/Поглед.инфо/ Искам още в началото да изясня нещо – и за читателите, но и за самия себе си.Текстовете, които ви предлагам днес, разкриват участието на българските евреи в освободителните войни на България 1912 – 1918 г. и нямат нищо общо с каквито и да е аспекти от съвременните измерения на проблемите, свързани с държавата Израел.
Убеден съм, че историческите изследвания на един малко познат на широката читателска публика историк – полковник о.з. Йосиф Илел – Пепо (1921 – 2018) ще предизвикат голям интерес у вас. Той е роден в борческия някога Пловдив, ремсист, партизанин в Средногорския партизански отряд, фронтовак, офицер от Българската народна армия. Неговата голяма страст е военната история и най-вече участието на българските евреи с пагони в сраженията по фронтовете на България, които той предава, без да изпада в партийни или други страсти. Случаите, за които разказва, не могат да се определят другояче освен с шаблона „чудеса от храброст” и са далече от какъвто и да е семитизъм. Нещо повече, с храбростта си евреите, а и 40 еврейки с пагони от Видин, дават безспорни доказателства, че наистина са част от българският народ и застават рамо до рамо и сърце до сърце до неговите синове, още десетилетия преди Руско-турската освободителна война. А в Шипченските боеве самоковският евреин Леон Крудо е обезсмъртен в графика от самия Верешчагин.
Но за това можете да прочетете и видите по-долу
Йосиф Илел изнася, че в Опълчението се включват общо 8 души - Леон Крудо, Салтиел Пизанти, който загива геройски, Мойсей Калев, Моис Бенароя, Овадия от Пловдив, Грасиани от Плевен и по още един опълченец от Пазарджик и Шумен.
В Първата световна война са мобилизирани 7300 евреи, загиват 722 бойци, 651 от тях редници, 43 подофицери и 28 офицери.
Д-р Сасон Моше Алкалай. „По време на Първата световна война е началник на санитарната част на 1V българска армия с длъжност командир на бригада. Това е най-високата длъжност, заемана от евреин български офицер, за която се полага генералски чин.[…]” Виж повече за него по-долу.
И един малко известен подвиг през 1912 г. на фронта при Чаталджа искам да припомня. При нощна атака срещу турските позиции „пада убит командирът на 3-ти Бдински пехотен полк полковник Танев и заедно с него - още11 бойци, които са го съпровождали и охранявали. При разпознаването на падналите войници се оказва, че 9 от тях са евреи, повечето от Видин. Когато докладват за случая на Главнокомандващия българската армия цар Фердинанд, той отбелязва:„Достойни потомци на своите легендарни национални герои – макабейците.”
Особено популярно е името на друг един герой – Яко Мошев от Плевен. За заслугите му в Сръбско-българската война е отличен с три ордена за храброст. Става ординарец на Александър Батемберг.
А Софийската еврейска община открива и поддържа в еврейското училище болница с 50 легла. Лекари и медицински сестри са евреи.
Тук искам да отбележа „неблагодарността” на българските евреи, но не към България, а към Турция. Защото тя е, която ги приема след изгонването им от Испания преди 5 века и те избягват да влизат в конфликти с нея. Но в тоя решителен момент правят своя велик избор – с българите – на живот и смърт! Обобщавам, защото не единици или десетки, а почти хиляда евреи загиват по фронтовете на България. От София са 279 души, от които 11 офицери и 16 подофицери, от Пловдив - 109 души, от Казанлък - 23 убити, шестима от които с името Биджерано. (Виж Йосиф Илел, „Българските евреи, фактор в битката на собственото си оцеляване и от унищожение”, Годишник, том ХХХ, сборник проучвания, изд. „Шалом”, Организация на евреите в България, Бней Брит „Кармел” София, 1999 г.)
А през 30-те години на миналия век в центъра на София е построена „Болница – паметник” в памет на загиналите евреи във войните на България със съседите й. Архитекти са Иван Данчов и Станчо Белковски. Твърде сложна е съдбата й и тя става жертва неведнъж на политическите ни нрави и най-вече страсти. Едно е безспорно - сградата не е съборена и продължава да е болница, но вече се нарича „Сердика”. Паметна плоча, поставена през 2017 г., е открита от Тодор Чобанов и Александър Оскар. Но ако прочетете внимателно текста, ще забележите, че не става ясно защо е лепната върху лицевата външна стена точно на тази сграда. Защото тя е построена не само като болница, но и като паметник на герои. И е задължително да се спази волята на дарителите, независимо от това кой е днес получателят. А тази воля е тя да се нарича „Болница-паметник”!
