И сега ли Меркел трябва да ни каже?

/Поглед.инфо/ Преди дни на бирения фест в Мюнхен канцлерът Меркел каза нещо, което някои на Запад определиха като „само дето не обяви смъртта на западния алианс“. Думи като „ние, европейците, трябва наистина да вземем съдбата си в своите ръце“ и то само часове след срещата на Г-7 в Сицилия и срещата на НАТО в Брюксел, където ЕС за първи път се срещна „очи в очи“ с Тръмп, не са нищо друго освен сигнал за незабавна европейска дискусия за новия световен ред и ролята на ЕС в контекста на несигурност, нови икономически сили, нов баланс, нови културни и религиозни движения.

Явно са задухали нови ветрове, които изискват други действия, много по-различни от традиционните западни политики след Втората световна война. Липсата на единна европейска позиция по отношение на ислямизма, терора, бежанци и имигранти или във връзка с обща рамка на диалог с арабските страни, Русия и Турция, дори Китай, е препятствие, което Брюксел или ще преодолее в името на общо бъдеще и съдба , или ще се примири с мисълта, че Брекзит-тът не е единичен акт в името на собствени интереси. Това, че Тръмп обяви де-факто „Америка над всичко“ и някак инстинктивно става инициатор на противоречива, но практична от американска гледна точка политика, не е нищо друго, освен заявка за дългосрочна стратегия, дълга игра, която включва и „съобразяване с Русия, защото тя от векове е доказвала самодостатъчност като военна държава и няма да изчезне след Путин“, както анализират в агенция „Блумбърг“. Уроците от последиците след разпада на СССР, където ролята на Запада като цяло тепърва ще излиза наяве, от събитията в Ирак, Либия, Йемен, Сирия определено налагат корекции в отстояването на цели като разпад или сатанизиране като основен враг в лицето на Русия. На практика се оказа, че „разпадните части не правят избор в полза на Запада, а в полза на ислямския фундаментализъм“, както се случи и в арабските страни, а за Кавказ например безспорно ще бъде същото. В основата на „Ислямска държава“, ИД, са висшите офицери от армията на Садам Хюсеин, а кървавите размирици в Либия напоследък не са нищо друго освен битка между светски настроени /доколкото може да има сигурност в това определение/ и радикализирани до крайна степен ислямисти, отново от ИД. Сигурно затова и Меркел добавя в нетипичното си изказване, че „отминаха времената, в които можехме да разчитаме изцяло на други и трябва да вземем съдбата в свои ръце, но в приятелство със САЩ, с Великобритания, с другите съседи, доколкото е възможно също с Русия“. Преди това беше в Сочи на среща с Путин, а Макрон, новият френски президент, реши, че веднага след срещата на Г-7 е целесъобразно и във френски интерес да приеме руския президент във Версай, което „ознаменува начало на по-мирни отношения между двете страни и категорично е положителен сигнал“, както информират френските медии. У нас рядко се споменава, че „френското обществено мнение е най-русофилското в света“, но ако това е факт, да се разберат с нашите русофили кой да е номер 1. Известно е, че почти цялата руска аристокрация след 1917 година се е устроила във Франция, а руснаците винаги са били от едната страна на барикадата с французите във водените на европейска територия войни. Както се казва, „където е текло, пак ще тече“. Путин явно се стреми да изведе страната си от наложена изолация, а общи врагове в лицето на ИД, терористични заплахи и последствия от наложени санкции са част от причините да се търсят пътища за разбирателство там, където обстоятелствата са красноречиви и интересите съвпадат. Някои му казват „real politic”, където личните контакти са предпоставка за компромиси, приемливи като изход от натрупано напрежение. Напрежение, което не доведе до реализация на поставени цели след падането на Берлинската стена. Напротив, заговори се за нов етап на Студената война. Нещо, което гражданите на Европа трудно преглъщат, защото те са потърпевшите от политиките на лидерите си и натиска на глобалните финансови лобита не само в битов план. В същото време Русия успя да се върне на геополитическото поле и мери сили с определящите са като държава №1 САЩ.

