/Поглед.инфо/  Виждането на австро-унгарския и американо-канадски, икономист, социолог и антрополог Карл Полани/Karl Polanyi/ е, че ключов критерий, определящ възникването на капиталистически отношения е настъпването на радикален институционален обрат в социо-културното постранство. Тъй като „в докапиталистическите общества пазарните отношения са подчинени на културни норми. При капитализма те, напротив, определят културата, социалния статус и социалните роли.(Brun, Michael J. Capitalism/William A. Darity, Jr., editor in chief. International encyclopedia of the social sciences. 2-nd edition, Detroit, etc.: Macmillan, 2008.Vol.1., P.437, ISBN 978-0-02-866117-9). Предвид такова разбиране може да се твърди, че капитализмът като обществено-икономическа формация бележи своето начало през XVвек. Или с други думи именно по това време развитието на „Търговската революция“ създава известния меркантилистки дух в Западна Европа. Той се базира на изгражданата институционална структура – банки, застрахователни дружестваи, акционерни дружества и други. Именно чрез тях се поддържат и развиват социо-културните норми и социо-икономическите роли на капитализма.

По-нататък капитализмът преминава през различни социо-икономически фази и етапи, всеки от тях характеризиращ се със своя, отличаваща се от другите фази и етапи технико-технологическа динамика и социо-културна платформа. За да се стигне днес до неолибералната фаза на капитализма. Същата се формира през призмата на т.нар. американски глобализъм, базиращ се на специфичен „пост-индустриален фундамент“. Всичко това изгражда особени отношения на взаимодействия с обществената среда, както във вътрешностранови, така и в международен план.

Пост-индустриалният фундамент в този случай е представен от т.нар.“дигитализация“/цифровизация/, т.е.компютърни мрежи, сателити, интернет, социални мрежи, включително използването на „изкуствен интелект“/ИИ/. Всички те стигат до потребителите независимо от това, къде се намират те. Информацията по тези мрежи се осъществява с помощта на бинарен(двоичен код), при който числовите стойности, са представени чрез две цифри 0 и 1.

Дигитализацията създава изключителни условия за взаимодействия с обществената среда, както в позитивен ракурс, така и в негативен такъв. Предвид негативния ракурс, формиращ се чрез дигитализацията може да се говори за установяване на такава форма на контрол, който е споменаван все по-често с термина „дигитален тоталитаризъм“.

Самият термин тоталитаризъм е доста двусмислен и е противоречиво разбиран в различните етапи на неговото използване. Съгласно бившия член на Компартията на Великобритания, а по-късно изследовател в Хувъровия институт на Станфордския университет, кремлинолог и антикомунист Робърт Конкуест под тоталитаризъм се разбира „... политическа система, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира и контролира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуалния живот, като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху вътрешната свобода на индивида“. ( Robert Conquest, Reflections on a Ravaged Century, 2000, ISBN 0-393-04818-7, р. 74).

Понятието „тоталитаризъм“ възниква след Похода към Рим на италианските фашисти начело с Мусолини на 28 октомври 1922 година. С този поход фашистите взимат властта в Италия. Самите фашисти възприемат това наименование. Те го употребяват в положителен смисъл, подчертавайки стремежа си за пълен контрол над обществото. Техните противници „отляво“ започват да го използват в антифашистки план като негативна система, упражняваща контрол във вреда на обществото като цяло и в полза на тясна група едри капиталисти. По този начин първоначално именно антифашистката платформа се обявява против тоталитаризма.

По-късно, обаче, ставаме свидетели как контролът започва да се разглежда независимо от това какъв е резултатът от същия за обществото. Т.е. стартира асоциирането на комунистическото движение и „държавния социализъм“ с тоталитаризма. Такава асоциация преминава през няколко вълни. Същите тези вълни зависят от геополитическите ситуации на глобално равнище. Първата такава е преди Втората световна война и е насочена срещу СССР. Тя затихва по време на самата война, тъй като Великобритания и САЩ стават съюзници с Москва в антифашистката борба. Втората вълна тръгва по време на „Студената война“. Върхът ѝ е в разгара на антиколониалната борба на народите от Азия и Африка от втората половина на 40-те до средата на 60-те години на ХХ век.

Междувременно се формира цялостна антитоталитарна идеология на либерална основа. Това става чрез такива автори като Хана Арендт, Карл Йоахим Фридрих, Франц Боркенау и други. В рамките на този либерален дискурс с термина тоталитаризъм напълно се уравняват фашизма и неговата върхова форма германския нацизъм с практиката на комунистическото движение и обществата на „държавния социализъм“.

