/Поглед.инфо/ Застрашително нарастват в последно време крайностите в полско-украинските взаимни обвинения по повод т.н. Волинско клане. Мнозина автори на журналистически материали, съгласно евроатлантическите повели, минават на пръсти покрай него, без да считат за нужно да се потопят в тази жестока трагедия от времето на Втората световна война. И европейските политици са затворили очи пред проблема, който вече навършва 80 години, надявайки се по някакъв чудодеен начин да се избегне по-остър сблъсък. Макар и през зъби, някои украинци също се съгласяват, че това е било геноцид, защото трудно е да екзекутираш около 100 000 невоюващи човешки същества, без униформи и оръжие в ръка, и да не го определиш така. Но пък избират друг подход - за него се обвиняват поляци и руснаци, но само не и украинци. Да не говорим пък за бандеровци. А национализмът на поляците е всеизвестен, те не прощават, да не говорим за това, че те открай време считат Западна Украйна за изконна полска територия.
Професор Искра Баеванавлиза в дълбочина в тая кървава до немай къде история - честно и без компромиси заради каквито и да било височайши съображения. Заради честта на историка. Но и заради надеждата, че кървавите събития могат да се отъркалят окончателно в миналото и няма да тегнат върху обикновените хора, заради които уж е всичко.
В няколко реда само проф. Баева отговаря на въпросите кой, защо и как:
И именно приближаването на фронта към украинските територии мотивира украинското решение, което ще се превърне в трагедия за поляците от Волинска област. В началото на февруари 1943 г. приключва Сталинградската битка, първото наистина голямо поражение за германския вермахт. Победата на Червената армия поражда у украинските националисти опасението, че фронтът скоро ще стигне до украинските територии и ще дойде времето за окончателно решаване на нейната съдба. Затова на преден план излиза етническият характер на Волинска област, от който ще зависят доводите за нейната принадлежност. Според последното предвоенно преброяване във Волин етническите групи изглеждат така: най-голямата общност е украинската с 1 426 900 души или 68,4 %, следват поляците с 346 600 души или 16,6 %, евреите с 205 500 души или 9,9 %, а още около 5 % наброяват по-малките общности (германци, чехи, руснаци и др.). През 1943 г. евреите вече са унищожени и за украинските националисти полската общност става най-голямата опасност, тъй като преди войната областта е била в Полша, а и Полша е част от Антихитлеристката коалиция, което ѝ дава дипломатическо предимство. Тези обстоятелства играят огромна роля за решението за премахване на полското население не като противник, а като присъствие..., което вече е геноцид.
МОГАТ ЛИ ДА СЕ преодоляват исторически рани?
Проф. Искра Баева
[...] Станалото през 1943 г. във Волинската област, а и в съседните области, е наречено в Полша Волинско клане (Rzeź wołyńska), докато украинският термин е по-неутрален – Волинска трагедия (Волинська трагедія). Предисторията на проблема е свързана с т.нар. борба за границите в края на Първата световна война, при която новосъздаващите се държави се борят да получат по-големи територии от разпадащите се континентални империи (Руската и Хабсбургската). Резултатът е, че областта Волин е присъединена към Полша. Само че това става не според етническите критерии, обявени за водещи на Парижката мирна конференция от 1919 г., тъй като поляците са малцинство там, а областта е населена с преобладаващо украинско население – тя е и извън „Линията Кързън“ (очертаваща източната граница на полския етнос). Новите полски граници, в които влиза не само Волин, а и цяла Западна Украйна, са постигнати с война (Полско-съветската от 1920 г.), завършила с Рижкия мирен договор (18 март 1921 г.), изместила границите на Полша с 200 км. на изток.