Юнаци, лека нощ!
Годишник, том ХХХ1, сборник проучвания, изд. „Шалом”, Организация на евреите в България, Бней Брит „Кармел” София, 2004 г.
Евреи-офицери във войните на България 1885, 1912-1913, 1915-1918
Йосиф Илел, о.з полковник
[…] Дълбоко в съзнанието на българската общественост засядат впечатленията от доблестното поведение на евреите по време на водените от България войни през 1885, 1912-1913, 1915-1918 и особено това на евреите-офицери, проявили се по един блестящ начин по фронтовете на войните. Началото е поставено още по време на Руско-турската война 1877-78 г. […] На пръв поглед броят им е незначителен, но процентно съответства на броя на българите доброволци, съставящи опълчението. Малко известно е, че един от героите на Шипка, там където се реши изходът на войната, известен под името Леон Крудов, е самоковският евреин Леон Крудо […] И наистина на 22 август 1877 г., по време на най-тежките сражения на Шипка, една турска бомба пада в окопите на опълченците, но не избухва веднага. Леон Крудо поема бомбата и полита срещу турските настъпващи вериги. Последват го и останалите опълченци и поредната турска атака е отбита. Подвигът му е запазил за поколенията големият руски художник на батални сцени Верещагин, който нарисува известната графика на опълченец, вдигнал високо над главата си турската бомба и зовящ останалите опълченци да го последват. За този си подвиг Леон Крудов е произведен в „старши унтерофицер” от руската армия и прекарва 6 месеца в руския военен лазарет, лекувайки получените рани. Така той се явява родоначалник на множество евреи-офицери, воювали във войните на България. […]
Леон Крудо
Особено впечатляващо е участието в тази война (Сръбско-българската) на евреите-доброволци. От района на Русе-Варна евреите излъчват един доброволчески отряд, наброяващ около 500 бойци. Командването му е поето от подпоручик Давид Мизрахи. Втори доброволчески отряд е излъчен от евреите от София, Дупница, Кюстендил. Командир на отряда е портупей-юнкера Нисим Асеов от Дупница. В боевете при Сливница и Драгоман, а след това и при Пирот двата доброволчески отряда, водени от посочените офицери, воюват така добре, че след привършването на военните действия главнокомандващият българската войска княз Александър Батемберг ги поздравява със следните думи:: „Вий сами доказахте в битките при Сливница, Драгоман и Пирот, че в храброст и любов към отечеството не стоите по-долу от редовните войски.” За проявена лична храброст в боевете подпоручик Давид Мизрахи и юнкерът Нисим Асеов са наградени с ордена „За храброст”.
Не е безинтересно, че в тази война видинските евреи, които наброяват общо около 1600 души, изпращат на фронта 200 доброволци, сред които и 40 жени-еврейки. Това може би е първият случай в най-новата ни история, когато жени-доброволки участват в бойните действия.[…]
Рахамим Мошон Гарти, известен повече като Рахамим Мошонов, е роден в град Пловдив 1868 г. в семейството на богатия и ползващ се с авторитет пред турските власти евреин хаджи Мошон Гарти. В дома на последния често е намирал убежище ръководителят на революционното движение против османското робство Васил Левски, усилено търсен от турските власти. За заслугите си към борбата на българския народ за освобождение, хаджи Мошон Гарти в освободената вече България дълги години е заемал поста заместник-кмет на Пловдив. Синът му Рахамим Мошонов като юноша постъпва във Военното училище, завършва пълния му курс и през 1899 г. получава първи офицерски чин подпоручик. […] Започва службата си в армията като командир на взвод.
По време на войните е мобилизиран и воюва като офицер по различните фронтове на балканските войни и Първата световна война. Удостоен е с множество военни отличия, български и германски, включително ордените „За храброст” и „Военна заслуга” След поражението на България във войната минава в запаса, като получава вече чин полковник. […] Умира на 15.1V. 1937 г. и е погребан в Пловдив с всички военни почести, които се полагат на старши офицер и кавалер на ордена „За храброст”.
