/Поглед.инфо/ Здравейте, Андрей Илич. Струваше ни се че след президентските избори в Русия врявата в западния свят против нашата страна ще стихне. Случи се тъкмо обратното: от Европа и САЩ гонят наши посланици, измислят всякакви икономически пакости… А нашето МВнР продължава да нарича цялата тази шайка „партньори“ и да показва беззъба уста. Къде е известната гордост на великорусите?
Загубата на стратегическата визия на МВнР не е от днес, и дори не от времето на Елцин и Горбачов. Това започва към края на 60-те години, когато СССР започва да реагира на обстоятелствата, а не да ги създава. Можеше, например, да се нанесе сериозна вреда на НАТО, провокирайки вътрешна криза по време на „Парижката пролет. То ние решихме да се разберем с американците: те да не се месят в делата на Чехословакия, а ние да не се месим в делата на Франция. Можехме чрез френската комунистическа партия и чрез профсъюзите да провокираме НАТО да въведе войски в Париж през 1968 г. А след това десетилетия да викаме за това как „мръсния НАТОвски ботуш е смазал знаменитата Парижката пролет“.
Да, президентът на САЩ Линдън Джонсън ни увери, че няма да се месят. От гледна точка на политтехнологията американците направиха всичко грамотно. Те наистина не се намесиха военно. Но те провокираха навлизането на нашите войски в Чехословакия. Още на 3 август 1968 г. в Братислава под виковете на разбеснялата се тълпа се водиха преговори между съветското ръководство и чехословашкото. Съветското ръководство отстъпи пред чехословаците: стройте си своя чехословашки „социализъм с човеко лице“, но има две условия: прекратете русофобската пропаганда и прекратете всички разговори за излизането на ЧССР от Варшавския договор. И какво? На 5 август се появява статия в „Правда“ „Плановете на империализма са провалени и на следващия ден в Прага започва масова демонстрация. Чехите скандират: „Иван, ходи си“ и „Чехословакия трябва да излезе от Варшавския договор“. Това е пряка провокация, целяща Съветския съюз да въведе войска. А това можеше да се избегне, но Брежнев напразно изпусна времето.
Кажете, защо няма опит за подобна политическа размяна по Афганистан? Защо САЩ все пак доставят ПЗРК „Стингър“, започват да свалят съветски самолети и хеликоптери. След това започва трагедията, която в крайна сметка води до разпадането на Съветския съюз.
Не мисля, че Афганистан е факторът, довел до разпадането на СССР. А и „Стингър“ не е самото начало. Най-основното е, че ни примамиха в Афганистан. А от съветска страна за навлизането на войските в Афганистан активно ратуват двама души – Устинов и Андропов. Подкрепя ги Громико. Няма преки доказателства, но съдейки по косвените доказателства и свидетелства, Устинов и Андропов решават много прост проблем: Войната в Афганистан позволява на КГБ и на Министерството на отбраната да поставят под свой контрол много големи финансови потоци, това са ведомствени решения.
Разбираемо е как американците успяха да ни примамят в Афганистан: с мнима заплаха за нахлуване. А как успяха да ни прилъжат на Украйна. Как успяха да създадат подобна ситуация, при която трета, или дори половината от украинското население ставата, по същност не врагове, но станаха отровени с антируска отрова?
Американците активно работеха над това от края на 80-те години, при късния Горбачов. А през 90-те години там работят няколкостотин НПО-та. На практика във всички сериозни университети в Украйна действаха т.нар. „НАТОвски стаи“. Ако искаш да получиш добра работа, в дипломата трябва да има отметка, че си преминал някакви курсове в тази стая. Ние там не работехме, имахме полумъртвото „Россътрудничество“, което се занимаваше с дявол знае какво. Американците разделиха украинското общество на сегменти – социални, възрастови, с всеки работи съответното НПО. В това време посланикът ни в Украйна Черномирдин игра на акордеон и песни пееше с украинските олигарси, а Зубаров се занимаваше с незнам какво. Нашата власт през 90-те години напразно смяташе, че за всичко трябва да се договаря с олигарсите. Ние не се погрижихме да създадем реални проруски сили.
Трябва да се каже, че тревожните процеси започнаха още в съветски времена. През 1955 г. Хрушчов подписа амнистия почти за всички, които по време на войната сътрудничат с Фашистите, в т.ч. и в Украйна. Около 100 хил. бивши бандеровци се връщат в пет западни области на Украйна. Освен това между 1955 и 1965 г. в Украйна се завръщат около 100 хил. украинци от Канада. Дойдоха с пари.
Кой им позволява?