В новата полска държава украинците са най-многобройното етническо малцинство. При преброяването от 1921 г. те са 3 млн. и 899 хиляди или 14,3 %, а през 1931 г. броят им нараства до 4 млн. и 442 хил., но делът им намалява до 13,9%. Украинците живеят в източните провинции, където са значително мнозинство, и не се примиряват с положението си. Недоволни от неизпълненото обещание от 1922 г. за създаване на украински университет и развитие на украинската образователна система, през 1929 г. те създават Организацията на украинските националисти (ОУН), която започва да организира покушения срещу представители на полските власти… Полската страна също има грехове към украинците. Полските власти полагат усилия да променят етническия характер на т.нар. Източни покрайнини чрез колонизационна политика, за което е използвана и аграрната реформа, даваща възможност на ветераните от Полско-съветската война да получат безплатно земя там. Така в междувоенна Полша се оформят противоречията между поляци и украинци на етническа основа, които не само не са преодолени, а се разрастват и се превръщат в открит конфликт с началото на Втората световна война.
Волинското клане – защо, кога и как се стига до него
Втората световна война започва на 1 септември 1939 г. с атаката на Третия райх срещу Полша, което променя кардинално положението както на поляците, така и на украинците. Според подписания седмица преди началото на войната Пакт „Рибентроп–Молотов“ (23 август 1939 г.), териториите на Полша, населени с преобладаващо украинско (и белоруско) население, влизат в съветската „сфера на влияние“. Основанието за това е, че те са присъединени към Полша с война, както и това, че в създадения в края на 1922 г. Съветски съюз има Украинска република, създадена през 1919 г. (както и Белоруска), към които изглежда естествено тези територии да бъдат присъединени след нахлуването на съветските войски в Полша на 17 септември 1939 г. и съветско-германския Договор за дружба и границите от 28 септември 1939 г. В присъединените към СССР територии НКВД започва арести и депортации на политически и административни дейци от полски произход. Трансформиран е и аграрният сектор: поземлените имения стават колективни стопанства, а селските стопанства са кооперирани.
Настъпва рязка промяна и в положението на двете основни етнически общности. След присъединяването на Западна Украйна към УССР украинците стават господстващо мнозинство, докато поляците се превръщат в малцинство, при това подчинено. Немалко украинци приветстват присъединяването към УССР, която чувстват като своя държава и дори подпомагат съветското настъпление. Това обаче в никакъв случай не се отнася до украинските националисти от ОУН: за тях УССР не е украинска, а болшевишка държава, а идеалът им е самостоятелна украинска държава (Українська Самостійна Соборна Держава). Наред с полските елити украинските националисти също попадат под ударите на репресиите на съветска власт и ѝ отговарят със същото. Те продължават борбата си, но сменят основния си противник – мястото на полските власти, определяни като основна пречка пред извоюването на самостоятелна Украйна в края на Първата световна война, е заето от съветските власти (макар и в случая украински), срещу които насочва ударите си ОУН. Само че и самата ОУН се разцепва, когато се оказва изправена пред новите задачи. Линията на разделението е между по-възрастните и умерени дейци около Андрий Мелник (ОУН-М) и по-младите и радикални със Степан Бандера (ОУН-Б). Войната и репресиите дават предимство на младите радикални националисти на Бандера. Те се обявяват за въоръжена борба за независима Украйна и през 1940 г. дори два пъти се опитват да вдигнат антиболшевишко въстание в Украйна, но не успяват, защото надценяват както собствените си сили, така и антиболшевишките настроения в УССР.
