/Поглед.инфо/ Дълго се колебах дали това заглавие да сложа на публикацията си. Много ме изкушаваше и друго:п„Съдебен процес през 1924 г. бламира царя и Цанков”.

Малцина днес знаят нещичко за този процес срещу оцелялото - все още,ръководство на БЗНС през 1923 г. Той завършва с невероятното решение на

българския съд и на двете инстанции – обвиняемите, противно на мнението на превратаджиите, са невинни! Което дава кураж и на други съдилища от страната да не се подчиняват на безскрупулната цанкова власт. А са замислени процеси и срещу видни дейци на БКП.

През този месец юни ще отбележим тъжна кръгла годишнина. На 14 юни 1924 г. близо до Народното събрание Петко Д. Петков е прострелян. Загива на 33 години. И неговите сподвижници и другари, включително и комунистите от парламента, ги очаква същата извънсъдебна разправа.

И за съратника и приятеля на Гоце и Яне, депутата – комунист Димо Хаджидимов, който е бил на 48 г. в деня на разстрела му, 13 септември 1924 г., милост няма да

има.

В Народното събрание той изправя на нокти цанковистите още в първия ден на своето депутатстване:

…„Една потресна смърт опразни местото, което идвам да запълня сега. Преди няколко дни падна подло убит и пладнешки разстрелян като бясно куче софийският народен представител Петко Д. Петков всред една от най-многолюдните улици на София, близо до оградата на Народното събрание. Това злодеяние биде посрещнато от цялата страна с възмущение и погнуса и няма две мнения, че това убийство, това злодеяние, не е никаква провокация, не е дело на лична мъст, на отмъщение, че не е и работа на някаква революционна организация, цялото име на която се разнася из софийските улици от няколко дни насам. Обществената съвест в тоя случай не може да бъде заблудена - тя знае истината. А тази истина е, че това убийство е убийство политическо, едно от многото и неизброими вече политически убийства, станали тук, у нас, които характеризират днешния режим”

Сред десетките хиляди изписани страници по темата за масовите кървави репресии във времето от 1923 до 1926 г. ми попадна брошура на големия български историк проф. Йоно Митев (1916 – 2001), с непозната за мен и почти неразработвана тема, която ме подтикна към тези мои мисли. Прочетох я няколко пъти и се убедих в неочаквания извод - основната причина новоизлюпените български фашисти да залеят с кръв страната е тази, че те се сблъскват с категоричното нежелание на много български съдии да нарушават конституцията и законитеи да осъдят земеделците.Но превратаджиите не приемат решенията на българския съд . Така че се налага да поемат „правосъдието“ в собствените си ръцете и „да потънат в братска кръв до лактите”. За да не ги залее без милост вулканът на революцията, който вече дими. Нанесеният право в челото удар е болезнен и властта ще направи всичко възможно такова неподчинение повече да не се повтаря. Може би затова толкова се мълчи за този съдебен подвиг, който е пример за смелост и достойнство и за днешната ни съдебна система.

Защото и сега в българското историческо и съдебно пространство ехти гениалният драматичен въпрос на зверски убития през април 1925 г. блестящ юрист Петко Енев, екзекутиран, след като съдът го е оправдал: „По кой член на конституцията на Цанков е разрешено да вземе властта с оръжие, а на мен не е?” Който желае да научи повече, може да надникне във в. Дума” и в сайта „Поглед Инфо” от 2017 г. https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/petko-enev-po-koi-chlen-na-konstitutsiyata-na-tsankov-e-razresheno-da-vzeme-vlastta-s-orazhie-a-na-men-ne-e.89860 , както и в една друга публикация -https://duma.bg/az-obicham-konstitutsiyata-no-ne-obicham-tiya-koito-ya-prilagat-3667?h=pdfarchive&pdfarchiveId=4265, съдържаща защитната му реч в съда на 15 декември 1924 г.

Петко Енев

„Дребна“ подробност. Поручик Енев е един от големите български храбреци от войните – завръща се от боевете без око и с 6 рани. И това също не са изчислили „тиловаците” - че такива хора няма лесно да се уплашат от тях.

Да си спомним и подпоручик Мико Петков, секретар на БЗНС, върнал се от фронтовете на Първата световна война без десния си крак, и него съдът го оправдава, но и той изчезва безследно през април 1925 г.. А е бил само на 32 години. За Гео Милев, чийто череп е отнесен от шрапнел ., да не говорим – и той умъртвен от „несъдебния“ терор, останките му са разпознати по стъкленото му око. На 30 години е бил.