Хрушчов разрешава на тези хора да се върнат. Най-важното е, че когато Хрушчов подписва амнистията, бандеровското ръководство сменя тактиката. То прекратява въоръжената борба в Западна Украйна и дава команда: бандеровците и техните семейства трябва да правят всичко, за да заемат места в съветските, профсъюзните, комсомолските, партийните организации, интегрирайки се в тях. Започна интеграцията на националистите, при това доста успешна.
Вече в средата на 60-те години национализмът така разцъфтява, че това се отразява и във футбола. Помня, че дори футболното началство на СССР повдига пред ръководството на „Динамо“-Киев въпроса, на стадиона в Киев да се обявяват забитите от тях голове като победа: „Гол забiв Васiль Турянчик!“.
Кой бе един от инициаторите на разпадането на Съветския съюз? Човекът, който отговаря в украинското ръководство за националния въпрос – Леонид Кравчук. На тази почва ляга много добре отработена американска, дори не пропаганда, а психоисторическа програма. А за 25 години цяло поколение може да се прекодира. Трябва да се каже, че социокултурната психоисторическа прекодировка е нещото, което се отработва сега от западните специални служби. В Украйна, покрай всичкото, се води и експеримент.
На какво можем да се надяваме след подобна „прекодировка“ в Донецк и Луганск?
Донецк и Луганск са традиционно руски области. Пример от футбола: през 1968 г. украинските отбори се договарят, че в Киев ще предават играта на „Динамо“-Киев, а на свой терен ще играят наравно. Съгласяват се всички украински отбори освен донецкия „Шахтьор“. Партийната организация на Донецк винаги е имала напрегнати отношения с партийната организация в Киев. Това се проявява и в спорта. Луганск и Донецк не са Украйна. Друга е работата, че хората там вече са безумно уморени. Това може да изиграе своята роля. Макар и да не си представям, че ще предадем Донецк и Луганск. За да може после след цялата тази кръв на легнат под укробандеровския режим.
Сега, както преди две години, се готви настъпление на украинската армия, за да се разделят Донецк и Луганск. Как смятате, ще окажем ли военна помощ?
Не знам в каква форма, но съм убеден, че трябва да бъде оказана ефективна помощ. Иначе руското ръководство ще загуби лик и много съседи ще решат, че ще могат да ни използват като изтривалка. Например в Казахстан и на други места. Затова Донецк и Луганск са тази зона, чието нарушение трябва да води до много твърда реакция.
На Запад започнаха да душат руските олигарси?Целта е една – да ги изпратя срещу Путин с възможността да извършат държавен преврат. Какъв избор има днес той?
Изборът е много сериозен. Ние живеем в това, което е създадено в Съветско време и изчерпваме съветското наследство. Ако погледнем на подобни повратни моменти от руската история – те са два. През 1565 г. в навечерието на Опричината и при Сталин. Към 1565 г. изчерпва наследството на епохата на Златната орда, когато почти не остават земи за раздаване между „децата болярски“ като имоти. Към 1929 г. е през 1929 г. е изчерпано наследството на Руската империя. Пред властта възниква въпроса за сметката на кои слоеве ще се прави скокът към бъдещето, за чия сметка в голяма степен?
И двата пъти скокът се прави за сметка на върхушката. Именно затова и либералните дворянски историци не могат да простят на Иван Грозни, а не защото, уж е убил сина си. Именно това не може да прости съветският елит на Сталин. И в двата случая следва скок, и двата скока повеждат страната напред. В случая с Иван Грозни това е по-дълго и драматично, докато при Сталин минава по-бързо.
Сега ситуацията е подобна – изчерпано съветско наследство. Единствената сфера, където имаме напредък е във въоръжените сили, но не и в промишлеността. Към 1937 г. СССР осигурява военно-промишлена автархия от Запада. Сега не може да става дума за никаква автархия: просто имаме армия, която може да воюва и се появиха такива видове оръжие, които могат да се използват.
Сега отново има избор, който се състои от това. След 1991 г. в руския управляващ слой се оформят две групи - едната ще я нарека условно „заповядващи“, а другата „контрольори“. „Заповядващите“ са тези , които са готови да дадат страната на транснационалните корпорации веднага. „Контрольорите“ изхождат от друго. Те живеят по принципа „мечката няма да си даде тайгата“. В това отношение те са представители на своята страна. Но и „контрольорите“ и „заповядващите“ имат общо – те са привърженици на либерално-пазарната икономика. Ако за „заповядващите“ това не е проблем, то за „контрольорите“ създава, защото ако противостоиш на „заповядващите“ и влизаш в конфликт със стопаните им, ти е нужна подкрепа от населението. И каква може да е тази подкрепа, ако провеждаш същите „реформи“, които рушат икономиката, здравеопазването, превръщат го в здравеугробване и рушат образователната система.