[…]
Когато тези територии попадат под германска окупация, германските власти организират репресии срещу левичарите и евреите, но отварят нови възможности пред украинските националисти. Още докато Западна Украйна е под съветска власт, дейците от ОУН поддържат контакти с германското разузнаване, но след като германците поставят тези територии под свой контрол, позициите на двете крила в ОУН отново се разделят. Степан Бандера е убеден, че това е най-удобният момент за създаване на нова украинска държава. Затова на 30 юни 1941 г. в Лвов привържениците на Бандера обявяват независима Украйна с премиер Ярослав Стечко и държавен глава Степан Бандера (актът за създаване на държавата е публикуван в „Зборовские вести“ на 31 юли 1941 г.). Бандера поставя германците пред свършен факт, като се надява, че те ще подкрепят неговата инициатива, както са го направили преди това със Словакия на отец Йозеф Тисо и с Хърватия на Анте Павелич. Но плановете на нацистите са други и те отхвърлят идеята за самостоятелна Украйна. Според тях украинските територии трябва да станат суровинна база за вермахта и жизнено пространство за германския народ. Затова те арестуват Бандера и в края на 1941 г. го затварят в концлагера Заксенхаузен. Но за разлика от другите концлагеристи в Заксенхаузен Бандера разполага с две стаи (спалня и кабинет), може да посреща гости и да ръководи организацията си ОУН-Б (Бандера продължава опитите си за разбирателство с нацистите, като през декември 1941 г. пише писмо до Алфред Розенберг, в което предлага сътрудничество, тъй като бандеровците „са оформени в дух подобен на националсоциалистическите идеи“. Цит. по: Szumiło, Mirosław, Op. cit.).. Така германците запазват двойнственото си отношение към Бандера, като го пазят в резерва и действително го освобождават на 27 септември 1944 г., за да потърсят помощта му.
След като не успяват да създадат независима Украйна с помощта на Третия райх, украинските националисти… постепенно се дистанцират от германските власти и преподреждат своите противници: първото място е запазено за Съветския съюз (болшевизма), после са германците, а като вътрешни неприятели виждат поляците и евреите. Според новата тактика те трябва да се приспособят към ситуацията и да се готвят за бъдеща борба, но когато настъпят по-благоприятни обстоятелства… Стратегията и тактиката на украинските националисти е обсъдена от Втората конференция на ОУН, проведена в Лвов (Лвив) през април 1942 г. в отсъствието на Бандера. На нея е осъдена германската окупация и се говори за продължаване на борбата за самостоятелна Украйна, но чрез пропаганда, а не с партизанско движение, тъй като то би коствало жертви и косвено би могло да помогне на Съветския съюз, което е напълно неприемливо. Споровете по отношение на германската окупация и борбата за надмощие в Западна Украйна водят до ожесточена кръвопролитна борба между двете крила на ОУН, която предизвиква многобройни жертви. В това отношение противопоставянето в ОУН напомня за процесите в македонското освободително движение.
[…]
И именно приближаването на фронта към украинските територии мотивира украинското решение, което ще се превърне в трагедия за поляците от Волинска област. В началото на февруари 1943 г. приключва Сталинградската битка, първото наистина голямо поражение за германския вермахт. Победата на Червената армия поражда у украинските националисти опасението, че фронтът скоро ще стигне до украинските територии и ще дойде времето за окончателно решаване на нейната съдба. Затова на преден план излиза етническият характер на Волинска област, от който ще зависят доводите за нейната принадлежност. Според последното предвоенно преброяване във Волин етническите групи изглеждат така: най-голямата общност е украинската с 1 426 900 души или 68,4 %, следват поляците с 346 600 души или 16,6 %, евреите с 205 500 души или 9,9 %, а още около 5 % наброяват по-малките общности (германци, чехи, руснаци и др.). През 1943 г. евреите вече са унищожени и за украинските националисти полската общност става най-голямата опасност, тъй като преди войната областта е била в Полша, а и Полша е част от Антихитлеристката коалиция, което ѝ дава дипломатическо предимство. Тези обстоятелства играят огромна роля за решението за премахване на полското население не като противник, а като присъствие..., което вече е геноцид.
Как се стига до решението за масирана атака срещу поляците във Волинска област? От началото на 1942 г. ОУН-Б, оглавена в отсъствието на Степан Бандера от Дмитро Клячкивски „Клим Савур“, започва да създава въоръжени партизански отряди, като иззема името на вече съществуваща по-умерена организация на Тарас Боровец „Булба“, а именно Украинска въстаническа армия (по-известна с украинското си име – Українська повстанська армія или УПА). На третата конференция на ОУН-Б, проведена след края на Сталинградската битка – от 17 до 23 февруари 1943 г., е решено да се премине към открита партизанска война срещу германските власти, за да бъде изпреварено съветското настъпление и да се утвърди властта на ОУН-Б в областта. Украинските националисти от Западна Украйна са изправени пред аналогичен проблем като онзи, пред който е изправено и полското емигрантско правителство: как да се преборят за властта с настъпващата Червена армия. Затова и решенията, приети на третата конференция на ОУН-Б, много приличат на задачите, възложени на съпротивителната полска Армия Крайова (АК)..
