/Поглед.инфо/ Историческият живот на комунизма като реална социално-икономическа и политическа система продължи малко по-малко от 75 години (в България – 45 години). Този срок може да е дълъг спрямо човешкия живот, но без съмнение е твърде кратък за историята. Времето на комунизма не можа да изпълни поне един век, но и тези почти 75 години бяха пълни с драматични събития, превратности, трагедии. Това ги прави твърде полезни като социален исторически опит, който свидетелства за един безспорен политически възход, въплъщаващ огромната обществена енергия и вдъхновение на група народи, образували след светлата и изпълнена с надежди революционна победа; но и с постоянното напомняне, че тази промяна трудно бе поддържана толкова години и толкова години не можа се създаде реален икономически и политически механизъм тя бъде поддържана постоянно и развивана ускорено и необратимо.

Преди да се изпълнят 75 години от победата му, комунизмът рухна и цялата система се разпадна. Докато революцията побеждаваше, падаха много жертви и се проливаха реки от кръв; когато системата рухна, всичко бе мирно, макар и изпълнено с тревожно напрежение. Защо стана така и не беше ли по-редно и оправдано да се случи точно обратното: мирно и възторжено начало и кръв и жертви в края на неговата история? Старата система не се предаде лесно и бързо, организира се в гражданска война и продължителна съпротива срещу победителя си. Комунизмът обаче не прояви такава воля и буквално се свлече в краката на реставрираната система и се примири доброволно, като дори участваше чрез ръководителите на комунистическата партия в собственото си отстраняване от политическата и икономическата власт.

А допреди година-две неговите апологети и пропагандатори говореха друго, кълняха се във вярност, твърдост и неотстъпчивост.

Защо стана така?

Това не е въпрос от любопитство, а търсене на истината за един факт, дошъл след сложен и мъчителен процес. Той е предизвикан от причини, които трябва да бъдат описани и анализирани, защото са предизвикани от историята.

Давам си сметка, че отговорът на този въпрос зависи от начина, по който е зададен, както и от отношението към него на задаващия го. Защото той има политически смисъл, който винаги хвърля светлина (или сянка) върху отговора.

Но аз го задавам така, както се задава въпрос на историята и се очаква задълбочен и аргументиран отговор, отчитащ всички възможни причини. Защото историята трябва да се познава не само с фактите, които съдържа, но и със смисъла и уроците, които тези факти и явления ни дават. Крахът на комунизма е истинска катастрофа за човечеството, която постави в тежко положение доста народи и държави – особено тези, които съставяха СССР. Реставрира се капитализмът и с това се въведе ново обществено устройство, нови правила и норми, нови ценности за хора, които дълго време живяха в друга среда и бяха свикнали с нейните условия на живот.

Но всичко това не бе осъзнато дори и от членовете на комунистическите партии и техните ръководства. Точно обратното, преобладаваше радостното очакване, че предстои нещо добро, което ще преодолее бедността и ще осигури и гарантира високо равнище на живота. Никакви съмнения, че реставрацията на капитализма е връщане назад и това означава повторение на вече преживяно преди 45 години. А то не е било щастливо време.

Не съм сигурен, че в края на 1989 година е било възможна въоръжена съпротива срещу капитализма, но комунистите да посрещат извършваните политически и икономически трансформация с радост и въодушевление, е повече от смущаващо. Вярно е, че те се бяха отказали от своите идеи и политически програми, надявайки се да запазят властта си и чрез нея да внасят корекции в капитализма и да съхранят изграденото при социализма. Те избягваха да говорят за капитализъм, който се реставрира, а убеждаваха народа и обществото, та и себе си, че въвеждането на пазарната икономика е панацеята за добър живот. И обявиха, че за тях по-приемлива е идеологията на социалдемокрацията. Целта им бе да „социалдемократизират“ комунистическата партия, като бе измислена формулата за нея „модерна лява партия“.

Получи се обаче нещо странно и немислимо за комунистическата идеология, теория и практика: комунистическите партии в държавите от социалистическия блок сами реставрираха капитала, капитализма и буржоазията. И не позволиха тази реставрация да се извършва с каквито и да било вълнения, бунтове, размирици и дори съмнения в правилността на случващото се.