Това противоречие е неразрешимо. Освен това, на него се наслоява още едно противоречие – нарастващия конфликт със Запада и той ще нараства. При това обществото, младежта става по лява, на мода идва „неосъветизма“, а идеологията на върховете е различна. Да: външнополитическият натиск може за известно време да сплоти хората. Но ако това не бъде подкрепено с икономически, социални мерки вътре в страната, то трудно ще се каже как тази система ще се развива.
Иван Грозни решава този проблем с Опричината. Сталин с „Червения терор“. Ние говорим за Путин. Няма ли нашият президент да се изкуши да закачи кучешката глава и метлата на новите опричници, както бе при Иван Грозни и да прочисти съвременния елит: да ги застави са бягат, или да ги отправи да секат дърва?
Всъщност Сталин решава въпроса по друг начин: той няма своя опричина, той изправя една група срещу друга. Що се отнася до терора от 37-38 година, то това има непросто отношение към Сталин. За това добре пише историкът Ю.Н.Жуков, разсекретени са материали и ситуацията сега е разбираема. През 1936 т. Сталин се опитва да внесе в новата Конституция принципа на алтернативността на изборите. Но той губи в своето политбюро: 3 гласа за него, осем против. Логиката на опонентите е такава: ако се допуснат алтернативни избори, то народът може да избере децата на помешчиците, капиталистите и поповете. Не трябваше да се прави това. Сталин губи, но регионалните барони, сред които Постишев, Ейхов и Хрушчов – на тях това им се струва малко. Постишев и Ейхов отиват към Сталин и фактически искат от него квота за „изземане“ на враждебните групи от населението. В тази ситуация, ако Сталин бе отказал, той сам можеше да се окаже на Лубянка. Сталин избира асиметричен отговор: „Искате терор? Добре, ще има терор? Пускайте тази машина в низините, а аз по върховете“
Терорът от 37-38 г. са два процеса: масов, който е започнат от регионалните барони и по върховете, който е започнат от Сталин. Когато Сталин постига целите си, терорът е спрян. Берия сменя Ежов и започва „Размразяването на Берия“.
Връщайки се към настоящата ситуация, трябва да се каже следното. За да се осъществи това, което правят по своето време Иван Грозни и Сталин, трябва да са налични три неща: първо – трябва да има репресивен апарат, второ – да има идеология, иначе репресиите стават бандитизъм, трето – трябва да има масова социална опора.
По повод трета точка. Социалната точка за това не сме имали. Но с усилията на гражданите либерасти (реалният либерализъм в света умира през 1910-1920 г.), при нас се появява слой от градска низина, на която можем да се опрем. Появява се маса от недоволно население, сред което се разпространяват тези неосъветски леви идеи. Репресивен апарат се създава лесно, но трябва идеология – за какво се прави всичко това. Нея я няма, а как без идеология?
Да се върнем към „световното задкулисие“. Готово и ли е да започне Третата световна война?
Настоящата ситуация с нещо напомня на 30-те и 40-те години на XIX век. След като британците разбират, че Русия е главният им противник, те започват да готвят европейска коалиция. Именно през 20-те години на XIX век във Великобритания възниква русофобията като явление – враждата към Русия. През 30-те и 40-те години британците обработват европейското обществено мнение. Обърнете внимание на настоящата антируска истерия. Такова не е имало от Студената война насам, защото Съветският съюз е силен и никой няма намерение да воюва с него. Това не значи, че те ще се впуснат във война. Всичко ще зависи от това, доколко ще бъдем силни, издръжливи, единни… Но истерията на Запад без съмнение е подготовка на населението за това, че ударът по Русия ще е морално оправдано и на практика необходимо дело. Ненавистта към Русия обхваща цели слоеве от населението, тя става съвършено ирационална. Това е положението, с което ще се наложи да живеем в близките години.
Андрей Илич, защо ръководителите на Русия през вековете толкова искат любовта на Запада? Защо всяка кихавица на английския и варшавския господ се обсъжда в национален ефир, на руската телевизия се водят ток-шоута, където Соловиев и много други точат лиги на думите на незнайни за нас идиоти, за които ние и да знаем не искаме. Откъде е този комплекс за малоценност?
Още през XVIII век нашето общество се разделя на западоподобен клас на господарите, и клас на крепостните. Първият бързо се превръща в някакво подобие са сплотена прозападна нация, а народът си остава народ. Разколът е троен – класов, културен и социоетнически. Затова и Гражданската ни война е толкова жестока – в бой влизат принципно две различни социални „същества“. Дворяните ти от XVIII век, от времената на Екатерина, живеят не със своите потребности, а със западните. Не разбират, че западните потребности се удовлетворяват с по-развита икономика. Затова и руските дворяни, за да водят социално-приемлив дворянски начин на живот трябва, да го кажа на марксистки език, на отнемат от населението не само прибавената стойност, но и част от необходимия продукт.