След разпада на системата на „държавен социализъм“ в Съветския съюз и страните от Източна Европа в общоевропейски и донякъде световен план се надига още една вълна на либерална основа, фокусирана главно върху т.нар. „комунистически тоталитаризъм“. Този либерален „антитоталитаризъм“ става част, ако не на държавната идеология на бившите страни на социализма, то поне на създаваната държавна митология. Може да се твърди, че същият става един от основните пропагандни инструменти за демонизацията и отричането, както на практиката на антитроцкисткото течение в комунистическото движение в борбата му срещу различните форми на фашизма и в полза на работническата класа, и другите трудови класи и слоеве, така и на постиженията на т.нар. „общество на държавния социализъм“, както до Втората световна война, така и след нея. При което се пренебрегва напълно абсолютно важната връзка дали установеният чрез административни мерки контрол върху „вътрешната свобода на индивида“/по Конкуест/ е в обществена полза или обществена вреда. Като се забравя, че и буржоазно-капиталистическото общество не само в неговите фашистки и фашизирани формати, страда в една или друга степен от „болестта на тоталитаризма“. Така, например, тя е характерна не само за буржоазните революции, но и в по-нататъшните етапи на развитие на капитализма като социално-икономическо, политическо и културно и прочее явление – в екстремалните случаи на война или революционно надигане на трудовите маси. Особено изтънчена схема е тази на т.нар. „идейно-политически плурализъм“. Същата тази схема в условията на буржазно-капиталистическия строй, където по думите на героя на Алеко Константинов от неговото произведение „До Чикаго и назад“ „Овде парица е царица“, дава на представителите на едрата буржоазия благодарение на отпусканите им най-значителни средства най-значителен, да не кажем пълен контрол върху тази прословута „вътрешна свобода на индивида“. И това като че ли най-ярко се проявява днес в обстановката на функциониращия неолиберален капитализъм с неговия „американски глобализъм“ и „демокрация без граници“.

Предвид гореказаното целта на дадения материал е да се проследи и разбере връзката между неолибералния капитализъм и „дигиталния тоталитаризъм“, както и как тази връзка въздейства на обществената среда и социалната динамика като цяло.

Неолибералният капитализъм, американският глобализъм и формирания от тях обществен модел

Ще се опитаме да разберем появата на неолибералната фаза на развитие на капитализма или казано с други думи на формирането на неолибералния капитализъм чрез преглед на капиталистическата динамика до появата на неолиберализма.

Ще започнем с това, че с появата на Съветска Русия капиталистическата цивилизация в своята ключова проява – Западът, т.е. страните от Западна и Централна Европа, както и Северна Америка, се сблъсква с алтернативен тип цивилизационо развитие, т.нар. днес „държавен социализъм“. При това дотогавашният капиталистически глобализационен процес, представян най-вече от западноевропейски страни като Великобритания, Франция, Нидерландия, но също така Португалия, Испания и даже САЩ и Германия, протичащ във формата на колониализма, се сблъсква със социалистическия глобализационен процес.

Опитите за пряко военно въздействие върху СССР не само не се увенчават с успех. Точно обратното – довеждат до по-нататъшно скокообразно разширяване на социалистическата глобализация. Последната покрива части от Централна и почти цяла Източна Европа - ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Югославия, Румъния, България и Албания, Източна и Югоизточна Азия – Китай, Северна Корея и Виетнам и даже Латинска Америка - Куба.

Това принуждава Запада, воден след Втората световна война от САЩ, да започне, трансформация в две направления:

  • Във външнополитически и външноикономически план – промяна на системата на външните си взаимодействия: Отказ от колониализма като форма на контрол и експлоатация на страните от капиталистическата периферия и полупериферия. Осъществяване на преход към значително по-гъвкавите методи на неоколониализъм. Последните позволяват значително да се съкратят разходите по контрол, като по този начин се увеличи нормата на печалба чрез установените неоколониални режими;

  • Във вътрешнополитическото и вътрешноикономическото пространство чрез курса на т.нар. „неокейнсианство“ се осъществява по-нататъшно развитие на ДМК – държавно-монополистическия или по-точно казано държавно-олиголистическия капитализъм. Същият се характеризира с преход към квазисоциалистически форми на социално-икономическо функциониране. Тези форми включват:

  • Мерки за относително ограничаване на апетитите на едрия капитал чрез въвеждане на прогресивен подоходен данък, както за физически, така и за юридически лица;