Но кой ще владее капитала и кой ще бъде новата буржоазия, когато преди 45 години и капиталът, и буржоазията бяха ликвидирани, като им бяха отнети средствата за производство. А преди ова и политическата власт! Тях вече ги нямаше, но в края на миналия век потребността от тях бе огромна, защото без тях въпросната реставрация бе невъзможна. Комунистическата партия, приела да бъде вече „модерна лява партия“, съдейства много активно нейните членове да се преродят в буржоазия и капиталисти, за да им даде капиталът властта. Те толкова страстно и неутешимо е желаеха…

Този модел позволи реставрацията да се извърши мирно, а изградената материална база на социализма да не бъде разрушена и да продължи да служи още известно време като източник на натрупване на капитала. Самият процес на възстановяването на капитализма бе наречен „преход към пазарна икономика“.

За да бъде ръководен успешно и ускорен до максимално възможното, бе необходимо БКП да се промени изцяло. Появиха се социалдемократически крила и политически клубове. Засили се пропагандата в полза на българското приобщаване към Европа, НАТО и Европейския съюз. Тя открито се отказа от революцията, от диктатурата на пролетариата и дори от т. нар. „демократически централизъм“, но прие, обявявайки за напълно свои, евроатлантическите ценности и приятелството със САЩ. Почти бе отречен целият период на социализма, защото бил управляван тоталитарно, жестоко, тиранично. Повторени бяха квалификациите, които бяха използвани в разобличаването на т. нар. „култ към личността“, но вече отнесени към всички четиридесет и пет години от втората половина на ХХ век. Въведено бе и признато от БКП/БСП понятието „жертви на комунизма“, като бе заклеймен Народният съд. Но каква жертва на комунизма е извергът, който е избивал деца и невинни хора, рязал е партизански глави, агитирал е за утвърждаването на национал-социализма като общодържавна идеология. Дори паметници сложиха на тези изверги, защото се били борили срещу комунизма.

Всичко това ставаше много бързо, не се коментираше вътре в БСП и лесно биваше усвоявано от обществото като справедлива цялостна оценка на социализма.

Комунистическата партия поведе обществото към бърза реставрация на капитализма, а не към отпор срещу него.

Как можеше да постъпи обществото тогава? А и то не бе настроено добре към социализма и се надяваше в по-голямата си част, че „пазарната икономика“ ще му донесе щастие и радост.

Но такава нагласа имаше вече БКП в последните години на социализма. Търсеха се начини за реставрация на отделни елементи на капитализма, за да се раздвижи производството и се отвори пътят пред предприемачеството и натрупването на капитал. Трябваше да се намерят начини онези луксозни стоки, които навлизаха от Запада в България, да бъдат произведени от родната индустрия. Но това не ставаше. Трудно бе да си купи човек лека кола, да се снабди с редица стоки от първа необходимост, започна енергийна криза. Пропагандата се мъчеше да смекчи трудностите, но не само не успяваше да го стори, но и изостряше още повече със своите нескопосни приказки, които се мъчеха да убедят хората, че черното е бяло, а бялото – черно. Те сами не вярваха в това и им личеше, че съзнават безпомощността си и че лъжат хората с лъжливите си приказки.

Да не говорим, че системата и властта бяха поддържани от огромен репресивен и пропаганден апарат, от тайни служби, които трябваше да следят за стабилността на системата, за нейната мощ и твърдост. Какво да кажем за огромния апарат на БКП и Комсомола, на творческите съюзи и масовите организации, медиите. Всичките те трябваше да пазят властта физически, но и идейно и емоционално.И я пазеха така, че всички се страхуваха от тях, не смееха да говорят лошо за нея, да изказват дори съмнения в правотата й. Пропагандата се опитваше да разсее нашите съмнения и да докаже, че всичко е наред и държавата ни се ръководи отлично и се движи с бързи темпове напред.

Не беше трудно да се забележи по очите им, че те сами не вярват на това, в което ни убеждават. Но говореха, за да ни сплашат и за да си гарантират спокойствие.

Когато като изневиделица дойде промяната на 10 ноември 1989 г., изведнъж се оказа, че тези хора са били борци срещу комунизма и че били убедени демократи. И радостно посрещнаха и поздравиха демокрацията. Тези, които бяха длъжни да възпрат смяната на системата, преминаха в кръга на обичащите „пазарната икономика“, но мразещи насилието и тоталитаризма.

В края на ХХ век у нас не само „пушка не гръмна“, но и лоша дума не се чу за това, което настъпваше. Все едно, че никога не е имало АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление), с филиалите си в страната, партийни кабинети, домове за политическа просвета, комсомолски школи, държавна сигурност, Главно политическо управление на Българската народна армия, политически офицери, катедри по марксизъм-ленинизъм в университетите, .

Имаше, разбира се, и социализмът се сгромоляса под тяхната непомерна тежест! Никоя система не би я издържала, нали!