Кървавият конвейер през ония злокобни месеци се движи с шеметна бързина.

Нека сега, точно след 100 години, стигнали дъното на тоталното медийно смълчаване пред тогавашните жестоки изстъпления, сведем глави и положим цвете пред паметта на хилядите загинали, без и с присъда, мечтатели за един нов свят. Пък били те земеделци, комунисти, анархисти, безпартийни или просто хора, които споделят максимата на Йосиф Хербст (също убит без съд):„Да бих премълчал, бих се опозорил”.

„Съдебният процес срещу ръководителите на Земеделския съюз след деветоюнския преврат”, проф. Йоно Митев, издателство на БЗНС, 1982 г.

В настоящата работа ще се спрем на процеса срещу земеделските ръководители (министри и членове на управителните тела), за съденето им за действия извършени преди 9 юни 1923 г. Този съдебен процес (в началото фашистката власт проектираше да бъде проведен не един, а няколко процеса. – бел. Й. М.) беше в крещящо противоречие с постановленията на Търновската конституция. Както в Конституцията от 1879 г., така и в измененията и допълненията й от 1911 г. (V Велико Народно събрание) се казва, че само „Народното събрание може да предава министрите под съд” за каквито и да било провинения (за измяна на отечеството, нарушение на Конституцията и пр.). Предложенията за даване на един или няколко министри под съд в Народното събрание трябва да бъдат подписани поне от ¼ от депутатите, а решението за съденето им трябва да бъде гласувано най-малко от 2/3 от присъстващите на заседанието на Народното събрание депутати. Също така депутат може да бъде затворен или съден единствено с разрешение на Народното събрание, когато то изпълнява своите функции, и то само за много тежки криминални престъпления[…]

От всичко казано дотук проличава, че според конституцията, когато трябва да бъдат съдени министри за постъпки, извършени преди падането им от власт, това може да стане само в случай, че се избере Държавен съд от следващото Народно събрание. От обикновен съд министри не могат да бъдат съдени. Съобразявайки се с тази постановка от Конституцията, съденето на министрите за националната катастрофа от 1918 г. стана след гласуване на специален закон от Народното събрание и назначаването на Държавен съд, а за съдене на министрите от кабинетите на Ив. Евст. Гешов, Ст. Данев и Ал. Малинов даже се проведе референдум на 19.1.1922 г. За съдене на виновниците за катастрофата гласуваха 647 313 души, с лозунги гласуваха 55 593 души и против съденето им – 223 584 души.

Не в съгласие с изискванията на Конституцията и правните норми обаче действаше деветоюнската власт. Държавен съд не беше създаден, а „виновните” бяха съдени от обикновен съд.

Веднага трябва да отбележим, че въпросът се отнася за съденето на онези „виновни” земеделски ръководители, които не бяха подведени под отговорност за участие в Юнското въстание по простата причина, че или не бяха взели участие в него, или пък като бяха подведени под отговорност за „юнските метежи”, получиха леки присъди, които не задоволяваха деветоюнското правителство.

В близкия до правителството печат се постави въпрос пред какъв съд ще бъдат изправени земеделските ръководители – държавен или обикновен. Отговор даде лично министърът на правосъдието Боян Смилов. В изявление пред журналистите той заяви, че Държавен съд не ще бъде създаден и виновните ще отговарят пред обикновен съд. От Държавен съд, каза министърът, „досега не се чувства нужда”. От съдебното ведомство беше дадено обяснение, че ще бъдат съдени земеделските ръководители, но не като министри и служебни лица, а като създатели на „бойните ядра”. Обаче имаше съдии, които смятаха, че трябва да се създаде Държавен съд. Това означаваше, че не всички съдии изпълняваха стриктно нарежданията на властта за устройване на масови процеси срещу бившите земеделски министри, окръжни и околийски управители и др. За съденето на бившите земеделски депутати, които незаконно бяха арестувани на 9 юни, когато Народното събрание беше в сесия и депутатите се ползваха с неприкосновеност, съдът не даде тълкуване. […]