  • Усилване на държавното регулиране, преразпределяне и стимулиране с помощта на такива инструменти като индикативно макро-планиране, държавно кредитиране, създаване в невралгични точки за стопанската динамика на пряко финансирани от държавата или одържавени иновационни структури и други;

  • Активна политика в сферата на социални области, обхващащи заетостта и други. Провежда се политика на формиране на т.нар. „средна класа“. Става дума за създаване на относително широк социален слой, включващ представители на дребната буржоазия, интелектуални кръгове и представители на образованата част на обществото, и даже немалка част от работническата класа. За тази „средна класа“, използвайки част от дошлите по пътя на неоколониализма печалби, се създават условия за постигане на „средно равнище на потребление“. На Запад появата на „средната класа“ дава повод да се заговори за т.нар. „развити капиталистически държави“ като „общества на 2/3“. На практика изграждането на „средната класа” служи като мощен механизъм за укрепване на социалната база на капитализма от една страна. От друга това води до разширяване на потреблението, което се превръща във важен инструмент на „неокейнсианството“ за увеличаване на производството.

В крайна сметка „неокейнсианският модел“ на капитализма до голяма степен

става отговор на мощното развитие на социалистическия глобализационен процес след Втората световна война. Въведените квази-социалистически инструменти в рамките на неокейнсианския политически курс позволява на редица изследователи да заговорят за „конвергенция“ на западните общества с обществата на държавния социализъм в СССР и Източна Европа.

Но ръководствата на Съветския съюз в периода от средата на 50-те години на ХХ век до края на тази страна, както и тези на създадената общност от социалистически държави, се оказват не напълно адекватни на изискванията на времето, породени от настъпилите трансформации на капитализма. Те не успяват да използват докрай преимуществата, които дават социализираните форми на стопанска и обществена динамика за осъществяване на изпреварващо развитие.

В предходните етапи на динамика на обществата на „държавния социализъм“ на базата на изключителни мобилизационни усилия за догонване е създаден значим потенциал в технологически, материален и прочее план. В случая става дума за потенциал, който дава възможности за преход към нов етап – от фаза на догонване към фаза на изпреварване. Това изисква преход от екстензивен модел на развитие към интензивен такъв. Но в рамките на тази догонваща фаза на динамика на обществата „държавния социализъм“ в СССР и Източна Европа остават нерешени такива задачи като:

  • Осъществяване на преход от екстензивен към интензивен тип динамика, чрез ускорено развитие на научно-техническия прогрес по пътя на стимулирането на върхови постижения, както на равнище редови труженик, така и на равнище отделна стопанска единица;

  • Реформиране на политическата система, развитие на социалистическата демокрация в посока на разширяване на участието на трудещите се във вземането на решения, както на централно, така и на местно равнище, а също така създаването и внедряването на модели за трудово самоуправление;

  • Разработката на нови нетривиални начини и форми на взаимоотношения и взаимодействия между различните социалистически страни в посока на разширяване на възможностите за проява на творчество при усъвършенстване на пътищата, методите и формите на социалистическа интеграция;

  • Подготовката на нов формат на взаимодействия с развития капитализъм, който убедил се, че пряката военна атака при условие на ядрен паритет е невъзможна, тръгна към търсене на нови платформи за борба със социализма, в лицето както на максимално използване на предимствата на своето технологическо и материално развитие, така и на т.нар. „организационно-психологически войни“.

Следва, обаче, да кажем, че в това противостоене между двата алтернативни социално-икономически и политически подхода на развитие на човешката цивилизация решаваща роля изигра един друг фактор. Като правило с определени неголеми изключения революционния скок към социалистически път на развитие се осъществява в „слабите звена“ на капитализма, в неговата полупериферия. Т.е. относително неразвитите в социално-икономически план страни, каквото слабо звено е Руската империя. Тази историческа практика значително се отличава от Марксовото виждане, че пролетарската революция ще протече в най-развитите капиталистически общества.

Такава ситуация изисква в тези страни, особено в Съветска Русия, а после СССР значителна концентрация на фактори и ресурси в един център. Тази централизация е нужна за да може да се осъществи процес на успешна догонваща индустриализация. Такава, каквато не е възможна да се реализира в същите тези страни в състоянето им на полупериферия и периферия на развития капитализъм. А както е в случая със СССР такава мобилизация е нужна и за отблъскване на откритата външна агресия.

В този смисъл тези общества обективно израстват като централизирани системи. Последните демонстрират превъзходящи предимства в първоначалните изключителни екстремални периоди. Тогава, когато мобилизацията на обществените сили в една единствена посока като цяло става единствената позитивна възможност не само за оцеляването на обществото на държавния социализъм“, но и за съществуването на държавността и народа в неговия традиционен цивилизационен формат. Несъмнено такава обстановка налага неминуемо да се осъществява строг и твърд идейно-политически контрол върху „вътрешната свобода на индивида“.