Спорът е за Западна Украйна, която украинските националисти смятат за ядро на бъдещата независима Украйна. Полската съпротива иска тя да се върне в границите на полската държава (където е била от 1921 до 1939 г.), а СССР я възприема като част от УССР, където е била от 1939 до 1941 г. Тези три тези са несъвместими, затова и трите страни търсят силови решения. Полската съпротива изработва плана „Буря“, според който в определен момент отрядите на АК трябва да излязат от нелегалност и да оглавят местната власт от името на Полското емигрантско правителство… Съветският съюз не изработва специален план, защото разчита на своята армия и на НКВД. Най-сложна е ситуацията на украинските националисти и в крайна сметка изборът пада на варианта на ОУН-Б, според който украинските партизани трябва не просто да вземат властта, а преди това да отстранят неукраинците (поляците) от Волинска област… Дори и ако решението може да се интерпретира като прогонване на поляците, практически това не е възможно, защото става дума за над 300 хиляди души. Затова по-скоро преднамерено операцията бързо се трансформира в опит за физическото унищожаване на поляците.
За характера на подготвяните действия говори още първата атака на отряд (сотня) на Хрихорий Перехийняк, осъществена на 9 февруари, преди решенията на конференцията на ОУН-Б. Рейдът на отряда на Перехийняк завършва с избиването на 155 поляци от селището Парошла.
Подготвяйки се за голямата операция, ОУН-Б дава указания на своите привърженици масово да дезертират от прогерманските полицейски сили. Благодарение на това няколко хиляди украинци, участвали в репресивните операции на германците, включително и срещу евреите, попълват отрядите на украинските въоръжени отряди на УПА. Така се създава хилядната украинска армия, която ще извърши избиването на поляците.
Масовата антиполска операция започва на 10 март. Сигналът е даден с убийството на полската делегация на АК, поканена за преговори с ОУН за съвместни действия срещу съветските партизани и Червената армия. Убийството на цялата делегация демонстрира, че украинците няма да позволят други сили да действат на територията на Волин. С него започват унищожителните нападения срещу различни полски селища. Проблемът на украинците е в липсата на достатъчно многобройни отряди, които да атакуват едновременно много селища, затова ги атакуват едно по едно. Пример за действията им дава атаката от 26 март срещу с. Липники, където са избити 182 души (между тях са четирима евреи и един руснак, а сред спасилите се е бъдещият полски космонавт Мирослав Хермашевски)…Тъй като украинците не разполагат с достатъчно огнестрелни оръжия и муниции, те предпочитат да събират поляците в някоя сграда – най-често католическата църква, която подпалват. През април по време на Великденските празници (22–23 април) УПА организира координирана атака, разчитайки на това, че по празниците поляците сами се събират в католическите църкви и така по-лесно могат да бъдат избити. По Великден са атакувани десетки селища от Янова долина, а жертвите са между 500 и 600, но не само поляци, а и от германския гарнизон.
Пропагандната подготовка за следващия удар започва през май. На 18 май „Клим Савур“ (Дмитро Клячкивски) се обръща към полското население с обвинения в сътрудничество с германците и изостряне на отношенията с украинците, като ги призовава да напуснат. Следващият призив на „Клим Савур“ от юни вече е към украинците и в него той повтаря атаките срещу поляците, които този път обвинява и в сътрудничество със съветските партизани… На 2 юни украинските отряди на УПА нападат село Хурба. Само в тази единична атака живота си губят 250 поляци. Но най-потресаващ е начинът, по който става това: поради липса на муниции беззащитните поляци са убивани с подръчни сечива – с щикове и секири. А онези, които са успели да избегнат кръвопролитието на 2 юни и са се опитали да се спасят, през следващите дни са преследвани и избивани в околностите на селището.