Синът му доктор Алфред Мошонов тръгва по стъпките на баща си. След като завършва медицина, постъпва във Военното училище, получава първи офицерски чин и носи службата си като военен лекар в различни войскови части. През 1940 г. в знак на протест срещу приетия Закон за защита на нацията, насочен срещу евреите, напуска армията и минава в запаса с чин подполковник.[…]
Един от блестящите и авторитетни евреи-офицери, който еднакво добре се проявява и по бойните фронтове, и в обществения живот, е Йосиф Яков Хербст. […] За него изтъкнатия военен историк генерал-майор Петър Дървингов с възхищение пише: „Това е великолепният портупей юнкер Йосиф Хербст, който се проявява великолепно във войните. И в бурите на които най-накрая падна.” […] Удостоен е с ордена „За храброст” […]
Йосиф Хербст загина по време на трагичните събития през 1925 г., когато се обяви против белия терор на правителството на Александър Цанков. И в защита на невинно репресираните и убивани по политически причини интелектуалци и обикновени граждани. […]
Безспорно един от най-значимите и авторитетните евреи-офицери, оставил дълбока следа във войската и обществения живот на страната до 50-те години на ХХ в., е Аврам Перец Таджер. Роден е в София на 15.V11. 1872 г. […] Изпълнява офицерската си служба в различните полкове на Първа софийска дивизия, по-късно наречена „Желязната” за бойните й подвизи по фронтовете на войните. […]
Особен героизъм, който дълбоко се е запаметил в съзнанието на колеги и участници, е проявил по време на Междусъюзническата война от 1913 г. За това свидетелства следният документ, който представяме дословно:
„Днес 20 септември 1916 г. генерал-лейтенант Тенев ми предаде заповед на Главнокомандващия да изложа писмено онова що зная по бойната дейност през войната 1913 г. на капитана от 16-ти пехотен ловчански полк Таджер. Спомням си добре и с чиста съвест мога да кажа следното:
Отстъплението на 1-а дружина от 16-ти пехотен полк в боя при с. Лахна… захвана в 4 ч. и 15 мин. после пладне… Цялата дружина като тълпа започна да се стича по ската… по направление на артилерийската позиция, гдето бях аз. Не личаха офицери, нито се виждаха техните действия. Обаче в очите ясно се хвърляше една малка фигура с проточена вдясно извадена сабя и разперена левица вляво – тая фигура бе на офицер, който се мъчеше да задържи отстъпващите войници. Тая фигура бе капитан Таджер. Огорчен от постигналата ни катастрофа, която бе последица от недостойното поведение на офицерите… се приближих с коня до него, сложих ръка на фуражката си и му казах: „Браво капитан Таджер, вий сте един от най-доблестните офицери…” Нека отбележа, че капитан Таджер на позицията бе отишъл като доброволец, той не командваше нищо, понеже бе заведующ прехраната на полка. Знам, че с тая група събрани хора е успял да спаси картечната рота от плен… Прокурорът на делото полковник Петев каза: „Малко са офицерите, които са изпълнили своя дълг, един между тях е и капитан Таджер.”
Днес дълг на моята съвест е да кажа и потвърдя, че един от най-доблестните български офицери бе капитан Таджер от 16-ти пех. ловчански полк.
Подписал артилерийски инженер
подполковник Никифоров […]”
По време на първата световна война, в която България встъпва през есента на 1915 г., на 5 октомври 1915 г., майор Таджер командва пехотна дружина към ХL11 пехотен полк. Проявява лична храброст и високи командирски качества по време на тежките боеве на фронта при Пуста река, Македония. На 5 октомври 1916 г., въпреки съпротивата на висшестоящия му началник, той е произведен в чин подполковник. Кавалер е на множество български и германски отличия, включително орден „За храброст” – български и германски[…]
Избран е единодушно за председател на Централната консистория на евреите в България. Като такъв оглавява делегацията на българските евреи на международния конгрес на малцинствата в Европа, състоял се в Женева през 1927 г. При откриването на конгреса о.з. полковник А. Таджер взима пръв думата и на безупречен френски език заявява: „Аз представлявам еврейското малцинство в България… Бих желал щото всички малцинства да бъдат третирани тъй, както ние сме третирани в България. Но мястото ми не е в конгреса, щом като в него не се допущат представителите на най-онеправданото и най-зле третирано малцинство в Европа – българите в Македония.” След това заявление еврейската делегация напуска демонстративно конгреса. Организаторите, не допуснали до участие в конгреса българите от Македония и Западните покрайнини, под натиска на кралското югославско правителство, се оказват в крайно неудобно положение. След бурни разисквания и препирни най-сетне се стига до решението представителите на българското население, живеещи в Югославия, да бъдат допуснати до участие в конгреса. […]
През 1942 г., т.е. 15 години след описаните събития, в Женева, проф. Еманауил П. Димитров споделя през Ели Барух: „Вие българските евреи сте щастливи, че имате във вашите среди един толкова благороден, смел и с международни връзки човек като полковник Таджер. Ние хората от Западните покрайнини никога не ще забравим неговата ценна подкрепа и бляскава защита, които ни даде на международния конгрес на малцинствата в Женева през 1927 г., благодарение на която аз бях допуснат както редовен делегат на конгреса.” […]
По време на фашисткия режим с министър-председател Богдан Филов, когато съгласно приетия антисемитски Закон за защита на нацията започват репресиите срещу евреите и подготовката за депортацията им в хитлеристките лагери на смъртта, о.з. полковник А. Таджер е в първите редици на борбата за проваляне на сатанинските планове за изтребление на евреите в България. […]
А. Таджер продължава със същото упорство борбата против фашизма и антисемитизма в България. През септември 1943 г. той демонстративно връща всички ордени и военни отличия, с които е награден […]
Големият български евреин завършва земния си път през 1961 г. на 89 години, позабравен в едно от предградията на Тел Авив.
