/Поглед.инфо/ „Ню Йоркър“ агресивно и шумно рекламира своята уводна статия от 13 000 думи за Русия и Тръмп, която е написана от трима автори, включително и главния редактор на списанието – Дейвид Ремник. Започвайки с изображението на корицата, на която се открояват заплашителните образи на Путин, Тръмп и заглавието на списанието, изписано с букви на кирилица, заедно с водещата си карикатура, дистопично изобразяваща Червения площад като НЛО, което кръжи над Белия дом и прониква в него, голяма част от тази статия е посветена на това, което сега вече е общоприет и много печеливш модел сред новинарските списания на Източния бряг: захранване на демократите с често ксенофобска, истерична фобия към Русия, за което, както изглежда, те копнеят неутолимо. По този начин демократичните медии предсказуемо аплодират този опус за експониране „влиянието на руския президент Владимир Путин върху президентските избори“.
В статията обаче са отразени няколко интересни, неудобни и често пренебрегвани факти за Путин, Тръмп и демократите. Като се има предвид, че тези положения са изложени от един либерален медиен орган, който е яростен противник на Тръмп, в рамките на една статия, разпространяваща това, което стана конвенционална мъдрост на демократите относно Русия, в значителна степен си струва да ги изтъкнем:
1. Обама и Клинтън имат радикални различия във възгледите относно Русия.
Голямата ирония в сегашната мания на демократите да изобразяват Путин като сериозна заплаха за света и свързаните с това усилия по-добрите отношения с Москва да се представят като някакъв вид предателство е, че Барак Обама осем години беше сговорчив с руския лидер и се противопоставяше на идеята, че Русия трябва да бъде конфронтирана и предизвиквана. Наистина, след като Русия анексира Крим, Обама отхвърли двупартийните искания за въоръжаване на антируските фракции в Украйна, и активно потърси партньорство с Путин, за да бомбардира Сирия. И разбира се, през 2012 г., години след като Русия нахлу в Грузия и множество вътрешни дисиденти и журналисти бяха арестувани или убити, ръководените от Обама демократи безмилостно осмиваха Мит Ромни като остаряла, невежа реликва от Студената война заради неговите аргументи относно заплахата, породена от Кремъл.
Клинтън обаче имаше много по-различна гледна точка за всичко това. Тя често критикуваше отказа на Обама да приложи агресия и антагонизъм в своята външна политика, в частност в Сирия, където тя и нейните най-близки съюзници искаха да наложат забранена за полети зона, по-голяма активност при подпомагане на смяната на режима и да рискуват конфронтация с Русия там. Статията на „Ню Йоркър“ описва тежкото положение на Евелин Фаркаш, старшия съветник на президента Обама в Пентагона, занимаваща се с въпросите, свързани с Русия, която била изключително разочарована от отказа на Обама да се изправи срещу Путин във връзка с Украйна, но с такова облекчение научила, че Клинтън като президент ще направи това:
Администрацията вярваше със значително основание, че ескалирането на конфликта би провокирало репресивни мерки от страна на Русия, притискане на Путин в ъгъла и би струвало много на Украйна, тъй като Путин никога не би позволил въстаниците да претърпят поражение на бойното поле. Но Фаркаш изрази несъгласие: „Ние просто игнорираме всичко, което руснаците вършат в Украйна, това е Украйна и залогът за Русия там е толкова голям. Съединените щати не биха рискували“. Накрая тя се отказа да убеждава Обама. „Не можех повече – каза тя. – Бях толкова уморена да споря.“ Тя подаде оставка през октомври 2015, за да стане съветник по външната политика на Хилъри Клинтън, която понякога насърчаваше употребата на въоръжени сили, когато Обама бе против. „Абсурдът беше, че когато се присъединих към кампанията на Клинтън, аз се радвах, че няма да ми се налага да споря повече, защото тя разбира проблема с Русия – каза Фаракаш. – После нещата се влошиха“.