Ограничени нападения срещу поляци има през целия период след обявеното през март началото на кампанията. Общиият им резултат до края на юни възлиза на 9130 убити поляци, като трябва да се има предвид, че това са само поименно документираните жертви.
Още при спорадичните атаки срещу полски села става ясно, че въоръжените отряди на УПА не могат сами да осъществят поголовно унищожаване на полското население, затова лидерите на УПА се обръщат към местното украинско население. В много случаи съучастието на местните не е плод на доброволно участие, а е по принуда. Но независимо дали украинските селяни сами са пожелали да участват в кланетата или са били принудени, това обстоятелство придава на акцията характер на истински етнически сблъсък, целящ физическото унищожаване на поляците.
Апогеят на антиполската акция във Волинска област настъпва на 11 юли. Денят е избран преднамерено, защото е неделя, когато повечето поляци се събират в католическите църкви - 11 юли е православен празник на светите апостоли Петър и Павел, което обаче не спира православните украинци да убиват своите съседи. Атаката е срещу цялото полско население, а не само срещу обвинените в сътрудничество с германци или съветски партизани.
[…]
На самия 11 юли отрядите на УПА, подкрепяни от т.нар. селска украинска самозащита атакуват стотина полски селища. Всеки отряд се разделя на няколко групи: една обкръжава селото, друга събира жителите на едно място и започва убийствата, а селските групи прочистват местността, доубиват останалите живи и грабят… Според различните данни през този ден са атакувани между 96 и 99 полски селища (според Тимоти Снайдер атаките са 167), а избитите поляци са около 10 хиляди. В края на август следва нова вълна от нападения срещу полски селища, която коства живота на нови десетина хиляди поляци. Трагичните събития от юли 1943 г. във Волинска област са най-подробно описани от Ева Семашко, която изчислява документираните жертви на 11 407 души (https://przystanekhistoria.pl/pa2/teksty/70872,Lipiec-1943-roku-na-Wolyniu.html). Убийствата, извършени от УПА, предизвикват ответна реакция. Полската съпротива от АК се активизира с действия, които следват украинския пример: в знак на отмъщение отрядите на АК нападат украински села и унищожават населението им по същия начин. Така например на 29 август АК опожарява украинските села Свуж и Солтиси, при което загиват няколко десетки цивилни украинци.
Последната вълна на масово избиване на поляци започва с коледните празници в края на 1943 г. и продължава до началото на февруари 1944 г. Повод за нея става евакуирането на германските власти, при което УПА се опитва да се възползва от безвластието и да не позволи на по-добре организираната полска съпротива да реализира своя план „Буря“ за установяване властта на полското емигрантско правителство в Западна Украйна. Целта е същата: да се утвърди чисто украинският характер на областта. Един от най-трагичните епизоди от тези масови убийства е избиването на укрилите се около 400 поляци в манастира на кармелитките във Вишневец… Нападението е осъществено от отряд на УПА, който се представя за съветски партизани[...]
Превземането на Волинска област и на цяла Западна Украйна от Червената армия слага край на Волинското клане. Спорадичните нападения срещу цивилни продължават през 1944 и през 1945 г., но те са по-скоро изблик на отчаян национализъм, отколкото планирани и целенасочени. Повторното установяване на съветска власт в Западна Украйна обезсмисля по-нататъшните действия на полската АК, докато УПА продължава дейността си, но вече я насочва изцяло срещу съветските власти. Борбата на УПА продължава с години, но е обречена на неуспех, защото Червената армия разполага със значителното по-голяма военна мощ и със силов държавен апарат.
Броят на жертвите
Известно е, че когато говорим за големи числа в историята, особено при военни конфликти, е много трудно да се установи точният брой на жертвите. Така е и в случая, независимо че става дума не за военни действия, а за военни престъпления, каквото е избиването на гражданско население. Със сигурност става дума за десетки хиляди жертви, но трябва да се има предвид и това, че сред поляците има не само жертви, а и извършители, които са организирали ответни акции, в които също избиват цивилни украинци.