Обаче в това време стана едно „изменение” в списъка на обвиняемите. Д-р Спас Дупаринов, бивш министър на правосъдието, беше убит на 10.ХI.1923 г. Той беше ликвидиран по нареждане на военната лига от един неин член – поручик Станев. Това престъпление се извърши при едно „преместване” на Дупаринов от пловдивския в софийския затвор. Преди това бяха убити д-р Райко Даскалов в Прага, Стоян Калъчев и Крум Попов в софийската „държавна сигурност”. Тези лица бяха най-близките сътрудници на Ал. Стамболийски, убит на 14 юни. Димитър Кемалов беше член на ПП на БЗНС. То (земеделското ръководство – б. Хр. Г.) се обвиняваше, че е създало „бойните ядра”. Фашистката власт реши да си „разчисти сметките” с него, преди да е почнал съдебният процес. […]

Защо фашистката власт премина към саморазправа с д-р Сп. Дупаринов, преди да е започнало делото? Отговорът може да бъде само един – защото нямаше изгледи той да получи смъртна присъда, тъй като се оказа, че не е вземал пряко участие в създаването на „бойните ядра”. Като организатор на Юнското въстание в Асеновградско той също нямаше изгледи да бъде осъден на смърт. А фашистите искаха на всяка цена той да бъде умъртвен. „Смъртният грях” на Дупаринов, както и на гореспоменатите избити, се състоеше в това, че още по време на Юнското въстание се обяви за разбирателство с БКП, а след това в затвора установи връзка с комунисти и с много други съратници на Ал. Стамболийски, застана на единнофронтовски позиции. А във висшите фашистки среди беше възприета максимата: „смърт на единнофронтовците”.[…]

Обстоятелството, че не можа да се обоснове едно сериозно обвинение срещу бившия министър на правосъдието реши и неговата съдба. Той беше ликвидиран без присъда. Тъй като убийството не можеше да се скрие от обществеността, в съдебния процес вече не фигурираше името му на подсъдим, макар то много пъти да се споменаваше от свидетелите и защитниците на подсъдимите. […]

Съденето на бившите ръководители на БЗНС (Стоян Калъчев, Мико Петков, Александър Радолов, Христо Стоянов, Недялко Атанасов, Стоян Омарчевски, Димитър Зографски, Петър Янев, Константин Муравиев, Кирил Павлов) беше поверено на I Софийско съдебно отделение в състав: председател на съда Петър Попов, членове Атанас Петрушев и Константин Петров и прокурор Христо Михайлов. За Стоян Калъчев беше постановено, че е „избягал” и се съдеше задочно, за Спас Дупаринов – „починал”. […]

Председателят на съда Петър Попов даде ход на делото. Оказа се, че макар да присъстваха около 60 души свидетели, имаше и такива, които не се явиха. По тази причина защитникът на Недялко Атанасов адвокатът Йорданов поиска да се отложи заседанието. Подсъдимият поиска да не бъде съден по това дело, тъй като търновският окръжен съд вече е издал присъда срещу него за участие в Юнското въстание – 6 години тъмничен затвор. По настояване на прокурора Хр. Михайлов съдът отхвърли второто искане, а по първото обяви, че ще се произнесе допълнително. Действително съдът прие мотивите на защитата за отлагане на делото, което беше подновено едва през март 1924 г. […]

Но много интересно е самопризнанието на Ал. Цанков за ненавистта на масите към фашистката власт и обяснението, което той даде. Цанков заяви в една от предизборните си речи, че народът бил отчужден от правителството и държавата, защото „прекарал векове на робство” и затова „не обичал държавата си” и „продължавал да я смята чужда нему и гледал на нея като инструмент на робство”. По-нататък Цанков говори за „виновността” на комунистите за това отчуждаване на масите. […]

Но преди да преминем към делото, трябва да отбележим, че през април 1924 г. Народното събрание гласува Закон за изменение и допълнение на Закона за амнистията. […]

Ясно е, че цанковисткият режим не само нямаше намерение да даде пълна амнистия, но целеше да съгласува двата закона за амнистията със ЗЗД. По този начин всички, които продължаваха да водят борба против фашизма, щяха да бъдат изправени пред опасността да изтърпяват и старите, и новите си присъди.

При възобновяването на съдебния процес срещу земеделските ръководители беше направена и частична промяна в съда. Съдията П. Константинов, който не криеше несъгласието си относно „монтирането” на процеса, беше изваден от състава на съда и заменен с Иван Костойчинов.