Осведомените за статията руски експерти също се опасявали, че Клинтън, за разлика от Обама, била толкова нетърпелива да ескалира американските военни действия по отстраняването на Асад в Сирия, че един военен конфликт с Русия бил реална възможност:
Някои в Москва също са разтревожени. Дмитрий Тренин – влиятелен политически и военен анализатор от московския център „Карнеги“, каза, че през ранната есен преди победата на Тръмп „ние сме били на път към „кинетичен“ сблъсък в Сирия“. Той каза, че в Кремъл се надявали, че ако Клинтън спечели, тя ще предприеме военни действия в Сирия, може би създаване на забранени за полети зони, провокиращи въстаниците да свалят руски самолет, и „създаване на чувство у руснаците, че Афганистан отново се повтаря“. Той добави: „Тогава въображението ми ме напусна”.
Невъзможно е да се преувеличи колко сериозен риск е представлявало това. Припомнете си, че един от най-гласовитите сурогати на Клинтън – Майкъл Морел, бивш заместник-директор на ЦРУ, изрично каза в страховито видео в стил „д-р-Стрейнджлав“, че искал да убие не само иранци и сирийци, но също и руснаци в Сирия:
Има причина, поради която тези, които силно желаеха военната намеса на САЩ и в Сирия, и в Украйна, толкова пламенно подкрепиха Клинтън. Те знаеха, че съществува голяма вероятност тя да направи това, което Обама отказа да направи: да рискува война с Русия при постигането на тези цели на външната политика.
Разбира се, някой може да поддържа фланга на Клинтън с мотива, че САЩ са твърде деликатни по отношение на Русия, но това, което не трябва да бъде премълчано и което става ясно от статията на „Ню Йоркър“, е, че сега доминиращите (дори задължителни) агресивни възгледи относно Русия в Демократическата партия бяха точно това, срещу което Обама се съпротивлява до последния ден, в който напусна поста си.
Ето защо хора като Джон Маккейн, Линдзи Греъм и Марко Рубио, заедно с различни неоконсервативни органи, безмилостно атакуваха Обама с мотива, че той е прекалено сговорчив с Путин относно Сирия, Украйна и извън тях. Следизборната ортодоксалност на Демократическата партия по въпроса за Русия умишлено прикриваше факта, че името на водещия привърженик на Путин бе Барак Обама и като такъв той имаше коренно различен подход от застъпения от Клинтън.
Корицата на последния брой на сп. "Ню Йоркър" асоциира Путин с Владимир Набоков и страстта му към пеперудите
2. Рискът от нова Студена война е твърде реален и много опасен
Най-изумителният аспект на следизборния дискурс по въпроса с Русия е колко малко внимание се отделя на рисковете от предизвикване на нова студена война, да не говорим за военна конфронтация между двете ядрено въоръжени сили. През декември една друга статия на „Ню Йоркър“ с автор Ерик Шлосер описа колко пъти двете страни са били съвсем близо до ядрена анихилация в миналото и колко лесно е сега да се предизвика размяна на ядрени удари само поради лоша комуникация или погрешно схващане, да не говорим за активно агресивно поведение:
Днес шансовете за започване на ядрена война по погрешка са ниски, рискът обаче се увеличава, тъй като Съединените щати и Русия се отправят към нова студена война... Грубата реторика и от двете страни, както и други фактори, увеличават опасността от неправилни преценки и грешки. Близките срещи между военни самолети на Съединените щати и Русия станаха рутинни, създавайки възможност за непредвиден конфликт.
Постоянно ескалиращите агресивна реторика и напрежение между Вашингтон и Москва не са игра. И все пак това е една игра, която политическият елит на демократите и новите им съюзници във войнолюбивото крило на Републиканската партия играят безразсъдно и с очевидна загриженост относно рисковете, граничеща от малко до никаква. Те отново създават климат в САЩ, при който желанието за по-добри отношения с Русия предизвиква подозрения за нечия лоялност.
Статията на „Ню Йоркър“ е пълна с предупреждения колко близо са двете страни до възвръщане на враждебността на Студената война в пълен разцвет, с всички жертви и страхове, до които доведе предишната такава. Този болезнен пасаж е типичен:
Враждата не е била толкова дълбока от години според Сергей Рогов – академичен директор на Института за американски и кандски науки в Москва. „Аз прекарах много години в окопите на първата студена война и не искам да умра в окопите на втората – каза Рогов. – Връщаме се в 1983 година и аз не искам по този начин да се радвам на това, че съм с тридесет и четири години по-млад. Плашещо е.