Семейството на Хаим Джераси от София изпраща във войните на България и петимата си синове. На различни фронтове трима от тях воюват като офицери, а останалите двама - като старши-подофицери. […] Най-големият, поручик Лео Джераси, след като преминава през изпитанията на Балканската и Междусъюзническата войни, пада убит по време на Първата световна война на 4 август 1917 г. Числял се е като лекар в V дивизионен лазарет, но не е странял от участие в бойните действия, за което свидетелства бойният орден „За храброст”, с който е бил награден. Погребан е в гробището на с. Великьой, Добруджа.
Интересна е съдбата на другия брат, аптекаря Самуел Джераси. Взима участие и в трите войни на България в началото на ХХ век. От фронта се връща с два бойни ордена„За храброст”, и за „Военна заслуга”, което свидетелства, че макар и аптекар, той е взел непосредствено участие в бойните действия. След края на войната, вече поручик от запаса, Хаим Джераси работи като аптекар в собствената си аптека, намираща се в София на ул. „Одрин”, т.е. в сърцето на еврейския квартал.
През 1942 г. по силата на приетите антисемитски закони, аптеката му е конфискувана, а самият Хаим Джераси е мобилизиран и е изпратен в гр. Трявна за ръководител на местната общинска аптека. Местното население под влиянието на официалната антиеврейската пропаганда го посреща хладно и с недоверие. Но много скоро заради задълбочените му познания и готовност да окаже помощ на всеки нуждаещ се, ледовете се разтапят. .Той става необходим на обикновените хора в градчето. На 6 май 1943 г., големия християнски празник и празник на българската армия Гергьовден, Самуел Джераси е поканен от първенците на града на тържествен молебен в местната църква. Пристига със съпругата си, когато черквата вече е препълнена с богомолци. На сакото си под жълтата еврейска звезда е закачил двата офицерски бойни ордена. Никой дотогава в градчето не е знаел, че той е ветеран от войните, запасен офицер и кавалер на ордена „За храброст”. Присъстващите с възхищение вперват погледи към бойните ордени и когато той пристъпва прага, множеството се разполовява, сторвайки му коридор, по който той се отправя към олтара. Но тук се случва чудото. От първите редици с бързи крачки към С. Джераси се отправя Тодоров, един от големците в града. Ръкува се със С. Джераси и жена му, след което с енергичен жест смъква жълтата значка, демонстративно я хвърля на земята и я смачква с крак, така както се мачка противна гад. Обръща се към присъстващите и обявява: „От днес Джераси е наш и който го обиди, ще се разправя с мен.” Този жест на Тодоров в онова страшно време, когато не се прощаваше инакомислието ни на свои, ни на чужди, говори за авторитета на офицерите, макар от запаса и макар евреи, с който те са се ползвали сред демократичната българска общественост. И наистина Самуел Джераси остава гражданин на Трявна дълги години и дори след като вече се беше преселил в Израел. […]
Полковник Сасон Моше Алкалай е четвъртият български евреин, достигнал до чин полковник от българската армия. Роден е в Пловдив на 12. 1Х. 1872 г. […] Служи като военен лекар в различни войскови части. […]
Но през есента на 1943 г. е повикан в Дирекцията на полицията за „справка”. Мнозина след такива „справки” били обявявани за „безследно изчезнали. […] Семейството му го изпраща със свито сърце. Влизайки при съответния полицейски началник, последният се нахвърля върху него с ругатни и обидни епитети за еврейския му произход. Д-р С. Алкалай посреща спокойно словесния ураган, след което с респектиращ тон заявява на полицейския началник, че когато говори с полковник от запаса и по-старши чин от него, той е длъжен да стане и да се обърне към него като по-старши съгласно изискванията на военните устави. Смутен от категоричния командирски тон, полицейският началник става на крака и вече напълно коригирал поведението си, почти докладва за какво господин полковника е повикан […]