До края на Студената война никой не прави опит да документира жертвите от Волинското клане. Едва в годините на прехода в хода на преразглеждането на историята на Полша през ХХ в. се стига до такива разследвания Според тях напълно документирани като имена, възраст, място на извършване, са убийствата на 36 750 поляци. Към тях трябва да се добавят още между 13 500 и 23 000 убити поляци, точните обстоятелства на чиято смърт не са напълно уточнени, но е сигурно, че са били убити тогава и там. А когато към тези жертви от Волинска област се прибавят и избитите поляци от другите части на Западна Украйна, броят на избитите от украинските националисти поляци достига 100 хиляди. Но жертвите не са само поляци. Жертви на УПА стават 847 украинци, 1210 евреи, 342 чехи, 136 руснаци и още 70 от други народности.
Независимо че Волинска област днес е в Украйна, там подобно преброяване на жертвите от едната или другата страна не е извършвано, вероятно защото извършителите са главно украинци. Все пак полските изследвания показват, че жертви на ответните операции на АК са станали поне няколко хиляди цивилни украинци… Украинският историк Дмитро Веденеев ги изчислява между 21 и 24 хиляди.
[…]
Съвременното представяне
Като при много други травматични събития от Втората световна война, така и при Волинското клане, след войната е направен опит то да бъде забравено. Причината е в това, че Студената война разделя Европа на две, а двете засегнати страни – Полша и Украйна, стават съюзнички в Източния блок. Още повече, че Украйна е най-голямата и най-западната част от Съветския съюз, а Полша е най-голямата, но и най-бунтовната страна от Блока. След края на Студената война обаче и особено след разпадането на Съветския съюз забраната отпада, а същевременно бурно се разгаря интересът към „белите петна“ в близката история. Първа от възможността да започне преразглеждането на неудобното минало се възползва Полша, която е и страната, първа започнала прехода и излязла от Източния блок.
[…]
Сериозно с проблема за избитите във Волинска област поляци се заема създаденият през 1982 г. неправителствен Център „Карта“ (Fundacja Ośrodka Kartа), където се събира информация за Волинското клане. Професионалното изследване на трагичните събития започва в създадения в началото на 1999 г. Институт за национална памет (ИНП) във Варшава. Неговото подзаглавие „Комисия за разкриване на престъпленията срещу полската нация“ показва насочеността на работата му. ИНП не само събира информация, но и финансира изследвания и публикува техните резултати, като на официалния си сайт създава раздел за събитията във Волин през 1943 г.
ИНП е създаден с политическо решение и до голяма степен с политическа цел, както личи от формулираните цели: събиране на документите на Държавна сигурност, разкриване на нацистки и комунистически престъпления и образователна дейност (https://isap.sejm.gov.pl/isap.nsf/DocDetails.xsp?id=WDU19981551016). Това предпоставя и влиянието на политиката върху позициите на изследователите на ИНП. В случая става дума за политическия императив в полските отношения с независима Украйна.
Още първите публикации по темата показват тази тенденция. Става дума за текста на Тадеуш Анджей Олшански „Полско-украинският конфликт 1943–1947 г.“ (Olszański, Tadeusz Andrzej, Op. cit.). Тя се появява през 1990 г. и една от основните тези на автора тогава е, че вината за полско-украинското ожесточение е на „двугодишната съветска окупация“ в тези земи, когато съветските позиви са призовавали украинците да се саморазправят с поляците „с вили и секири“. Като друга причина той сочи моралната деградация на обществото, причинена от германската окупация и от унищожаването на евреите, в което принудително е участвало и местното население. Олшански признава, че ОУН-Б ръководи терора, както и масовото участие на украинските селяни в убийствата, но държи на съветската роля в терора, макар и с уговорката, че въпросът за дейността на съветските партизани не е достатъчно разработен. Въпреки това твърди, че акциите на съветските партизани били най-кървави и че е „много вероятно“ те да са извършили убийствата, като са се престрували на украинци. Общият му извод е, че независимо от избиването на десетки хиляди цивилни, „украинската „деполонизация“ няма характера на геноцид. Всъщност нейната цел е прогонването, а не избиването на полското население“. Тази позиция е от 1990 г., когато Украйна се стреми към откъсване от Съветския съюз и полските политици се надяват, че след това тя ще се обърне към Полша (както си мислят много български политици по същото време за Македония).
