/Поглед.инфо/ Тринайсетата седмица от управлението на Тръмп – корейски гамбит в чужбина и укрепване на позициите у дома
Тръмп дойде на власт в съдбоносно за САЩ време и спечели изборите до голяма степен благодарение на това, че не прикри проблемите под маската на политическата коректност, а напротив – привлече вниманието върху тях и дори обеща да ги реши. Много от тези проблеми са в съзвучие с въпросите, които вълнуват и повечето руснаци относно нашата страна и, в края на краищата - с въпроса за глобалната свръхдържава.
След краха на СССР САЩ останаха единствената официална свръхдържава и политолозите в целия свят в продължение на повече от 20 години определяха света като "еднополярен". Докато в просторите на бившия Съюз, неколцина бяха ангажирани с първично натрупване на капитал, а милиони преживяваха екзистенциална катастрофа, в Америка елитите почиваха на своите лаври, а масата на населението окончателно се увери в своята собствена изключителност. В този период Китай не губеше време, а се развиваше, влизайки в своеобразна икономическа симбиоза с последната свръхдържава.
Изминаха 25 години и американските геополитически умове не успяха да проумеят как Китай от младши партньор с азиатски специфики и царски навици се превърна в реален геополитически играч, простиращ сферата на своите интереси във всеки регион и притежаващ равна или дори превъзхождаща икономическа мощ. Китайски стоки, китайска кухня, китайски специалисти, дори китайско кино…присъствието на свръхдържавните претенции на Средното кралство започнаха да се чувстват във всички сфери на американския живот.
Ако Тръмп има някаква голяма историческа задача, то тя може да бъде само разрешаването на проблема със стремителното засилване на КНР, автоматично определящо и съдбата на САЩ в близка перспектива. Или САЩ начело с новия президент ще намерят начин да не допуснат Китай на световния пиедестал и да подсигурят лидерството за себе си, или ще им се наложи отново да се учат наистина да се съобразяват с интересите на равностоен по сила партньор. Интересуващият се основно от джоба си американски политически елит няма отговор на това предизвикателство на времето. Все пак такъв отговор може и да съществува – той присъства при отдавна решилия всички свои лични финансови проблеми Доналд Тръмп. Но, както той даде да се разбере, му е нужна независимост.
Въпреки всичко историята на независимата политика на Доналд Тръмп продължава. Събитията от последната седмица показаха, че съмненията за способността на Тръмп да провежда собствена политика са неоснователни. След ракетния удар по сирийското летище бяха предложени три версии, обясняващи същността на процесите в задкулисието във Вашингтон.
Първата версия е: Тръмп "се огъна" под натиска на традиционния американски елит, истаблишмънта, и вече няма да бъде същият. Втората версия гласи: ударът срещу Сирия и отстъпването от някои позиции са принудителни тактически стъпки за защита от импийчмънт и рязък скок в поддръжката от елита. Третата версия е: политическите маневри на Тръмп са част от голяма игра за получаване на някакви извънредни пълномощия, способни да удовлетворят апетитите на новия президент и неговата жажда за реформи.
Вторият и третият вариант са различни сценарии за развитието на един и същи аналитичен модел, при който девиациите служат на някои особено тънки личностни и конюнктурни специфики на действащите лица и институции, много от които още не са се проявили в пълна степен. Що се отнася до първия вариант – провалът на проекта "Тръмп" като такъв, то последните събития позволяват поне за малко да забравим за него.
Като се възползва от момента – привличайки вниманието към външнополитическите проблеми и свързаното с това спадане на вътрешнополитическото напрежение и възстановявайки се от краткото объркване (очевидно причинено от големия успех на неговия политически ход), владелецът на Овалния кабинет веднага си спомни за своя предизборен дневен ред и се върна към не най-характерната за политиците работа – изпълнението на обещанията. През тази седмица Тръмп възобнови обсъждането на новите реформи в здравеопазването, обеща да го направи много по-добро от предишното предложение, отхвърлено от парламента, и даде заявка да го представи "колкото е възможно по-скоро". Освен това той завърши работа по отдавна обещаната данъчна реформа и гарантира, че ще обнародва проекта през следващата сряда, 26 април. Реформата цели да преориентира бизнеса към прехвърляне на производствата в САЩ, стимулиране на износа и рязко нарастване на постъпленията от внос, защитавайки американския работник от безработица (и предоставяйки тази участ на работника от Китай). Подобен курс – ако бъде одобрен от Конгреса, ще обърне на 180 градуса икономическата политика на САЩ от последните десетилетия. Напълно естествено е, че подобен рязък завой няма да се размине без усложнения, впрочем напълно приемливи за все още мощния кораб, представляващ американската финансово-икономическа система.
В поддръжка на този курс Тръмп издаде указ за проверка на всички съществуващи данъчни закони и постановления за съответствие с новите принципи. С друг указ, изискващ незабавно изменение на принципите на работа на министерствата и ведомствата, Тръмп инициира своеобразна политика на американско заместване на вноса, в рамките на която американските държавни органи трябва да се стремят във всички случаи "да купуват американско и да наемат американци" и да насърчават към този подход "спонсорираните" отрасли и обществени институции.
Противниците на новия президент отново "залаяха" все едно са подушили прибиращия се вкъщи стопанин, но техните сегашни лудории са нищо в сравнение с истинската заплаха, която представляваха те до удара срещу Сирия и бомбардировката в Афганистан. Нито исканията за публикуване на данъчните декларации на Тръмп, нито инициативите за опростяване на процедурата по импийчмънт не намериха отново по-широк отзвук в масите както след инаугурацията на Тръмп и опозицията се принуди да слезе до нивото на банално оклеветяване.