Някои стари външнополитически фракции от кръга на Клинтън смятат, че САЩ и Русия вече са във втора студена война, и са ядосани, че Тръмп не прави достатъчно, за да я спечели (и въпреки че не им се иска да го кажат, те са смятали същото за Обама):
Строуб Талбот, бивш съветник на Клинтън, казва: „Има много реална опасност не само че ще загубим една втора студена война или ще има ремоделирана такава и ще загубим, но и че загубата ще бъде в голям мащаб поради едно извратено другарство, почти необяснимия респект, който Тръмп изпитва към Путин.
Както винаги, съществуват многогобройни много влиятелни фракции във Вашингтон, които биха спечелили от възобновяването на Студената война. Това са същите групи, които извлякоха толкова много ползи първия път: производителите на оръжие, мозъчните тръстове, които финансират, публични/частни центрове на Пентагона и разузнавателната общност и т.н. А хората, които оказват най-голямо влияние върху американския дискурс, продължават да бъдат адвокати на същите тези интереси.
Когато всичко това се комбинира с масивния личен интерес на Демократическата партия от преувеличаване на заплахата от Русия (това им предоставя начин да обяснят своето унищожително поражение през 2016 г.), никак не е изненадващо, че ортодоксалността по отношение на Русия се превръща в агресивна проконфронтация.
Може да се спори кой е виновен за това, че двете страни са толкова близо до рестартиране на Студената война. Основен дълг на добрия патриотизъм е да декларира твърдо, че вината винаги принадлежи на другата страна. Но за тези, които биха искали да чуят другата страна на това уравнение, като стимул за необикновеното послание на патриотичните медии в САЩ – чуйте Ноам Чомски, който говори миналата година с германския журналист Тило Юнг:
Но независимо от това на кого искате да припишете вината за това повишено напрежение, рисковете от неговото допълнително ескалиране са изключително високи – някой може основателно да каже: несравнимо високи. И все пак, в името на „безпощадността“ към Путин, тези рискове почти никога не се обсъждат и всеки, който се опитва да ги изтъкне в контекста на застъпничество за по-добри отношения, почти веднага ще бъде обвинен, че е подставено лице на Кремъл или нещо по-лошо.
Водещата карикатура на броя
3. Американските медии отказват да кажат дали САЩ се намесва във вътрешната политика на Русия
Американските медии често отбелязват, че „Путин смята“, че правителството на САЩ многократно се намесва в политическия процес на Русия. Това трудно може да се скрие, като се има предвид колко често Путин публично изказва това твърдение. Но това, което те почти никога не коментират, е доста важният въпрос дали твърденията на Путин са верни: САЩ всъщност опитват ли се да манипулират руската политика по начина, по който Русия сега е обвинена в намеса в изборите на САЩ?
Статията на „Ню Йоркър“ демонстрира как този въпрос постоянно се игнорира. Ето една класически формулировка на това:
Владимир Путин, който набързо обвини Запада в лицемерие, често насочва вниманието към този сюжет. Той вижда едно ясно разграничение между подкрепата на Запада за антимосковските „цветни революции“ в Грузия, Киргизстан и Украйна, които свалиха от длъжност корумпирани лидери от ерата на Съветския съюз, и одобрените от Запада размирици на „Арабската пролет“. Преди пет години той обвини държавния секретар Хилъри Клинтън за антикремълските протести на московския площад „Болотная“. „Тя даде тон на някои от нашите действия в страната и сигнализира – каза Путин. – Те чуха това и с помощта на Държавния департамент на САЩ започнаха активна работа.“ (Не бяха предоставени никакви доказателства в подкрепа на това обвинение.)
