/Поглед.инфо/ Живеем в интересни времена. Велика Европа е поставена пред едно от най-тежките си изпитания – своето собствено оцеляване. Много анализатори изповядват грешната теза, че икономиката и политиката са две различни неща. А всъщност икономиката и политиката са неразделно свързани. Всеки, който отрича този факт, най-вероятно живее в собствена илюзия.
Пред Европейския съюз и неговата икономическа доктрина стоят много неотложни въпроси, които чакат своето решение. Очевидно е, че това решение няма да дойде от само себе си. Трябва да проумеем, че колкото повече въпроси се задават и колкото повече се дискутира, толкова по-добре. За съжаление, европейският елит не гледа на градивната критика с добри очи. Дискусията за това защо Европа не се справя добре е съзнателно превърната в тема табу, а всеки, който се опитва да постави въпроса за посоката, която сме поели, бива обявяван за проповедник на антиевропейски настроения.
Има няколко важни въпроса за европейската икономика. И те трябва да се задават. В техния отговор се крие пътят към икономическото възраждане. Този отговор често няма да звучи красиво. Няма да звучи и обнадеждаващо. Но това е бурята през която европейското икономическо статукво трябва да премине, за да може един ден да изгрее отново слънце.
Защо Европа не се справя? Защо вече цяло десетилетие европейската икономика е в режим на стагнация? Наистина ли вярваме, че растеж, вариращ между 0,5-2% е нещо обнадеждаващо?
Европейската икономическа концепция е сбъркана. Тя е подчинена на онази монетарно-либерална идея, която провали САЩ през 2008 г. и предизвика най-голямата икономическа криза от Голямата депресия насам. Но за да добием ясна представа трябва да разгледаме теориите на съвременния монетаризъм.
В глобален аспект Монетаристите твърдят, че икономиката почти винаги е стабилна. Заетостта почти винаги е 100%, защото това е нейното естествено състояние. Всякакви отклонения като депресии, висока инфлация и ръст в безработицата са временни явления. Нека отнесем тези абсурдни и вече несъстоятелни идеи към това, което се случва в Италия – третата най-голяма икономика в Еврозоната.
На графиката виждаме движението на безработицата в Италия за периода май 2005 г. - май 2017 г. Предкризисните години показват, че общата безработица варира между 6 и 8%. С настъпването на световната икономическа криза обаче, безработицата в Италия прогресивно расте и е вече в границите между 10% (2012 г.) и близо 13% през 2014 - 2015 г. От тази крива става ясно, че за десетилетието след кризата, италианската безработица поддържа сравнително високи нива, сравнено с предкризисния период. Според монетаристите това е временно явление, което ще се коригира от само себе си, но могат ли да го обяснят на обикновения безработен италианец, който чака въпросната „корекция“ вече 10 години?
Нека хвърлим поглед върху растежа на БВП на Италия за същия период.
От графиката личи, че страната вече десета година не може да намери правилния път на своето възстановяване. Растежът е незначителен (под 1%) и не се вписва в очакванията за икономическо оздравяване.
Втората грешна теза на монетаристите е за ролята на правителството в националната икономика. Според тях всяка правителствена интервенция е вредна. Икономиката (частният сектор) трябва да бъдат оставени „да дишат“. Функцията на държавата е да се бори с инфлацията и нищо повече. Но какво се случва всъщност? Десетилетия наред икономисти, университети и медии проповядваха тази мантра за „лошата държава“. Държавата е лош стопанин, всеки опит за намеса в националното стопанство е диктатура – това хорово припяване се чуваше непрестанно във всички дискусионни студия. Голяма част от университетите и техните икономисти също проповядваха въпросната идеология.
Намесата на държавата в икономиката не означава диктатура. Не означава нито фашизъм, нито комунизъм за ужас на някои политически обременени душици. Ако беше така, то Джон Мейнард Кейнс е най-големият комунисто-фашист. Странно защо обаче точно Кейнсианството „излекува“ световната икономика след Голямата депресия през 30-те години на ХХ век.
И третата най-голяма грешка на монетаристите бе твърдението, че пазарът е вездесъщ. Пазарът е на върха в икономическата пирамида. Той е способен да се саморегулира и не трябва да го пипаме – това се чуваше ежедневно от монетаристите. Логично идва въпросът защо пазарът, който уж разполага с „невидимата ръка“, не успя да се саморегулира по време на световната криза от 2008 г.? Защо чрез магическите си способности за себерегулация пазарът не успя да предотврати кризата? И щом пазарът бе вездесъщ и способен да се самобалансира, защо американските банки пристанаха на сигурната многомилиардна помощ от държавата? Та нали това беше същата държава, която не искахме да я има в икономическия живот? Та нали тя постоянно се пречкаше?
Но нека се върнем на случващото се в Европа. Европейската икономика се проваля именно заради своята грешна икономическа доктрина. Ако тази доктрина в действителност работеше, досега трябваше да сме забравили за последиците от кризата. Или поне трябваше да се чувстваме много по-спокойни за бъдещето на Европейския съюз.