Ако тогава, през януари, протестната вълна беше "изместена" от простия женски марш, то сега много учени, дошли на празничния митинг по повод Деня на Земята, с изненада научиха, че са опозиция, а президентът изобщо не е техен президент. Единственото реално нещо, на което беше способна американската опозиция тази седмица, беше да попречи на администрацията да позволи на мегакорпорацията Exxon да започне бизнес в Русия, заобикаляйки санкциите. Добре, благодарим ви, уважаеми опозиционери, и без това у нас имаме предостатъчно капиталисти.
Разбирайки неефективността на всички тези ходове, авторитетната медия CNN реши да зарадва обществеността с още по-неефективен ход – публикува "изтичане" на информация относно предполагаемо текущо разследване на връзки на сътрудник на Тръмп… с негови контакти в Русия. Само преди седмица подобна статия би предизвикала импийчмънт за няколко дни, но сега, след удара срещу Сирия и охладняването на отношенията между Вашингтон и Москва, тази новина вече не вълнува никого.
В опитите си някак да пробие новопридобитата милитаристична броня на президента, вестникът New York Times прекрачи своеобразната червена линия, публикувайки материал за старата дружба и честото общуване между Доналд Тръмп и милиардера Рупърт Мърдок, собственик на група компании, обединени в трите букви – F.O.X. Това е най-известната филмова компания 20th (сега вече 21th) Century Fox, това са още телевизионните канали Fox и Foxnews, както и много други. В своя материал журналистите от главния вестник на "града, който никога не спи" намекват, че споменатите телевизионни канали винаги са поддържали Тръмп именно заради приятелството му с техния собственик. По този начин те сами копаят своя гроб, започвайки дългия разговор за връзките на професионалните екипи на редакциите на свободните американски средства за масова информация (СМИ) с егоистичните интереси на техните собственици. Тази връзка, бидейки общоизвестна и очевидна, никога не е била открито призната от никой, а напротив – свенливо прикрита зад помпозната риторика за свободата на словото.
Що се касае до външната политика на САЩ въобще, и в частност Тръмп, то тук се наблюдават два на пръв поглед независими процеса – политически натиск над Иран и ритуални военни танци около КНДР. Докато на пръв поглед с Иран всичко е ясно – той просто е избран за следваща жертва в американската игра, наречена "ако искаш поддържай моята външна политика, ако искаш - недей, само не гледай какво ще правя във вътрешната", то със Северна Корея ситуацията е далеч по-сложна. Ако първоначално беше известно наличието на една ударна група, приближаваща корейските брегове, сега това число се увеличи до три. В същото време Тръмп се кълне в своите мирни намерения, едновременно правейки застрашителни заявления за това, че ако Китай не се справи сам с КНДР, то САЩ ще го направят. КНДР от своя страна заявява своята готовност за война и манифестира разрушителната мощ на своите оръжия. Истинска война не е изгодна на никой в този регион, тъй като е свързана с огромни човешки, икономически и дипломатически загуби, при това версията за пълна невменяемост на американския президент не изглежда реалистична, както и идеята за немотивиран внезапен сблъсък между две или дори три ядрени държави.
Има друга, много по-логична, но по-малко очевидна, версия за настоящите събития. Северна Корея е държава, която при цялата своя затвореност разчита много на помощта на Китай и до голяма степен съществува благодарение на тази помощ. Това се отнася както до икономическата, така и до военната сфера. Китай от своя страна разглежда тази територия като зона на своето изключително влияние, корейците – като братски народ, а режимът в КНДР – като реликва или полигон на сталинистко-маоистката система, от която самата КНР се отказа. Днес американците, задействали своите марионетки в Азия – Южна Корея и Япония, оказват на КНДР мощен натиск под формален претекст и в пълно съответствие с претенциите на Китай за изключително влияние искат от него решителни действия. Това е прекрасен пример за американската политика, имаща за предпоставка създаване на ситуация, в която всеки избор на противника е благоприятен.
Пред Китай предстои избор – да принуди Северна Корея да отстъпи и да прекрати ядрените си изпитания или в противен случай да не се намесва. В нито един от двата случая няма да последва война, но или Китай ще бъде принуден да "удуши своето собствено дете", при което изводите от този ход ще бъдат очевидни за целия свят, или ще даде повод на САЩ да го обвини в поддръжка на терористична държава и да наложи икономически санкции - ако не на държавно ниво, то поне на ниво компании и лица, непосредствено имащи делови контакти с КНДР. А ние знаем много добре как се съставят подобни списъци.
В тази връзка и самите атаки към Иран не изглеждат толкова като извадени от контекста, тъй като Иран е един от главните доставчици на нефт за КНР, а усложняването на живота на ислямската република усложнява и този на комунистически Китай.
Тръмп доказва своята политическа независимост като започна мащабна тристранна атака към Китай – данъчна реформа, която да удари китайския експорт (където американският дял е 40%), натиск над Иран и накрая – корейски "гамбит", при който поражението би било само няколко процента от президентския рейтинг, който не е толкова важен три години и половина преди изборите. Това нападение може да стане началото на истинско голямо историческо сражение, което, да се надяваме, няма да прерасне в реален въоръжен конфликт. И в двата случая всичко това ще се развие пред очите ни.
Източник: Информационна агенция "REGNUM"
Превод: Николай Николаев