Държавата става основен икономически и политически субект. Чрез йерархическите структури на централизираните държавни механизми се осъществява предприемаческа дейност и се реализират разпределителните процеси, осигуряващи балансирано социално развитие. За доиндустриални общества, каквито са мнозинството от страните на бившия „държавен социализъм”, когато започва социалистическото строителство, индустриализацията от централизиран тип е единствено възможната успешна и социално приемлива алтернатива. Да не говорим, че както е в случая със Съветския съюз, възникнал и развивал се в условията на империалистическо обкръжение, централизираният политико-икономически модел дълго време е също така единствената жизнена алтернатива.

Несъмнено този модел на социална динамика има своите негативи. Акцентирането на „действието отгоре” в определена степен лишава масите от проява на инициативност. Не бива да се забравя и другия момент, че във всяка йерархична структура е заложена тенденция на бюрократизация. Изграждането на значителен бюрократичен апарат, създава предпоставки да възникне възможност, при липса на достатъчен контрол този апарат да започне да се развива на основата на собствени закономерности и да тръгне да търси свои цели. А последните постепенно във времето започват да се различават от целите на обществото като цяло.Така се стига до съзнателно и целенасочено осъществения разпад на СССРи източноевропейския социализъм, реализиран от „перестроечната върхушка” воглаве с М.С.Горбачов и Б.Н.Елцин при съдействие и на част от ръководствата на източноевропейските страни.

Този акт с огромни геополитически и геоикономически последствия за целия свят положи край на цивилизационното противопоставяне между „Pax Americana” и „Pax Sovietica”, т.е. на т.нар. „Студена война. Но не „неокейнсианският“ модел на капитализма става външният фактор, въздействал за края на съветския и източноевропейския „държавен социализъм“. Такъв става новата форма и етап в динамиката на капитализма – „Неолибералният модел“. Този „Неолиберален модел“ „се роди“ в резултат на кризата на „неокейнсианския модел“ предизвикана от относително съкращаване на „хранителната база“ на Запада в резултат на редица събития, довели до структурната криза от 1974-75 година.

Непосредствен тласък за възникване на структурната криза от 1974-1975 год. е т.нар. „Нефтена криза“ или „Нефтен шок“. Тази криза започва през октомври 1973 год., когато членовете на Организацията на арабските страни-износителки на петрол или OAPEC (състояща се от арабските членове на ОПЕК, плюс Египет, Сирия и Тунис), обявяват петролно ембарго. То е в отговор на решението на САЩ да снабдяват израелската армия с оръжие по време на войната на Йом Кипур. Това ембарго продължава до март 1974 год.В периода на „Нефтената криза“ цената на барел нефт се увеличава 4 пъти.

Този скок на цените на нефта води до възникването на т.нар. „структурна криза“, демонстрираща се чрез диспропорциите между развитието на отделните сфери и отрасли. Структурната криза поразява отрасли, където търсенето се развива по-бавно, отколкото икономиката като цяло, а понякога това търсене се съкращава абсолютно. Така се проявява относителното свръхакумулиране на основен капитал и неговото обезценяване. Структурната криза предизвиква отлив на капитали от отрасъла, където се е осъществило такова свръхнатрупване и принуждава предприемачите да търсят пътища за снижаване на разходите.

В предходни периоди по време на колониализма подобен „бунт“ на капиталистическата периферията, проявен от страните от ОАПЕК срещу Западното ядро е решавана чрез изпращането на канонерки/военни кораби/ срещу „бунтуващата се периферия“. Но в условията на относителното военно равновесие между СССР и САЩ изпращането на новите канонерки – самолетоносачите, става рисково. Затова се тръгва по друг път - чрез технически и технологически иновации и обновяване на капитала на нова технико-технологическа база. В рамките на неокейнсианския модел това става чрез рязко увеличаване на държавните разходи, което пък води до увеличаване на държавния дълг.

Нарастналият държавен дълг създава условия да се атакува неокейсианския модел, доколкото той създава определени ограничения за едрия капитал. Като инструмент на атаката се използва теоретическа база в лицето на т.нар. „монетаризъм“. Същият е едно от главните направления на неокласическата икономическа мисъл. Монетари́змът е макроикономическа теория, според която количеството пари в обращение е определящ фактор за развитие на икономиката. Съвременният монетаризъм възниква през 50-те години на ХХ век като емпирични изследвания в областта на паричното обръщение.

