Кюрдските дилеми на Анкара днес

/Поглед.инфо/ След като миналата седмица Анкара официално обяви, че ще закупи противовъздушни ракетни системи С-400 от Русия и даже президентът Ердоган пред турски медии заяви, че е преведена първата вноска за сделката, редица западни анализатори побързаха да излязат с мнения от рода на „Турция гледа на Изток“, „Знак, че Турция прави завой във външната си политика“ или „Турция търси нов съюз“.

По- внимателни в оценките се оказаха турски наблюдатели, които посочиха /не без съзнателно търсени думи „на кантар“/, че „никоя друга страна не прие турските условия за такава сделка“ и че всъщност „Русия не е станала по-важната от Запада, с когото по традиция по-лесно общуваме и го познаваме по-добре“, но Турция „просто търси баланс“, а не „провокация с алтернативи в политиките си“.

Споменаването на успехите на С-400 в боевете в Сирия се подминава, но и турската политика към случващото се в Близкия изток, включително Сирия, е достатъчно гъвкава, за да не оставя впечатления, че е демоде или че не следва интересите си в турболентните промени в геополитиката. В същото време Ердоган пътува за САЩ за участие в сесията на ООН и не пропуска да подчертае, че му предстоят срещи с Тръмп, Макрон, Тереза Мей, Порошенко и т.н., но и дума няма за канцлера Меркел. Путин няма да присъства по решение на Кремъл. На качване в самолета за Ню Йорк освен „всичките приказки за важните срещи“, както се изразяват турските медии, президентът е казал, че ще направи първа копка на сграда, която „ще е гордост за такава страна като Турция“. Ще се изгради за 36 месеца сграда на 32 етажа, „Тюрк еви“, /турски свят/ в най-централно място в Ню Йорк, срещу сградата на ООН и в пространство, което „е с много движение“. Дали тази сграда може да се използва на думи като баланс срещу С-400 или че е нова проява на турските амбиции за величие и влияние, може са се спори. Безспорно обаче друго. Основната тема, която вълнува управляващи, медии, общество и най-вече самия Ердоган в момента е ситуацията с обявения от президента Барзани за 25 септември референдум в Иракски Кюрдистан, на който кюрдите от региона, включително тези от област Киркук, ще могат да дадат гласа си за независим Кюрдистан в Северен Ирак. В самолета пред журналисти Ердоган, който този път ще разчита на мерките за сигурност на САЩ, заявява без специално да е питан, че „изтеглихме заседанието на Съвета за национална сигурност на 22 септември, а не на предвидената дата 27-ми, защото видяхме, че местното управление на Северен Ирак продължава със същото разбиране и това ни безпокои“. Странно звучат думи като „казваме, че от другата страна на 350-километровата граница имаме наши религиозни братя. Това, че са кюрди, тюркмени или араби не ги отделя от нас и ние не можем да кажем на Ирак да продължава със стъпките за разделяне“. Дни преди това Ердоган е казал, че решението за обявяване на референдум за независим Иракски Кюрдистан е акт на „политическа неопитност“ на Барзани и че Анкара и Багдад ще координират дейност срещу провеждането на референдума. Нормално, защото, както се изразява турският премиер Йълдъръм, това „застрашава националната сигурност на Турция и тя ще направи всичко възможно да не се случи“. Багдад в лицето на своя премиер Хайдар ал Абади вече заяви, че „това е игра с огъня“ и че „Ирак е готов да се намеси военно, ако планираният от кюрдите референдум за независимост доведе до размирици и насилие“. Известно е, че те лесно се организират. Независимо от призивите на САЩ, Англия, Франция, ООН, Барзани да отмени спорния според тях референдум за независимост от Багдад за след поне 2 години и да се премине към преговори, които „биха разрешили всички проблеми и спорни въпроси между Багдад и Ербил“/столицата на Иракски Кюрдистан/, турските медии са залети от коментари, които цитират Барзани, заявил на среща в западен Иракски Кюрдистан, че „референдумът няма да се отменя, нито да се отлага“ и че „ако е необходимо, е готов да плати цената“. Западът като цяло не приема и включването на област Киркук към териториите на Иракски Кюрдистан. В Киркук мирише силно на петрол и то от високо качество, а от принадлежността му към Ербил или Багдад зависи посоката на паричните потоци от износа на този петрол. Няма как Западът да е безучастен в такава ситуация. Именно затова имат значение коментарите на различните турски експерти, които като цяло споделят опасенията на Ердоган и неговото правителство от провеждането не само на този референдум, но и от ситуация, в която би се създал независим Кюрдистан. Без значение дали ще е на територията на Ирак или Сирия, защото крачката до Югоизточна Турция е забележимо малка. А там ПКК от десетилетия воюва срещу Анкара с искания за права и поне автономия за кюрдските райони в Турция.