През 2016 г. обаче, повече от 15 години след първото публикуване на текста, Олшевски променя извода си, като признава: „Днес с тъга трябва да призная, че съм се лъгал. Все повече документи показват че деполонизационната акция не само е била планирана военна операция и ръководството на ОУН-УПА е издало подобна заповед (макар самата заповед да не е открита), но и това, че целта на тази операция е била физическото унищожаване (избиването) поне на мнозинството поляци в тези земи, а не – както погрешно смятах – тяхното прогонване. Така че това е било геноцид“.
Обяснението за значителната промяна във вижданията на Олшевски може да се потърси в новите разкрития за избиването на поляците (които не са показали никаква съветска съпричастност), но и във все по-големите разминавания между полските и украинските изследователи при интерпретацията на събитията.
[…]
В търсене на помирение
Търсенето на помирение между Полша и Украйна по такъв тежък проблем като Волинското клане зависи преди всичко от политическия и геополитическия контекст... Първо трябва да се каже, че в Полша и в Украйна (особено сега) руските, съветските и комунистическите престъпления срещу полската и украинската нация са подробно изследвани и широко пропагандирани, докато за Волинското клане се говори сравнително приглушено. Социологическите проучвания, направени с 10 години разлика (2008 и 2018 г.), показват колко бавно се разпространява информацията за масовите убийства във Волин: през 2008 г. само 20 % от поляците знаят за това събитие, докато през 2018 г. вече 37 % знаят, а още 44 % „нещо са чували“. В същото време нищо не са чували 41 % през 2008 г., а през 2018 едва 19 %.
Когато съпоставим познаването на травматичната страница от миналото с развитието на двустранните отношения, можем да констатираме, че не винаги знанието за миналото вреди на настоящето. Защото през 2018 г. 64 % от поляците вярват, че помирението между двете нации е възможно, 15 % не са сигурни, а само 21 % го смятат за невъзможно. И то при положение, че едва 23 % смятат, че историята обединява поляци и украинци (вероятно, защото не я познават добре), а цели 60 % знаят, че тя ги дели. Очевидно е, че много по-голямо значение през 2018 г. има нарастващият конфликт между Украйна и Русия, от който Полша може да се възползва, като привлече украинската държава в своята сфера на влияние. Никак не е случайно, че полският президент Бронислав Коморовски, бившият председател на Европарламента Йежи Бузек и бившият премиер Ярослав Качински са сред първите, подкрепили с присъствието си Евромайдана в Киев.
В Полша за Волинското клане започва да се говори по-широко през 1992 г., когато полска изследователска делегация е допусната до територията на Волинска област в Украйна и успява да разкрие стотици масови гробове. Но трябва да минат още пет години преди през май 1997 г. да бъде създадена съвместна полско-украинска комисия за разследване на събитията от 1943 г., която започва дейността си с обръщението „Към разбирателство и единство“.
Следващата стъпка е направена през 2003 г. по повод 60-годишнината от Волинското клане, когато в усилията за помирение се включват политиците. Президенти на двете страни тогава Александер Квашневски и Леонид Кучма излизат със съвместно изявление, в което изразяват дълбоко съжаление за трагичните моменти от съжителството на двата народа и отдават почит на жертвите в тези „братоубийствени конфликти“. Знаменателни за отношенията през този сравнително спокоен период от двустранните отношения са думите: „Ние не можем да променим тази история, нито можем да я отречем… Вместо това трябва да намерим смелостта да приемем истината, да наречем престъплението престъпление, защото само върху уважението към истината може да се гради бъдещето“. (http://warhistory.ukrlife.org/3_4_03_2.htm).[...]