На графиката е показан растежът в БВП на Европейския съюз за периода 2000 - 2008 г. Това бяха добрите години за световната икономика, когато в ЕС беше въведено еврото и оптимизмът не слизаше от лицата на европейските политици. Виждаме ясна тенденция, че европейската икономика регистрира стабилен растеж между 1 - 1,5% на годишна база. И така до настъпването на кризата през 2008 г., която беше първият сериозен тест за надеждността на еврото и за това дали посоката, в която върви Европа е правилна.
Със следващата графика ще анализираме случващото се в общото европейско икономическо пространство след настъпването на кризата.
Коментарът за тези данни може да се побере само в една дума - стагнация. Най-успешната година е била 2011 г., когато европейската икономика е нараснала с 1%. През следващите години този растеж е толкова слаб, че винаги стои този един процент.
Какво ни говори това? Че нещо в икономическото мислене на европейския елит не е наред. Не бива да забравяме, че такъв анемичен растеж въобще не приляга на съюз, в който двигатели са икономически гиганти като Германия и отчасти Франция.
Проблемите в икономиката на Европейския съюз могат да се обобщят така:
- Висока безработица (включително младежка) в много южни и югоизточни държави (Италия, Гърция, Испания)
- Застой в доходите в държавите, където има проблеми с безработицата
- Лошо състояние на еврото и липса на валутна гъвкавост
В следствие само на тези три проблема, икономиката е обречена на стагнация и безвремие.
Кейнсианството ли е лекарството за европейската икономика?
След настъпването на кризата от 2008 г. светът отново се обърна към идеите на Джон Мейнард Кейнс. Кейнсианството получи нов прочит благодарение на Нобелови лауреати като Джоузеф Стиглиц. Идеите на кейнсианската икономика се базират на три основни твърдения:
- Икономиката е нестабилна. Пазарите не функционират правилно сами по себе си
- Заради това е нужна правителствена намеса
- Икономиката е неспособна да се саморегулира
За съжаление много хора в наши дни свързват правителствените интервенции в икономиката като проява на диктатура или тоталитаризъм. Данните показват, че там където либерало-монетаризмът се проваля, кейнсианството трупа точки. В крайна сметка правилно ли беше да гоним държавата от нейната структуроопределяща роля в икономиката? Та нали тя задава основния лихвен процент? Та нали тя кове законодателството във всяка една сфера на социално-икономическия живот?
Не трябва да забравяме, че правителството може да бъде двигател на икономически растеж, например чрез осъществяването на големи инфраструктурни проекти. Подобна тенденция се наблюдава след встъпването в длъжност на Доналд Тръмп като президент на САЩ. Той смело заяви, че Америка се нуждае от голяма модернизация, която включва ремонт на хиляди километри национална инфраструктура – пътища, транспортни възли, магистрали, енергийна мрежа и т.н. Това доведе до рекордни спадове в безработицата и през април 2017 тя вече е достигнала минимум от 4,4%. Това е прекрасен пример как правителствената намеса носи позитивни резултати.
Всъщност, повишаването на държавните разходи, а не тяхното замразяване на принципа на постната пица, помогна на Китай да се справи в най-тежките години от кризата.
Тогава китайската държава прие пакет от стимули за китайската икономика в размер на 586 млрд. долара. Публичната инфраструктура пое най-голяма порция от този пакет – над 1,5 трилиона юана (38 % от целия бюджет) бяха инвестирани в изграждането ЖП линии, пътища, гари и летища. Останалата част от парите бяха инвестирани във важни и смислени неща като рехабилитация на жилищни сгради, развитие на технологии, развитие на селско стопанство, ВиК инфраструктура и т.н. Благодарение на тази спасителна държавна инжекция Китай премина през кризата сравнително леко.
В обобщение може да се заяви, че днес Европа се нуждае от пренаписване на икономическата си концепция. Монетарната идея вече не работи. Опитите за нейното спасение с временни кръпки няма да доведат до желаните резултати.
Не бива да се подценява фактът, че правителствените програми в сферата на образованието дават сериозна заявка за развитието на една по-модерна и по-наукоемка икономика, в която основният акцент е поставен върху симбиозата между знание и умения.
Държавата, чрез своите мощни регулативни правомощия е в състояние да задава курса на развитие на икономиката. Това не е диктатура, а основно нейно задължение. Един от важните постулати на публичните финанси гласи, че те са технология за справедливото преразпределение на финансовите ресурси между основните икономически агенти.
Редица европейски държави са задушени в смъртоносната хватка на младежката безработица. Много от тях все още не могат да овладеят инфлацията или пък да преструктурират дълга си. Това трябва да се промени кардинално.
Съживяването на европейската икономика задължително минава през въвеждането на съвършено нови правила за нейното функциониране. Такива правила, в които правителствата имат по-голям контрол върху собствената си икономика. Трябва да се учим от държавите, които се справиха по-добре от ЕС. Без нова икономическа формула Европа не може да бъде велика отново.