/Поглед.инфо/ Специалният представител на президента на Русия по Сирия Александър Лаврентиев от името на страната си, Иран и Турция покани на Конгреса на сирийския национален диалог в Сочи на 30 януари представители на ООН, наблюдатели от Великобритания, Китай, САЩ, Франция и редица регионални държави.
Международните наблюдатели се интересуват от въпроса дали и американските ще присъстват на конгреса, защото преди дни държавният секретар Рекс Тилърсън изрази позицията на администрацията на Тръмп относно Сирия, която прозвуча доста неочаквано.
По време на реч в Института „Хувър“ на Станфордския университет на 18 януари, държавният секретар определи основните цели, които САЩ възнамеряват да постигнат в Сирия. Стана ясно, че САЩ не възнамеряват да извеждат своите войскови подразделения от страната. С необикновена лекота Тилърсън заобиколи въпроса за законността на тяхното присъствие на територията на Сирия, позовавайки се на това, че американската армия навремето „преждевременно“ напуска Ирак, заради което възниква „Ислямска държава“. Тилърсън се опита да изкара „Ислямска държава“ и Дамаск свързани помежду си. Недобросъвестният, меко казано, характер на подобни твърдения не им попречи да станат аргумент в полза на това, че сега задачите на американските военни в Сирия трябва да се променят .
На първо място, заяви американският държавен секретар, следва да се предотврати иранското влияние в Сирия. Според Тилърсън, стратегическа цел на Техеран е създаването на дъга от Иран, през Ирак, Сирия и Ливан до Средиземно море. Това представлява заплаха за САЩ, затова и американците концентрират силите си в провинция Деир ез Зор и строят в град Ал Танфе постоянна военна база. Тази стратегическа маневра трябва да приклещи провинция Деир ез Зор и да не позволява напредването на иранците.
На второ място задача на американските военни става „демократичното сдържане“ на президента Башар Асад. Отстраняването му по военен път не се получи и настъпва ред на бюлетината за гласуване. При това Тилърсън напомни, че през ноември Тръмп и Путин заедно подкрепиха резолюция №2254 на Съвета за сигурност на ООН за провеждането на избори в Сирия под опеката на ООН.
„Стабилността в Сирия изисква ново постасадовско лидерство и САЩ ще възпрепятстват всяка нация, стремяща се да разшири икономическите си отношения със Сирия, докато Асад не си тръгне“, заяви Тилърсън. С други думи, американските войници няма да напуснат Сирия докато неин президент е Башар Асад.
Още една цел, според речта на държавния секретар, е създаването в Сирия на условия за завръщане на бежанците по родните им места. Той не уточни как ще стане това.
Тилърсън напълно заобиколи въпроса за сътрудничеството на САЩ със сирийските кюрди, защото е очевидно, че Вашингтон сам се вкарва в безизходица по тази тема. При всички случаи в американската администрация разбират, че откритата подкрепа към сепаратистките стремежи на кюрдите (а те очакват от САЩ именно това) ще бъде изпълнена с големи проблеми с Турция и Сирия.
Речта на Тилърсън прилича на опит за средносрочно планиране на едно от направленията на външната политика на САЩ, но този опит предизвиква нарастваща критика на първо място поради факта, че администрацията не си е направила изводите от последствията при нахлуването в Ирак през 2003 г и неудачното залагане на сирийската въоръжена опозиция. „Администрацията на Тръмп възнамерява да продължи използването на американски войници в „чуждата война“ по причини, напълно различни от тези, които бяха провъзгласени като помощ в борбата срещу „Ислямска държава“ – пише Пол Пилър от списание „National interest“ - „Новите причини не се поддават на дешифриране от гледна точка на интересите на САЩ. Курсът на страната, предлаган от Тилърсън - да се продължи присъствието на войските и създаването на собствена сирийска милиция, е курс към продължаване на войната.
Още една загадка на този курс е отношението на администрацията на Тръмп към семейството на Асад. Авторите задават въпроса защо след 48 години управление на тази фамилия, тя изведнъж стана неприемлива за Вашингтон дотолкова, че той да е готов да предприеме крайни мерки срещу нея? Преди всичко отговорите са няколко и така наречената недемократичност на Асад е последният от тях. Двата други отговора са къде-къде по-важни. Единият се заключва в тясната връзка на алавитите на Асад с шиитските управници на Техеран, която им позволява съвместно да влияят на „Хизбулла“ в Ливан и да държат Израел в напрежение. Ако този съюз бъде разбит, то картите ще се подредят по друг начин на близкоизточната маса.
Вторият отговор е свързан с Израел. Препъникамъкът между Израел и Сирия са Голанските възвишения. Семейството на Асад принудително се примири с окупацията на тази благодатна зона и това положение ще съществува, докато на власт в Дамаск не дойдат проамерикански управници. Не трябва да се забравя, че Голанските възвишения са фактор за оцеляване за Израел – там са концентрирани стратегически запаси от прясна вода, които постепенно изчезват в пустинните райони.
Връщайки се към предстоящия Конгрес на сирийския национален диалог, неизбежно се натъкваме на препятствие: участниците в него могат да решат всичко що им е удобно, да сключват всякакви споразумения, опитвайки се реално да преминат към процеса на мирното урегулиране на конфликта в Сирия, но при това на територията на Сирия без каквото и да е право се намира армейски контингент на САЩ, който възнамерява да „вземе участие“ в демократчния процес (?), да регулира отношенията на Сирия с другите държави и съдейки се по всичко, да се ползва с режим на екстериториалност.
Това е неподлежащо на нормална локига. Видимо, освен конгреса в Сочи, ще са необходими и други методи за привеждане на САЩ в ред.
Животът ще покаже какви именно.