Учени, свързвани с неолиберализма са икономистите Фридрих фон Хайек от Лондонската школа по икономика, Милтън Фридман от Чикагската неолиберална школа/Школата на монетаризма/, Джеймс М. Бюканън и други. Съответно се създава базова политическа тенденция, възникнала първоначално във водещите англо-саксонски държави Британия и САЩ в лицето на неоконсерватизма, която поддържа неолибералните социо-икономически възгледи. Интеграцията на политическия неоконсерватизъм с икономическия неолиберализъм е ядрото на неолибералната идеология като платформа на действие на глобализирания най-едър капитал на Запада. Тази интеграция става пътеводна звезда на политическия курс на такива политически лидери като Маргарет Тачър във Великобритания, инициирала британския икономическия неолиберален модел, т.нар. „Татчеризъм“ и Роналд Рейгън в САЩ, баща на „Рейгъномиката”.

Неолиберализмът като социално-икономическа идеология е базата на политиките на икономическа либерализация, включително приватизация, дерегулация, глобализация, диктувана от интересите на най-едрия западен капитал, свободна търговия, строги икономии и намаляване на държавните разходи за соцални цели, рязко увеличаване на ролята на частния сектор в икономиката и обществото. Доминиращият неолиберален принцип на социално-икономическия живот е абсолютизацията на максимизирането на печалбата в интерес на лични и групови интереси, най-вече тези на свръх-едрия глобализиращ се капитал. Абсолютизацията на максимизацията на печалбата се изразява в това, че последната се освобождава от всякакви други социално-морални съображения, присъщи за предишните форми и етапи на капитализма. Даже такива, които са характерни за либералния капитализъм с неговата привързаност към националната държава. Или определени християнски норми, смекчаващи най-острите и крайни форми на социално-класовото неравенство на буржоазното общество.

Духовна платформа на неолиберализма става постмодернизмът. Такива философи като Юрген Хабермас, Даниел Бел и Зигмунд Бауман интерпретират постмодернизма като резултат от неоконсервативната политика и неолибералните социално-икономически концепции. Постмодернизмът като социо-културно явление се характеризира с естетически еклектизъм, фетишизация (т.е. прекомерно или ирационално отдаване на обект, дейност, и др.) на потребителските стоки и други отличителни черти на т.нар. постиндустриално хиперконсуматорско общество.

В постмодернистката философия, както и в постмодернистката култура като цяло, основна теза е отхвърлянето на традиционните ценности, включително хуманистичното ядро на световните религии, както и пренебрегването на идеите на Модерна като тези на рационализма, идеята за националната държава, проблемите, зададени от мислители като Карл Маркс, Зигмунд Фройд, теорията на относителността на Алберт Айнщайн и въпросите, родени от квантовата теория.

Постмодернизмът поставя под въпрос дали тези идеали и идеи изобщо могат да съществуват. В постмодернизма като културен феномен има редица концепции, които понякога се изключват взаимно. На практика в постмодернизма са планирани механизми на деконструкция, водещи до дезинтеграция на човешките общности и общества. Конкретен пример за това са ЛГБТИ концепцията и идеите за мултикултурализма, противопоставящи се на виждането за културния плурализъм.

В обобщение ще подчертаем, че по своето съдържание неолиберализмът като идеология е израз на индивидуален и групов егоизъм, доведен до крайна степен. Именно това го прави удобен за глобалния капитал в провеждането на неговата глобална политика във формата на т.нар.“американски глобализъм“.

Тук ще подчертаем, че именно разпадът на СССР създаде условия за стартиране на глобализацията във формата на американския глобализъм. Последният представлява опит за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие:

  • В геополитически план – моноцентричния свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ. При което Щатите си присвояват правото и „задължението” на използване на военна сила, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно Вашингтон се опира и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан. Чрез тях се диверсифицира тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на моноцентричния свят;

  • В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна, Южна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобалния американски финансов капитал. Основна световна резервна валута е доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;

  • В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;

  • В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”.Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;

  • В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, развитие на мултикултурализма, на крайните форми на хедонизма, джендъризъм и т.н.

Американският модел на глобализма се разглежда като дългосрочен проект. Американските идеолози, такива като Френсис Фукуяма говорят за „край на историята”, т.е. за окончателно, безповратно и едва ли не вечно тържество на неолиберализма и американския глобализъм. ХХІ век се разглеждаше като „Американски век”.

