/Поглед.инфо/ „Ако болшевиките не бяха сключили сепаратистки мир с Германия, Босфорът и Дарданелите щяха да бъдат руски“ - уверено заявяват категоричните противници на Червения проект, абсолютно не отчитайки при това задачите, които са си поставяли главните организатори на световното клане – англосаксонците, където първо и основно е разрушаването на цивилизационните конкуренти – континенталните империи.
В хода на цялата Първа световна война тази задача те решават настойчиво и цинично, по всякакъв начин отслабвайки „континенталите“, игнорирайки молбите за помощ на „съюзниците“, тогава, когато тя им е особено необходима и предоставяйки я „too little too late (твърде малко и твърде късно) и цинично настоявайки за помощ именно тогава, когато помощта струва на съюзниците максимално скъпо.
Изхождайки от логиката на действията на англосаксонците, засилването на Русия изобщо, преминаването на проливите в руска юрисдикция – в частност – англосаксонците със сигурност не биха допуснали. Сами биха окупирали Истамбул, биха извели Турция от войната, биха сключили с нея сепаративен мир... С една дума, за реализацията на англосаксонските планове за световно господство е имало много варианти. В съответствие с тях Руската империя, нанасяйки неприемлив ущърб на немците, австрийците и турците е трябвало сама тържествено да издъхне на труповете на повалените противници.
Точно толкова наивно предположение е възможността за Руската империя поне някак си да избегне революцията от 1917 година. Паразитизмът и разложението на елитите, които винаги и навсякъде са първопричина за бунтовете и революциите, в Руската Империя се задълбочават от реформите, главната от които – Столипинската – ликвидира дълбинната държава Русия, разрушава селската община – МИРЪ (свят - бел.пр) за 80% от населението и нищо не предлага в замяна.
Вертикалът на властта на Руската Империя, подкопан от войната и технологичното изоставане от Европа и САЩ, донатоварен от паразитиращия недееспособен елит, останал без обичайната за себе си опора на общинното самоуправление, вече просто не е могъл да не рухне, което и става през 1917-та.
А Съветите на народните депутати дотолкова съответстват на общинния манталитет, че на фона на разбираемите и прости лозунги „Не на войната!“ и „Земя на селяните!“ естествено и органично запълват вакуума, създаден на мястото на патриархалния селски начин на живот, разрушен от столипинските реформи.
Всичките бурни промени от началото на ХХ-то столетие в Русия са предопределени и неизбежни. За съжаление, също така неизбежно е и разрушаването на СССР, при това по същите причини, които са и в Руската Империя:
1. Паразитизъм и недееспособност на управляващия елит, подменил властта на Съветите на народните депутати с власт на номенклатурата;
2. Липса на дееспособно самоуправление – същата тази хоризонтална мрежа, която подпира и прави устойчив властовия вертикал;
3. Наличие на външен играч, кръвно заинтересован от разрушаването на „Червената империя“.
Изкуственото преувеличаване на ролята на личността в историята отвлича от изучаването на дълбинните проблеми и системните болести на обществените организми. Отказът от педалиране на темата „за всичко са виновни (и по-нататък да се сложи нужната дума), обратно, позволява да признаем, че Горбачов и неговите съратници не са стигнали до коридорите на властта през задния вход. Те не са чужди в редовете на номенклатурата на СССР. Там, с редки изключения, към края на ХХ век всички са горбачови.
Неизбежно като изгрева на слънцето е не само разрушаването на Руската империя и СССР. Точно толкова неотвратима е текущата системна криза на панамериканския проект, проявяващ се в рязко изостряне на международната обстановка и традиционните, добре различими симптоми – същата деградация на елитите, същото демонстративно паразитиране, но вече не само върху днешното, но и върху бъдещото поколение.