Друг евреин български офицер, оставил дълбока следа с блестящото си поведение на фронта, е запасният поручик Жак Шабан Натан. Роден е в София през 1891 г. Завършва школата за запасни подпоручици малко преди встъпването на България в Първата световна война и на 11 септември 1915 г. получава офицерски чин и е назначен за командир на взвод към V батарея от ХV1 артилерийски полк. Скоро започва войната и той заминава с частта си за фронта. Тук, пред лицето на врага, проявява храброст и себеотрицание, което му спечелва уважението сред подчинените му и авторитет сред равните по чин и старшите му началници. През юни 1916 г. подпоручик Жак Ш. Натан завършва курсовете за пилот-наблюдател. […]. Със самолет от въздуха той трябва да коригира и направлява огъня на артилерийските батареи по противниковите позиции и бойни обекти. Тази високоотговорна и опасна задача той изпълнява с чест, за което е удостоен с втори орден „За храброст”. През декември 1916 г. предсрочно е произведен в чин поручик. […]
На 8 май 1932 г. в присъствието на представители на цялата българска общественост се полага основният камък на Болницата-Паметник в памет на загиналите във войните български евреи. В същия ден се освещава и знамето на Благотворителното дружество на участвалите във войните български евреи. Министърът на войната генерал-лейтенант Александър Кисьов полага основния камък на болницата и връчва знамето на председателя на дружеството Буко Басан със следните думи: „Аз съм горд да бъда кръстник на това свято еврейско знаме, защото добре познавам и високо ценя добродетелите на българския евреин и специално това на евреина-войник.”
В настоящото изложение е описана дейността на една малка част от евреите-офицери, заслужили искреното уважение и признателността на българите, с които са преминали през огнените смерчове на войните. Да се опише подвигът на всички кадрови и запасни офицери-евреи е почти невъзможно. Авторът е издирил имената на около 150 от тях. Историкът Р. Руменин в своя труд сочи имената на около 90 евреи-офицери с данни за службата им в българската армия по време на войните.
Всичко загинали:
А. Балканските войни – 3 евреи офицери
Б. Първата световна война – 28 евреи-офицери
Или всичко загинали – 31 офицера, от които 10 поручици и 21 подпоручици. […]
БОЛНИЦА – ПАМЕТНИК НА БОЛНИЦА –ПАДНАЛИТЕ ЗА
Енциклопедия дарителство:
Болница-паметник на падналите за родината български евреи, София
Построяването на Болницата-паметник е една от най-мащабните благотворителни инициативи на еврейскатаобщност в страната, израз на живите чувства на съпричастие, взаимопомощ и сплотеност сред членовете ѝ.
Историята на здравното заведение тясно се преплита с дейността и изявите на няколко от най-активните еврейски столични организации. В началото на 20-те години на 20-и век сред ветераните, участвали в трите поредни войни (1912–1913, 1915–1918), възниква идеята да се увековечи паметта на загиналите по бойните полета другари. През 1924 г. с тази цел се учредява дружество на участвалите във войните евреи. Известно време се мисли какъв да бъде външният израз на признателността – дали да се построи читалище-паметник или болница. Постепенно везните накланят към откриването на здравно заведение и цялата еврейска общност започва да събира средства. В този момент на преден план излиза една от най-авторитетните еврейски организации – д-во “Купат Цедака и Бикур Холим”, което се заема с набирането на помощи и с организацията на строежа. От своя страна Дружеството за безплатни еврейски трапезарии предоставя свой парцел за болницата. Средствата са събрани от дарения и волни пожертвования на цялата еврейска общност чрез поставянето на кутии в синагогите и пр. Инициативата е подкрепена материално от всички еврейски дружества в столицата, а еврейската община отпуска крупна сума за строежа. […] Дружеството е разтурено съгласно Закона за защита на нацията (1941) и не възобновява дейността си. Болничното заведение продължава да съществува и да лекува болни. Подобно на останалите имоти на еврейските обществени организации остава собственост на еврейската община в столицата. Положението остава непроменено и след 9 септ. 1944 г. Според справка на МВР от 17 дек. 1949 г. болницата е собственост на Консисторията на евреите в България. В края на 50-те години е подарена на държавата. Десетилетия след това болничното заведение продължава да се ползва като клиника. Първоначално в него се помещава Правителствена болница, а след това – Клиниката по ендокринология на Медицинска академия. С постановление на МС през 1992 г. всички имоти на еврейските организации, включително и болницата, са върнати на Организацията на евреите в България
* Черно на бяло