Социално-икономически модел и комуникация с обществената среда

Когато говорим за връзката между социал-икономическата система в различните модели на развитие и начина на комуникация с обществената среда следва да си припомним една концепция и още по-точно едно учение на известния италиански писател, политически теоретик и социолог, един от най-влиятелните мислители на марксизма през ХХ век, бивш Генерален секретар на Италианската комунистическа партия Антонио Грамши.

Според Грамши силата на управляващата класа се основава не само на насилието, но и на съгласието. Механизмът на властта не е само принуда, но и убеждение. Държавата, независимо от господстващата класа, стои на два кита - сила и съгласие. Ситуацията, при която се постига достатъчно ниво на съгласие Грамши нарича хегемония. Хегемонията не е фиксирано, веднъж постигнато състояние, а фин и динамичен, непрекъснат процес. Хегемонията предполага не просто съгласие, но благожелателно (активно) съгласие, при което гражданите желаят това, което е нужно на господстващата класа.

Антонио Грамши анализира проблема за хегемонията. А именно как се управлява подвижното равновесие на временни блокове, съставени от различни доминиращи социални групи. Тук основното, което той отбелязва е, че се използва «ненасилствено принуждение», включително чрез интегриране на т.нар. масова или народна култура. Това става по такъв начин, че да се манипулират подчинените групи против тяхната воля, но с тяхното съгласие в интерес на малка част от обществото.

Съответно ако основната сила в държавата и властта на господстващата класа е скрита в хегемонията, въпросът за стабилността на политическия ред, а от друга страна, условията за неговото събаряне (революция) може да бъде съсредоточен върху въпроса за това как се постига или подкопава хегемонията. Според Грамши, установяването и подкопаването на хегемонията е "молекулярен" процес. Този процес по дълбокото разбиране на Грамши не се извършва като сблъсък на класови сили.

В случая Грамши отрича механичните аналогии, характерни за някои вулгаризирани форми на историческия материализъм. Молекулярният процес се осъществява невидимо, на малки порции, като се променят мнения и нагласи в съзнанието на всеки човек. Хегемонията се основава на "културното ядро" на обществото, която включва набор от идеи за света и човека, за доброто и злото, красивото и грозното, много символи и образи, традиции и предразсъдъци, знания и опит на много векове. Когато това ядро е стабилно, в обществото има "стабилна колективна воля", насочена към запазване на съществуващия ред. Подкопаването на това "културно ядро" и унищожаването на тази колективна воля е условие за революцията.

Създаването на това условие е "молекулярната" агресия в културното ядро. Това не е някаква истина, която би направила революция в съзнанието, някакво прозрение. Това е огромен брой книги, брошури, списания и вестници статии, разговори и спорове, в които безкрайно се повтаря, многократно се комбинират устойчиви усилия. В резултат на тези усилия се ражда колективната воля с определена степен на еднородност. Степен, която е необходима за създаването на действие, координирано и едновременно във времето и пространството на понякога разнородни по своите класови характеристики сили.Казано с други думи Грамши предлага действия не в подриване на базата, каквато е дотогава основната теза на марксистката социология на революцията, а действия в подкопаване на надстройката.

Трудно може да се каже доколко учението за хегемонията на Грамши, разработено за революционните сили, активно се използва от тези сили. Но определено базови «мозъчни центрове» на глобалния капитал и разузнавателни, и контраразузнавателни структури на Запада, сериозно се заемат с изследването на Грамшианските идеи, за да могат да ги използват за своите цели. В известен смисъл в цяла редица и практики на «Глобалния капитал» може да открием следи от идеите на Грамши. Концепции, действия, структури като „Мека сила“, „Нежни/цветни революции“ и „Отворени общества“ става важна част от цялостната система на неолибералния ред.

Концепцията за „Меката сила“ е разработена в края на 80-те години на ХХ век от политолога Джоузеф Най, бивш декан на Училището по управление „Джон Кенеди“(John F. Kennedy School of Government), т.е. един от факултетите на Харвардския университет.Концепцията за „меката сила“ изразява способността да се установява хегемония чрез привличане и сътрудничество. Тя се противопоставя на т.нар. „твърда власт“, която използва принуда, физическа/материална сила или даване на пари като средство за убеждаване. "Меката сила" става популярна с използването на този термин от членовете на администрацията на Клинтън, а след това и от администрацията на Обама. Приема се, че в идейно-теоретичен план ключово „подсказване“ концепцията за „меката сила“ получава от теорията за „културно-идеологическата хегемония“ на Грамши.