Съдебните заседания започнаха на 20.3.1924 г. Рядко в съдопроизводството имаше подобни отсрочвания[…]

Най-напред беше направен разпит на подсъдимите. Още при първото заседание се получи конфузно положение. Съдът все още водеше подсъдимия Стоян Калъчев „в неизвестност” или, че е „починал”, а един от свидетелите на защитата – Цвятко Аврамов, също се оказа „в неизвестност”, т.е. беше убит. […]

Недялко Атанасов и Димитър Зографски заявиха, че „съдът не е компетентен да ги съди”. В това отношение те се позоваха на Конституцията. Защитникът на Александър Радолов, адвокатът Ал. Папанчев, заяви във връзка с обвинението, че подсъдимите са предизвикали метежи: „Когато едно въстание успее, то се нарича революция, а когато не успее – метеж”. По този начин някои от подсъдимите и на първо място Мико Петков, Н. Атанасов и Д. Зографски и особено защитникът на Мико Петков – водачът на левицата в БЗНС Дим. Грънчаров, се поставиха в положението на обвинители. Пред препълнената съдебна зала от почитатели на подсъдимите и журналисти се постави въпросът за избивания без съд, като някои от убитите бяха народни представители. Особено логично беше заявлението на Дим. Грънчаров. Но с това свое заявление той залагаше главата си. […]

При започване на съдебния процес Димитър Грънчаров излезе с уводна статия във вестника, озаглавена „Черният кабинет”. В нея четем: „Днешният кабинет на професори и генерали е черен кабинет. Той е черен, защото завзе властта противоконституционно и противопарламентарно чрез насилие и преврат, като арестува цялото Народно събрание, най-върховната власт в страната, и то когато заседава. Той е кървав кабинет”. С тези статии в. „Народна защита” и лично Димитър Грънчаров преминаха в настъпление и открито обвиниха пред лицето на българската и чуждестранна общественост правителството на Демократическия сговор, че то е кърваво правителство спрямо народа си и в разрез с всякакви правни норми води процес срещу земеделските министри, които бяха избрани от Народното събрание в съгласие с Конституцията. […]

Съдебното следствие не можа да се добере до документи и доказателства, че е съществувал ръководен изпълнителен комитет за обявяване на селска диктатура. […]

Недялко Атанасов заяви, че не само не се признава за виновен, но че земеделското правителство основателно е вземало мерки срещу „крайните елементи” ( ВМРО). Той убедително доказа, че завладяването на Кюстендил от тях на 4.12.1922 г. е имало пакостни последствия. За да аргументира своята мисъл, той споменава общоизвестния факт, че когато на Лозанската конференция Стамболийски отново бил поставил въпроса за излаз на България на Бяло море, английският делегат лорд Кързон му казал по повод безредиците в Кюстендил: „Вие искате нови територии, а не сте си завладели и старите”. Това изказване на Недялко Атанасов направи силно впечатление на съда и присъстващите журналисти. […]

Съдът разпита и много свидетели, посочени от обвиняемите. Между тях беше и Петко Д. Петков. Той даде ценни сведения за характера на земеделското управление, но когато защитата поиска да съобщи какъв беше отзвукът във външния свят от извършения преврат, избиването на министри и депутати от узурпаторската власт, по искане на прокурора на свидетеля беше забранено да говори, защото това нямало връзка с делото… Не му се позволи да отговори и на въпроса дали превратът на 9 юни е предизвикал въстанието, или бойните ядра са причина за този преврат. Свидетелските показания на Петко Д. Петков бяха посрещнати с недоволство и яростни забележки от страна на прокурора Хр. Михайлов.

Паметник Петко Д. Петков в София

В своята обвинителна реч прокурорът се стремеше да докаже, че организирането на Оранжевата гвардия е антидържавен и антиконституционен акт и нейните създатели са правили „съзаклятие” срещу държавния строй и трябва да бъдат осъдени. […]

Тези свои обвинения Хр. Михайлов се стремеше да докаже чрез двете окръжни на ПП БЗНС - № 14 и № 8. Според него, въпреки че правителството на БЗНС е дошло на власт по парламентарен ред, то щяло да падне и затова искало да се закрепи чрез незаконна сила – бойните ядра. Те обаче извършили грозни „метежи” след 9 юни срещу „законната власт”. Затова създателите им трябвало да отговарят пред законите. […]

Процесът срещу земеделските ръководители, който беше прекъснат през ноември 1923 г. и възобновен на 20.3.1924 г., продължи около половин месец. Той беше един от най-големите политически процеси след 9 юни 1923 г. срещу противниците на режима.