Някои турски наблюдатели не крият притеснения, че „докато продължават споровете за референдума за независимост в Северен Ирак, САЩ засилват дейността си след Сирия в Ирак и доставят оръжие чрез базата „Тефелер“/в близост до Синджар/ на ПКК, защото действат за изграждане на „Втори Израел“ т.е. Голям Кюрдистан на територията на Ирак, Сирия, Иран и Турция. В този проект според в.„Айдънлък“ главна роля се отрежда на ПКК, а негов архитект е представителят на президента Буш в Ирак, Залмай Халилзад, който отново е „започнал активна дейност в региона“. Днес Халилзад е съветник на президента Тръмп и мисълта, че има приемственост в американската външна политика в този регион идва от само себе си. Вестникът споменава за свой източник от разузнаването, който е убеден, че чрез „Тефелер“ американски военни самолети „доставят оръжие в трите направления“ /Ирак, Сирия, Иран/, но и за пешмергите в Ирак, а самото оръжие било за полеви условия и за градски сражения. Имало споразумение между САЩ и „Ислямска държава“, ИД, според което, ако срещу ИД има сили на ПКК или PYD /военна организация на сирийските кюрди/, бойците на ИД трябва да се изтеглят без съпротива. Осигурявала се обществена подкрепа за настаняване на ПКК в региона. За пример се сочат боевете за Рака, Сирия, където според американски източник „доставеното оръжие за Рака е толкова много, че тя можеше вече 30 пъти да е превзета“, но не се случва. Изводът е, че целта на доставките на американско оръжие е друга. Още повече, че изтекли информации, че фирмите, които го доставят, никога не посочвали краен потребител, но производството било или от Русия, или от страни от Източна Европа. Изградените с подкрепата на САЩ 12 лагера в Синджар, в близост до турската граница, където се е настанила ПКК, са повод за подозрение, че скоро „ще се изгради структура, която ще направи от ПКК най-влиятелната групировка“. ПКК имала влияние и в Киркук, където валията на града, Неджметин Керим, бил в близки отношения с групировката, определена от Анкара за терористична. Остава да се разбере тези анализи дали имат връзка с добилите популярност „фалшиви новини“, защото интересите в Близкия изток, в частност Ирак и Сирия, станаха толкова противоречиви, объркани и променящи се, че дори експертите трудно се ориентират и често променят становищата си . Турция е наясно, че нейните интереси не винаги съвпадат с тези на основни играчи в региона като Русия и САЩ, но отчита предимството на Москва, защото тя „разговаря с всички в региона“. Казват, че „САЩ са непоследователни и нямат политика към Сирия“ и „не разговарят с Иран, а той е също играч тук“. Всъщност притесненията са, че Анкара не винаги е наясно какво се договарят Москва и Вашингтон по този въпрос, включително кюрдския. А за този въпрос Барзани казва, че е „стогодишна мечта“. В Турция наричат исканията му за независим Кюрдистан „Барзанистан“и някои са убедени, че тези „идеи са желани от Израел и атлантическия фронт“. Защото „такава независима география /!/ не е трудно да си представим какви геополитически възможности ще осигури на САЩ, ЕС и Израел“. Сценарият бил веднага да се признае независимостта, след година да се изградят военни бази, да се подпишат двустранни споразумения по подобие на тези с Япония и Южна Корея, да се проведат свободни избори, които ще докажат, че Кюрдистан е истинска демокрация и тогава да започнат преговори за членство в НАТО. Така било станало с Косово, създадено под натиск на САЩ. Едва когато „чепикът взе да стяга“, в Анкара някои решиха да се сетят за Косово, чиято независимост не само бе призната от Турция, но и връзките на Ердоганова Турция с Прищина са повече от приятелски, в т.ч. търговско-икономическите, инвестиционните и по линия на религията. Турция никога не е криела дългосрочните си интереси и в нашия Балкански регион, в т.ч. Косово. Интересното на този етап е, че въпросът с референдума за независимост в Северен Ирак дава възможност на редица коментатори в Турция да отчетат грешките, според тях, които е направила Турция в своята външна политика, за да се стигне до обвяване, евентуално, на Кюрдистан като самостоятелна държава. Сега се счита, че периода на оживени търговско-икономически връзки с Иракски Кюрдистан е било „грешка“, че „представянето на Ербил като Париж на Месопотамия в турските вестници“ също е било нецелесъобразно, че връх на грешките е било отразяването на гостуването на Барзани на 17 ноември 2013г в Дарбекир, където е имало лозунги „Добре дошъл в Северен Кюрдистан“, а после той публикувал карта на Голям Кюрдистан с части от Иран, Ирак, Сирия и Турция. Националистически настроените турци вече са убедени, че страната е на път да загуби „Мави Ватан“. Така се учи история в Турция, където „синята родина“ включва цялата Османска империя от периода на величието й. Затова реакциите на турското МВнР във връзка с „кюрдската независимост“ се считат за недостатъчни. Е, сигурно и Ердоган в Ню Йорк ще постави този въпрос на важните си събеседници, но наистина какво ли и дали са се договорили по този въпрос главните играчи, САЩ и Русия? Явно предстои да се разбере. Ако има или ако няма референдум в Северен Ирак. Само дето кюрдите са прекалено много, 30-40 млн, макар и в 4 страни. А все по-често в световните медии се спрягат различни сценарии за промяна на граници, за разделяне на държави на съставни части, за договорки за федерации и все в този дух. Светът наистина е в турболентен период. Дано поне остане в релсите на дипломацията и политическите договорки. Поне такова е желанието на редовите граждани по цял свят. Както винаги, надеждите умират последни.