Каквото и да се говори обаче, Европа си е Европа и си остава примамлива както за лидерите от цял свят, така и за гражданите от всички континенти. Никак не е случайно, че Ердоган при срещите си с Меркел и Макрон в Брюксел е поставил въпроса за членството на Турция в ЕС, за отварянето на нови глави, за спазването на подписаното споразумение за бежанците, включително отпадането на визите за турските граждани и „паричните помощи“. И то след онзи период на размяна на нелицеприятни слова, когато Турция реши да провежда агитационни събития в Германия Франция, Холандия, Белгия и т.н. в подкрепа на своя референдум от 16 април. После многократно заявяваше, че Европа не му е приоритет и насочи поглед към Москва и Пекин, с чиито лидери направи знакови срещи. Но и при тази визита в Брюксел Ердоган не е пропуснал да подчертае, че „турците в Европа не са гости, а са в положение на домакини“. Допълнил е, че „ние имаме 100 хил. бизнесмени в Европа, заедно с тях работят стотици хиляди турци в тези европейски страни, а зад тях стои една силна държава като Турция“. В отговор на журналистически въпрос Ердоган заявява, че „Макрон ми даде позитивна енергия“ и той ще се занимае лично с поставения проблем с гладната стачка на френския журналист Матияс Депардон, за която е бил информиран. По различно е отношението му към намиращия се също в турски затвор немски журналист Йожел Денис, за който се твърди, че е свързан с последователи на Фетуллах Гюлен, обвинен за инициатор на опита за преврат от 15 юли 2016г. Не само не е поел ангажимент пред канцлера Меркел относно съдбата на този журналист, но е убеден, че „при вас има много Денис и аз ви дадох техните досиета, но нямаше ефект“. А в.“Йени шафак“ /Нова зора/ в тази връзка твърди, че на територията на тази европейска страна продължават своята дейност онези офицери, които са потърсили убежище след като са освободени заради подозрения, че са поддръжници на Гюлен. Твърди се, че от 462 турски офицери, работили в структурите на НАТО, 237 са били обявени за членове на ФЕТО, включително генерали от турската армия, а 40 от тях са на територията на Германия, където са намерили убежище. Странно, но при срещата на Ердоган с Туск /30 минути/ не е останало време да се постави въпроса за намиращите се в турски затвор депутати от опозиционната прокюрдска ДПН с лидер Демирташ, но председателят на ЕП, Антонио Таяни, все пак е заявил, че ако не се вземат мерки по отношение на опозицията в страната и свободата на пресата в Турция, „гласуването няма да бъде в полза на Турция“. Става въпрос, че през м.юни в ЕС ще се проведат преговори за митническия съюз, а Анкара има повече от сериозни проблеми в тази връзка. Прави са онези анализатори, които определиха срещите на Ердоган в Брюксел като „нито добри, нито лоши, но е хубаво, че имаше разговор“. Това е Европа, тя разчита на диалог и многостранен подход и сигурно това ще е тактиката и в ситуацията на новите ветрове, които се появиха над Брюксел. Макрон вече дава основание да се твърди, че ще е надежден партньор на Меркел в проевропейските мисли и дела. Включително по отношение на собствени военни сили и действия пред обща опасност. Особено след като Тръмп не отстъпи от намеренията си да задължи европейските страни да поемат сами грижата т.е. съответните финансови измерения /2%/ на общата отбрана. Член 5-ти не бе споменат от Тръмп, а и Русия не бе посочена за основна заплаха за НАТО, както Иран бе определен като враг №1 при срещите му в Риад. Ситуацията е толкова различна и объркваща, че намирането на пресечни точки и баланс се оказва задача с повишена трудност. Особено за страни като България, които години вече са свикнали друг да ги насочва, да им определя политики и стратегии.

А големите реагират незабавно, когато някой накърни стратегическите им интереси. Като разширяването на НАТО и приближаването към руските граници например. Москва вече изготви списък на политически лица от Черна гора, които не са желани на нейна територия, откри редовна въздушна линия до Кавала и няма как руските туристи да не се пренасочат от Будва например към това гръцко крайбрежие. Още повече, че напоследък там хиляди турски туристи предпочитат да прекарват уикендите и почивките, защото „тук е спокойно, евтино, красиво“, както споделят с турски журналисти. Докато турските курорти са празни. Помни се защо Ердоган издържа само 9 месеца при замразени отношения с Русия, когато беше свален руския СУ-24. Пред икономически затруднения и рухващ туризъм, предпочете да се извини.

Какво да кажем ние, когато се разминахме с енергийните си проекти като „Южен поток“ и има опасност да загубим и онези средства, които получаваме като транзитни такси от руския газ, нямаме насреща си необятния руски пазар, изнесохме сивото си вещество и работната ръка на Запад и днес няма кой да работи поне по Черноморието ни и т.н. А това, че научаваме от чужди източници за посещения на лидери като Барзани /Иракски Кюрдистан/ в София си е част от нашата доморасла провинциална политика. Та Анкара сигурно е знаела за тази среща преди самото посещение. Барзани отдавна е в пряка връзка с управляващите в Турция. И там търговията и икономиката са в основата на контактите, а политиката от едната страна е да се попречи на създаване на държава Кюрдистан, а от друга да се запази водеща позиция в предстоящи процеси. Иначе няма лошо в такива срещи, особено с богати на петрол страни като тази част от Ирак, която фактически е независима от Багдад. Но Меркел поне в шатра на чаша бира съобщава на гражданите си какво предстои. Ние се лутаме в догадки и четем чужди медии. Иначе не ни е скучно. Скандали си имаме всеки ден, но какво ще бъде утре? А след 20-30 години? Кой да ни каже?