Присъдата беше прочетена от председателя на съда Петър Попов на 9.4.1924 г. В присъдата се казва, че признава за „невиновни” подсъдимите Стоян Калъчев, Мико Петков, Александър Радолов, Христо Стоянов, Недялко Атанасов, Стоян Омарчевски, Димитър Зографски, Петър Янев, Константин Муравиев, Кирил Павлов и Никола Захариев и ги освобождава от отговорност по подбуденото срещу тях обвинение, защото не са направили „съзаклятие” и не са „призовавали за метеж”. Прочетената присъда беше посрещната с ръкопляскане и задоволство от публиката в залата, сред която бяха много близки на обвиняемите, журналисти и др. Тя беше подписана с „особено мнение” от съдията Костойчинов. Прокурорът Христо Михайлов протестира и заяви, че ще я обжалва пред Върховния касационен съд. Той действително направи такава жалба, но висшата съдебна инстанция на 1.10.1924 г. потвърди присъдата и постанови, че „касационният протест на прокурора” е неоснователен и го оставя „без последствия”.

По повод оправдателната присъда на 1 отделение на Софийския окръжен съд в. „Народна защита“ писа:

„Ето вчера заговори чрез устата на един съд народната съвест. Министрите от последния кабинет на БЗНС са оправдани до един. Оправдан е и Стоян Калъчев, макар отдавна да е убит без съд и присъда. Присъдата е и за изключените от делото, защото са покойници: Стамболийски и Даскалов.”

Подсъдимите бяха освободени още при произнасяне на присъдата с изключение на Недялко Атанасов, Константин Муравиев и Христо Стоянов, които имаха присъди по други дела.[…]

С издаването на оправдателната присъда над обвинените в съзаклятие срещу установения по Конституцията държавен строй фашистката власт не смяташе да се примири и отстъпи. Напротив, тя искаше да доведе работите докрай, т.е. да потърси други начини за разправа с някои от подсъдимите, а също и с техните защитници около в. „Народна защита”. Като казваме „някои”, трябва да се разбира онези, които бяха за единен фронт с БКП, за продължаване борбата с фашистката диктатура. Именно след оправдателната присъда в проправителствения печат се постави въпросът за разправа с единофронтовците.

Разтурянето на БКП с всичките й поделения, арестите и избиването на комунистически функционери не беше достатъчно за правителството . Всички леви земеделци, които приемаха платформата на Партията за Единен фронт, бяха толкова опасни врагове за властващия фашизъм, колкото и самите комунисти[…] Във връзка с изборите за окръжни съветници (4. V.1924), в които единната листа на земеделци и комунисти получи 236 000 гласа, в. „Демократически сговор” излезе с уводна статия. В нея се казва, че „дружбашко-комунистическия единен фронт” е факт и е крайно опасен. В тази „игра” според органа на Сговора земеделците-единофронтовци рискували да си „изгорят не само ръцете, но и главите”.Това означаваше, че в самия орган на Сговора се постави въпросът за физическото унищожение на водачите на левицата на БЗНС начело с Димитър Грънчаров, Петко Д. Петков, Николай Петрини, Мико Петков и др. От заплахи чрез печата фашистката власт премина към дела. На 14 юни 1924 г., в деня в който се навършваше една година от злодейската разправа с Ал. Стамболийски, в центъра на София беше убит Петко Д. Петков от агент на „Обществената безопасност (Стефан Каркалашев). […]

От петчленния състав на ПП на БЗНС единствен оставаше жив Мико Петков. След излизането си от затвора той се включи активно в левицата на БЗНС и работеше за изграждането на Единния фронт. По този начин той мина в категорията на онези земеделски дейци, за които в. „Демократически сговор” писа, че ще си „изгорят главите”. И на 25.1V.1925 г. той беше убит. По време на априлските събития бяха убити Николай Петрини (17 април) и Дим. Грънчаров (26 април). Същата участ последва Петър Янев и Кирил Павлов (19 април) […]

Така фашистката власт с „други средства” се справи с половината от земеделските ръководители, които призова на съд по т.нар. дело за бойните ядра. Обаче, както писа Димитър Грънчаров, щеше да дойде друга присъда – „присъдата на народа”. Тя беше произнесена на 9.1Х.1944 г. […]

* Черно на бяло