Закономерността и неизбежността на извършващите се процеси се заключава в това, че озъбващата се на „хегемона“ Русия просто е обречена да прави това, въпреки явното господство на западните политици по коридорите на властта. Неумолимата логика на обстоятелствата заставя феновете на англосаксонския модел да правят това, което съвсем не са се канели да правят – да противостоят на американския натиск, в това число и по въоръжен начин.
Това е именно този случай, когато „мишките плачеха, бодяха се, но ядяха кактуса“. Колонията, любовно построена от англосаксонците на развалините на СССР, подскочи точно както някога са подскочили британските колонисти в Америка. Чист бизнес, нищо лично. Всеки човек, у когото се появява капитал, иска да го защити. Всички неуспешни опити да го защитят с традиционни начини раждат твърде любопитни варианти на нетрадиционни начини.
Англосаксонският елит, за кой ли път, гарантирайки на васалите си лична неприкосновеност и неприкосновеност на личните им капитали, образцово-показателно ги заряза. Неизбежно, въпреки че не чак толкова бързо, както на много хора им се иска, обръщане със задната си част към несъстоятелния гарант, наблюдаваме през последните 10 години.
И това са същите процеси, в които няма нищо извънредно и нищо лично. Ако го нямаше Путин щеше да бъде някой друг, който би могъл да предложи на руските елити поне някаква алтернатива на „нашите западни партньори“, ставащи опасни в своята непредсказуемост. И патриотизмът тук няма никакво отношение. Струва ми се, у елитите тази част съвсем не е добре. Но затова пък винаги са актуални базовите инстинкти, намиращи се на първото и второто стъпала на пирамидата на Маслоу.
Историята на Русия се развива напълно предсказуемо и закономерно, в пълно съответствие със законите на диалектическия материализъм, където няма нито едно събитие, обусловено изключително от нечия воля и не обосновано от напълно обективни причини, намиращи се в сферата на икономиката и производствените отношения. Именно благодарение на тези причини, някак си нелогично се появяват на политическия небосклон хора, включващи началото на процеси, необходими за оцеляване и развитие.
Във водещата се схватка за правото на съществуване на тази планета, победата ще принадлежи за пореден път на онези, които първи
1. Предложат прост и привлекателен модел на производство, присвояване (че как без това?) и разпределение на съвкупния продукт.
2. Ще може бързо да концентрират и ефективно да използват ресурсите по най-„танкоопасните“ направления, защото проблеми винаги има повече, отколкото ресурси и не трябва да се сбъркат приоритетите.
3. Интегрират във властния вертикал мрежов вертикал, както са били интегрирани в Руската империя вертикалът на самодържавието и мрежовата общинна структура, защото само такъв модел ще осигури приемственост и устойчивост.
Русия има всички шансове да премери „жълтата фланелка“ на лидера, тъй като именно в Русия, просто по силата на общността на територията и суровостта на климата всички недостатъци на отношенията се проявяват най-остро и носят много по-голяма опасност, отколкото в онзи климат, където „бананите сами падат в ръцете от небето“. А следователно, обръщането на държавата по посока на прогресивен модел на обществени отношения е по-необходим и очакван.
Бих искал да отбележа принципната разлика между тази криза и всички останали, паднали се на Русия за изминалите 100 години – за пръв път в нашата история Русия преживява криза без да има неправилни страници в историята си, които да се смятат за неудачни и подлежащи на забрава.
Оказва се, че Червеното знаме на Победата много органично се съчетава с трикольора, сърпът и чукът - с двуглавия орел, героите на Първата световна – с героите от Великата Отечествена. И това е много добре. Това е много удачно. Това значи, че търсенето на решение на съвременните проблеми може да се прави, използвайки целия натрупан опит, без изземване и изключения.
Прекрасно е, че най-новата история на Русия повече няма неправилни страници, които се полага да бъдат забравени или трябва да се замълчи. Остана само да се реши – да участваме или да чакаме, когато всичко направят другите. Свободата на избора, обаче...
Превод: Поглед.инфо