Като една разновидност на „меката сила“ се приема т.нар. „интелигентна сила“(smartpower). Ключови аспекти на „меката сила“ в този смисъл са следните:

  • Културата – последната е разбирана в най-широк смисъл, т.е. обхваща както масовата култура, но също така и „високата култура“. Включва и културата като модел на взаимоотношения в обществото, т.е. като канали на културно проникване и влияние, и т.н. Така например англо-американският свят разполага с такива мощни средства на културна „мека сила“ като английския език, играещ днес ролята на световна „лингва франка“, т.е. език за международно общуване. Тук може да споменем и англоезичната литература – британска и американска, но също така и „Мека“-та на съвременното кино – Холивуд или комплекса на англоезичната попмузика – като се започне от „Бийтълз“ и се стигне до безчет други музикални състави;

  • Образованието и науката – преди всичко достиженията в тази област – водещи университети, научни школи и институти, Нобелови лауреати, иновационни технологии и продукти, и т.н.;

  • Социални и икономически състояния и образи – състояние на политически и граждански права, потребителски стандарти и възможности за икономически просперитет, но също така и формираните образи и митове в тези области;

  • Дипломация – политиката в областта на международните отношения и гъвкавостта в позиции, действия и политики;

  • Други.

„Меката сила“ официално надхвърля функциите на правителството. Има отношение към дейностите на частния сектор, на неправителствените организации, на обществото като цяло. Ключови условия и обстоятелства в осъществяване на политиката на „меката сила“ играят:

1. Съвременната глобализация, осъществявана досега във формата на т.нар. „Американски глобализъм“;

2. Модерните информационно-комуникационни средства и мрежови технологии – Интернет, страниците за социални контакти и т.н.;

3. Реализацията на неолиберална политика, включително т.нар. „износ на демокрация“.

Политиката на „меката сила“, колкото и „мека“ да бъде тя, е неотделима от „твърдата сила“. Както открито признава Томас Фридман, десен американски журналист „Скритата ръка на пазара никога няма да работи без скрития юмрук. Макдоналдс/фирма предлагаща нова «модерна» култура на хранене и провеждане на свободното време/ не може да процъфтява без Макдонъл Дъглас(фирма произвеждаща военни самолети – б.м НС.) Скритият юмрук, който държи света в безопасност, за да процъфтят технологиите на Силиконовата долина, се нарича американска армия, военновъздушни сили, флота и морски корпус.“(цит. по https://socialistworker.co.uk/art/14758/The+links+between+McDonalds+and+McDonnell+Douglas). Но трябва да кажем, че особено от 80-те години на ХХ век насам като един неотделим фактор на политиката на „меката сила“ на Запада, а по-точно на САЩ станаха т.нар. „Нежни/цветни революции“.В дъното на т.нар. „Нежни/цветни революции“, наричани още „кадифени революции“, „революции на цветята“ и т.н., и т.н., е фигурата на Джийн Шарп (Gene Sharp).

Самият Шарп твърди, че източник на неговите идеи за ненасилствените действия в политическата антиправителствена борба са изследванията най-вече на политическия живот и борба на водача на национално-освободителната революция на Индия Мохандас Ганди (Mohandas Karamchand Gandhi) , известен още като Махатма Ганди.

Трябва да кажем, че „Нежните/цветните революции“ прекрасно се вписват като ключов компонент в модела на активно провеждане на политиката на „Меката сила“ от страна на САЩ. Като правило, обаче, последствията за народите и страните, станали обект на тези революции и политики, не са нито „меки“, нито „нежни“ . Но що се отнася до организаторите, средствата хвърлени за тези „революции“ се оказват значително по-скромни, отколкото ако се прибегне до преки „насилствени“ действия. А резултатите в много случаи са значително по-удовлетворяващи за същите тези инициатори.

В „пъзела“ на политиката на „меката сила“ важно място заемат т.нар. „Отворени общества“. Несъмнено за да се осъществяват „Нежните/цветните революции“, като ключов механизъм на политиката на „Меката сила“, са нужни конкретни финансови средства. Посредством тези средства се „захранват“ както водачите, така и „гладиаторите“ на тези т.нар. „революции“. А освен това се „смазват“ и всякакви други механизми за да може „Нежните/цветните революции“ да вървят като по масло. Един базов източник за това са „Отворените общества“

За родоначалници на идеята за „Отворено общество“ са сочени френския философ от полско-еврейски произход Анри-Луи Бергсон (Henri-Louis Bergson) и британския философ от австро-еврейски произход сър Карл Попър (Sir Karl Raimund Popper). Самият Попър твърди, че идеята за „Отвореното общество“ е заимствал от Елада в частност от Атинската демокрация. Той твърди, че тази идея е по-скоро научна, отколкото политическа. „Отвореното общество“ той противопоставя на „затворените, тоталитарните общества“, при което слага знак на равенство между фашизма и обществата на социализма, които той нарича „комунизъм“.