„Ню Йоркър“ отбелязва, че твърдението на Путин, че Държавният департамент на Клинтън е подкрепил и насърчил антикремълските протести по време на парламентарните избори в Русия, все още не е подкрепено с никакви доказателства. Но вярно ли е това? Това ли се е случило? Както правят обикновено повечето медии, „Ню Йоркър“ просто мълчи. Ето още един класически пример от този жанр:
На срещата на Г-20 в Китай миналия септември Обама предизвикал Путин по отношение на хакерството, казвайки му „да го прекрати“ и преди всичко да стои далеч от гласуването през ноември или щяло да има сериозни последствия. Путин нито отрекъл, нито потвърдил хакерските действия, но отговорил, че Съединените щати от дълго време финансират медии и групи на гражданското общество, които се намесват в руските работи.
Вярно ли е това, което Путин твърди, че САЩ в действителност „от дълго време финансират медии и групи на гражданското общество, които се намесват в руските работи“? Отново статията смята, че е достатъчно да отбележи, че Путин твърди това, но никога не се погрижва да каже на своите читатели дали това действително е вярно, или дори съществуват ли доказателства за това.
Това непоколебимо мълчание е странно, защото няма никакво съмнение, че твърдението на Путин е вярно. Някои отбелязват корицата на списание „Тайм“ от 1996 г., възхваляващо как американските съветници са помогнали на предпочитания от САЩ кандидат – Борис Елцин, да спечели президентството на Русия. И разбира се, САЩ постоянно и многократно се намесват във вътрешнополитически процеси, включително и демократичните избори на значителен брой държави.
Но далеч по-относими и по-нови са много активните усилия от страна на правителството на САЩ да промени руското гражданско общество по свой вкус. Разбира се, много от тези усилия са потайни, но много от тях не са. Националната фондация за демокрация, финансирана от Конгреса на САЩ чрез Държавния департамент, открито възхвалява десетките руски политически групи, които финансира.
В отговор на всичко това може да се предложи същото клише, което се използва, когато след терористична атака се посочва, че САЩ са убили безброй невинни хора по целия свят: няма значение, тъй като две злини не правят едно добро. Това може и да е вярно, но както в действителност борбата срещу тероризма е трудна, когато някой отказва да се бори с причините за него или се противопоставя само когато от своя страна е станал жертва, а не и извършител, така е и много трудно да се противопоставиш надеждно, да не говорим да предотвратиш, на намесата на други страни в политиката на САЩ, ако не положиш усилия да се противопоставиш на намесата на САЩ в тяхната политика.
Американските журналисти, които обсъждат твърденията на Путин в това отношение, трябва не само да обобщават тези твърдения, но и най-малкото да съобщават дали те са обосновани. Отказът да се направи това е толкова очевиден, колкото и дразнещ.
4. Правителството на САЩ все още не е предоставило доказателства относно теориите си за руското хакерство
Това, че Путин е наредил на руски хакери да похитят имейлите на Националния комитет на Демократическата партия и на Джон Подеста с цел да помогне на Тръмп да победи, понастоящем е такава утвърдена ортодоксалност, че от благоприличие не е съвсем приемливо да се подлага на съмнение.
Но това умишлено прикрива един доста важен факт, че макар и правителството на САЩ да публикува нови доклади, които разпространяват такива твърдения, то все още никога не е предложило някакви реални доказателства относно тях. Дори статията на „Ню Йоркър“, която ясно разглежда теорията като обоснована, признава този факт:
В началото на януари, две седмици преди инаугурацията, Джеймс Клапър – директор на Националната разузнавателна служба, разпространява разсекретен доклад, заключаващ, че Путин бил поръчал кампания на влияние, която да навреди на шансовете за избор на Клинтън, да увеличи тези на Тръмп и „да подкопае вярата на обществото в демократичния процес на САЩ“. Разсекретеният доклад предоставя по-скоро твърдения, отколкото доказателства. Служителите от разузнаването казват, че това било необходимо, за да предпазят своите методи за събиране на информация.
Припомнете си, че дори закоравелите критици на Путин и западните журналисти в Москва бяха поразени от това колко лишени от доказателства са тези правителствени доклади. Липсата на доказателства за тези теории, разбира се, не доказва, че те са фалшиви. Но като се имат предвид залозите, това със сигурност заслужава внимание.
