.
Основният натиск на популисткия подем в Европа идва оттам, че центристките, установени политически фигури, макар и известни, не успяха да обслужат интересите на обикновените хора. Във Великобритания това е обвинението, отправено към Тони Блеър, най-успешният победител на избори от лейбъристите, от последния му наследник, крайнолевия Джереми Корбин.
Но проблемът не е в монополизацията или злоупотребата с власт от страна на силни лидери. Проблемът е в липсата като цяло на силно, надеждно, всеобхватно ръководство от всякакъв вид.
--------------
Саймън Тисдал, в. "Гардиън"
Лондон / Великобритания