Нашите прозападни богаташи не са потомци на дворяни. Откъде е това тяхно низкопоклонство ?
Това започва още в съветско време. Иска ти се където е чисто и светло. Какво е Березовски? Нещастен, забит младеж и изведнъж получава всичко! Тези хора бягат от лабораториите, от работа, имат своя представа за сладък живот, освен това те не харесват много съветския живот. С този манталитет се налага това.
Когато Роналд Рейгън става президент на САЩ, при цялата си простота, създава три независими групи, които трябва да дават прогнози какво ще се случи с капитализма в близките 10-15 години. Всички те дават една и съща прогноза – към 1987-1988 световната криза я очаква сериозна криза. Производството в западния сектор ще падне с 25%, докато в Съветския съюз с 10-15% и съветският сектор ще понесе това значително по-леко, отколкото западния предвид плановия характер на икономиката си. А и хората са свикнали да затягат коланите.
Те прогнозират следните последствия: в Италия и Франция на власт могат да дойдат комунистите, в Англия левите лейбъристи. В САЩ не се предвижда такова нещо, но са вероятни бунтове на чернокожото население и на низините на големите градове. През 1992-93 се очаква още една криза и това ще бъде финалът.
Рейгън се отнася сериозно към това. Най-интересното е, че в началото на 80-те години в СССР двама души – В.Крилов. и П.Кузнецов подготвят за Андропов анализ за това, какво ще се случи със социалистическия и с капиталистическия свят. Изводите са подобни на американските, но никой не се вслушва.
След срива през октомври 1987 г. на Нюйоркската стокова борса назначения за директор на Федералния резерв Алън Грийнспан заявява, че само чудо може да спаси САЩ. Това чудо става разрушаването на Съветския съюз. А последвалото разграбване на бившите социалистически зони води до това, че през последните три години от втория мандат на Клинтън, за първи път от 30 години САЩ имат профицит. Разрушението на Съветския съюз наистина дава на Запада 20-25 години спокоен живот, но въпреки това през 2008 г. дойде кризата. Сега се води борба за това какъв ще бъде посткапиталистическия свет. Русия няма място в този свят и това е формулирано от Бжежински. Според него XXI век ще се изгради за сметка на Русия, в ущърб на Русия, върху костите на Русия. Това, което се върти около Русия е опит да се създаде плацдарм за окончателното решение на руския въпрос. Богаташите интуитивно чувстват това и се настройват според вятъра.
Кризата на Западните икономики през 80-те години на миналия век се решава за сметка на подема на Китай със западни пари. Те помагат на китайците и на световната карта остава една пустиня – това е Руската федерация, където няма пътища, където има девствени земи. Защо вместо да де продължи удоволствието и целият капиталистически свят да се заеме с Русия и да я включи в своя конгломерат, нас ни заплашват с ракети и бомби… Къде е логиката?
В какво се крие логиката, когато нацистите обявяват японците за почетни арийци, а руснаците за подчовеци. Русия за последните 400 години е единствената страна, която създава алтернативна култура с високи постижения, която е алтернатива на Запада: Толстой, Достоевски, Пушкин, колосалният технически скок. Ние 400 години сме побеждавали Запада. Ние се победили Фридрих, победили сме Наполеон, победили сме Вилхелм, победили сме Хитлер. През 60-те години на Запад хората не спорят дали СССР ще победи САЩ? Спорят кога ще се случи това. Русия е постоянна заплаха за тях.
Китай не е заплаха за Запада, защото Китай е локална цивилизация, обърната към себе си. Имаме проект „Русия – Трети Рим“, „Русия - Трети интернационал – това са универсални проекти. Ние през цялото време създаваме алтернатива на англосаксонския свят. Никой не е забравил това, никой никога няма да го забрави. Освен това идва такъв футуро-архаичен опростен свят, в него руснаците трябва да бъдат значително по-приспособени към живота.
Ние за Запада завинаги ще останем тези, от които те трябва да се страхуват. Както пя Вертинский „Ние за тях завинаги сме чужди“. И трябва колкото се може по-малко да реагираме на всяка западна кихавица, демонстрирайки своята зависимост от това, какво там е избъбрил поредния дегенерат от властта. Трябва да се уважаваме като народ и като страна с велико минало и иска ми се да се надявам, въпреки всичко, с велико бъдеще.
Превод: Поглед.инфо