А това още повече подчертава причините, поради които не трябва да се правят заключения в отсъствието на структурирано разследване с направени публично достояние доказателства и констатации. Анонимните твърдения на действащите със скрити мотиви и разпространяващи дезинформация служители от разузнавателната общност са почти най-ненадеждният начин за формиране на преценки относно каквото и да било, да не говорим за естеството на заплахите от страна на правителства, в чието лице те искат американците да разпознаят свои противници.
5. Фокусирането върху Русия продължава да се използва за отвличане на вниманието от системните неуспехи на американските елити
Осъждането на авторитарните злоупотреби от страна на чуждестранни противници като Путин отдавна е спекулативна тактика за отклоняване на вниманието от неуспехите и злините на американските действия – включително неприятния факт, че подкрепата за най-лошите деспоти в света отдавна е и продължава да бъде централно схващане на политиката на САЩ.
Или, както тогавашният държавен секретар Хилъри Клинтън каза през 2009 г. относно управляващия десетилетия египетски тиранин: „Аз наистина считам президента Мубарак и съпругата му за приятели на семейството ми. Така че се надявам да го виждам често тук, в Египет и в Съединените щати“.
Това, че Путин злоупотребява с гражданските свободи на руснаците, просто не решава никой от политическите дебати във връзка с Русия, имайки предвид колко готови и нетърпеливи са САЩ да се присъдинят към най-лошите изверги на планетата. Вместо това то има за цел да насърчи американците да фиксират погледа си върху лошите действия на хора, отстоящи на хиляди километри, за да се постави в мъгла разложението на собственото им общество и варварството на собствените им лидери.
На няколко места статията на „Ню Йоркър“ предупреждава да не се експлоатират и преувеличават твърденията за Путин като средство за игнориране на истинските причини за проблемите на Америка, които не се намират в Москва, а у дома:
Въпреки че доказателствата за намесата на Русия изглеждат убедителни, твърде лесно е да позволим подобно обяснение да се превърне в главен наратив за възхода на Тръмп – начин да обясним присъствието на човек, който е толкова чужд и предизвиква притеснение у толкова голяма част от населението, като го направим по някакъв начин различен. Всъщност той е феномен – продукт на самата Америка.
Вярно е, че Путин се използва, за да се избегне опонирането на факта, че Тръмп е „феномен – продукт на самата Америка“. Също така е вярно, че той се използва, за да се избегне опонирането на факта, че Тръмп е вторичен продукт на изключителния системен неуспех на Демократическата партия. Докато сюжетът за Русия предоставя възможност за често срещано избягване на самокритиката – едно от нещата, които хората най-малко обичат да правят, това ще продължи да резонира независимо от действителната му същност и стойност.
А това бягство от самоконтрол се отнася най-общо взето до Запада:
Никой разумен аналитик не счита, че активните мероприятия на Русия в Съединените щати и Европа са били доминиращият фактор за възхода на Тръмп и политиците националисти в Европа. Негодуванието от последиците на глобализацията и деиндустриализацията са далеч по-важни фактори.
Както дори „Ню Йоркър“ признава, основната причина за Тръмп, за Брекзит и за нарастването на десния наднационализъм в Европа е, че преобладаващите неолиберални политики унищожават икономическата сигурност и бъдещето на стотици милиони хора, правейки ги силно податливи към ролята на изкупителни жертви и отчаяни по начин, по който нищо не губят по отношение на всеки тип радикална промяна, без значение колко рискована или вредна тази промяна може да бъде. Но всичко това започва да се игнорира, цялата самопреценка се избягва, когато си вярваме, че някоя всемогъща чуждестранна сила стои зад всичко.
Използването на Русия за пореден път, за да се реабилитират собствените ни грехове и системни неуспехи, е достатъчно лошо. Да се надяваме, че това няма да въвлече двете страни обратно в продължителна и опустошителна студена война или, още по-лошо – пряка военна конфронтация. С нарастващото напрежение и по-грубата и по-манипулативна реторика и двата резултата са толкова възможни, колкото не са били от много години.
Превод: "Гласове"