В своя фундаментален труд „Отвореното общество и неговите врагове“ (The Open Society and Its Enemies ), издадена за пръви път през 1945 г. в Лондон, Попър утвърждава, че „Отвореното общество“ е такова, в което индивидите се сблъскват с лични решения", за разлика от "магическото или племенното или колективистичното общество"(вж.Popper, K., The Open Society and Its Enemies, Volume One (Routledge, 1945, reprint 2006), chapter 10, part I).Трябва да подчертаем, че както се вижда от гореказаното, в системата на неолибералния ред комплексът „Мека сила“, „Нежни/цветни революции“ и „Отворени общества“ е важен фактор за осъществяване и функциониране на същата тази система.

В съвременните условия „дигитализацията“ в редиците цифрови средства става ключов инструмент за действие и въздействие с обществената среда. Но в случая не става дума просто за комуникация с масовия гражданин, а за формиране чрез „дигитализацията“ на определен тип личност, на съответен социо-културен модел. Без такова форматиране трудно може да се контролира обществото в рамките на това, което е нужно на неолибералните „тоталитаристи“.

За нас е важно да разберем какви черти трябва да притежава този СОЦИО-КУЛТУРЕН ТИП, който се старае да изгради неолиберализмът като „масова личност“, Той/тя несъмнено трябва да бъде симпатичен/на.Винаги да се усмихва с отличните си зъби, а когато не се усмихва, да се смее. Това създава позитивизъм. Той/тя – те трябва да бъдат „оптимистични глупаци“. Той/тя – те е нужно да са радостни идиоти. Те са дружелюбни, гладки, красиви, шегуват се плоско и се смеят глупаво и шумно. Също така е необходимо гръмко да се възхищават, да викат високо „су-у-пер“ и „У-ау“. Това е стил. Нужно е да са толерантни, ама много толерантни по отношение на полови отклонения, на мултикултурни разнообразия, на законови нарушения и даже на престъпления, ако са в името на индивидуални успех измерван в парични единици. Но следва да са силно критични по отношение на традиционен морал, да са саркастично-подигравателни по отношение на хуманни, човеколюбиви каузи, алтруистични действия и самопожертвователни личности.

Този социо-културен тип следва да се мисли и чувствува не с разум и сърце, но с долната част на тялото си – корема и интимните органи.Американските социолози отдавна са установили, че съвременният телевизионен зрител не е в състояние да проследи развитието на мислите си за повече от три минути. И тогава той/тя/те просто се разсейват и забравят. Идеи, програми - всичко това е в далечното минало, кому това е нужно?!

Такъв социо-културен тип не възприема никакви общи идеи. Той има нужда от емоционално заредени лозунги и прости истории. Неслучайно в наше време се изисква да се преподава не със сложни логически фигури, с принципи, теории и методология. Трябва да се разказват истории, да се запознава аудиторията с успешни казуси. Да няма чак толкова анализ на риска или «не дай, Боже» да се търсят пътища за преодоляване на проблеми или разработка на иновативни решения.

Знанията се проверяват чрез тестове. Писането на текст е сложна работа. Затова хората от този социо-културен тип не могат да изразят мисълта си в писмен вид. А ако напишат нещо то е пълно с правописни грешки и логически недомислици.

В крайна сметка това е показател за културна и умствена личностна деградация. А когато такъв тип «масова личност» достигне равнишето на преобладаваща маса в общността, обществото, нацията ставаме свидетели на общностен, обществен и национално-държавен упадък и катастрофа. Именно това е резултатът от синтеза на «дигиталните средства» и неолибералният ред. Именно това е «Дигиталният тоталитаризъм», чието ядро е неолибералната идеология и практика.

Вместо заключение

В никакъв случай не бихме искали да завършим в такъв минорен лад. Определено «Дигиталният тоталитаризъм» представлява сериозна опасност както за отделната личност, общност, държава, цивилизация и даже в глобален план за цялото човечество. Зад него стоят могъщи сили. Но както се пее в песента «Още не е вечер, не е вечер».Вярваме, че още не е настъпила нито вечерта, нито нощта на небитието за човечеството. Защото това, което е силата на «Дигиталния тоталитаризъм» - цифровизацията, може да стане неговата слабост и път към освобождението от неолибералното обсебване. А тук ще повторим думите, които приписват на Хегел „Къртицата на историята копае бавно, но копае добре».