Помирението обаче трудно може да се реализира, след като се появява спорът чия е вината, независимо от категоричните данни за ролята на ОУН-Б и УПА. На застоя по проблема се отразяват и политическите събития в Украйна, която преживява две „цветни“ революции (през 2004 и 2014 г.), ожесточили политическите отношения и извели на преден план национализмът. Полският политически живот също завива надясно към национализма, след като поляците дават гласовете си за национално-консервативната формация „Право и справедливост“, управлявала страната в периодите 2005–2007 и 2015–2023 г. Промененият вътрешнополитически контекст изтласква идеята за полско-украинското помирение по Волинското клане на заден план.
На 15 юли 2009 г. полският сейм единодушно приема резолюция, в която събитията са наречени „масови убийства с характер на етническа чистка и черти на геноцид“, и отдава почит на бойците от отрядите на полската съпротива, които са предприели ответни действия срещу украинското население. Волинската организация „Свобода“ от Украйна реагира на резолюцията с възмущение, като обвинява полския сейм, че „нагнетява антиукраинска истерия и пряко обижда националното достойнство на украинците, които открай време живеят във Волинска област“.
По повод 70-годишнината от Волинското клане през 2013 г. полският сейм приема нова резолюция. Тя повтаря тезите на предишната (говори за етническо прочистване и геноцид, за вината на ОУН и УПА, изразява благодарност към отрядите на АК), но в нея вече се говори за вина на съветските и германските окупатори, които са „създали благоприятни условия за ненавист на национална и религиозна основа“… Този път резолюцията не е приета единодушно (с 263 гласа), а срещу нея гласуват 33 и се въздържат 146 депутати. Само че причината не е в желанието да не се припомня вината на украинските националисти, а тъй като резолюцията им изглежда твърде мека към тях.
Вече при управлението на „Право и справедливост“ през 2016 г. полският сейм отново се връща към Волинското клане. На 22 юли той приема Декларация, с която обявява 11 юли за Национален ден в памет на жертвите на геноцида, извършен от украинските националисти срещу граждани на Втората полска република. В мотивацията още по-ясно е посочена вината на ОУН и УПА, към които е добавена и СС дивизията „Галичина“, за извършения геноцид. Действията на полските отряди на АК не само са оценени високо, а е предложено техните участници да получат държавни награди, както и украинците, спасявали поляци. Накрая все пак е изразена солидарност с Украйна, но не заради миналото, а във връзка с борбата ѝ за запазване на териториалната й цялост… Видимото изостряне на полската позиция е резултат не само от надмощието на националистическите сили, а и отговор на приетия през април 2015 г. украински закон, който реабилитира участниците в УПА, обявява ги за „бойци за свобода“ (за герои на Украйна са обявени Дмитро Клячковски и Роман Шухевич, преки участници в избиването на поляците) и дава на тях и на семействата им привилегии.
Декларацията от 2016 г. до голяма степен затваря възможността за дискусия и за съвместно почитане на жертвите. Това става възможно едва при следващата 80-та кръгла годишнина през 2023 г., когато войната на Русия в Украйна прави възможна срещата на президентите Анджей Дума и Володомир Зеленски на 9 юли на възпоменателна литургия в Луцк, град, в който е издигнат един от многото паметници на Степан Бандера. Двамата президенти правят кратки изявления: „Заедно почитаме невинните жертви на Волин! Паметта ни обединява! Заедно сме по-силни“ (Дуда) и „С Анджей почетохме всички жертви на Волин. Ценим всеки един живот, помним историята и защитаваме заедно свободата“ (Зеленски) - https://www.dw.com/bg/krvavata-nedela-80-godini-ot-volinskoto-klane/a-66186659. Само че думите на Зеленски не се харесват в Полша, защото там очакват не „симетрия на вината“, а извинение за извършения от украинците геноцид над поляците. Искането за извинение е основно и в поредната резолюция на полския сейм по въпроса, приета два дена по-късно на 11 юли 2023 г. Но в украинското общество едва ли може да се стигне до съгласие за извинение, като се има предвид героизирането на Степан Бандера и неговите съратници, чиято памет се пази с многобройни паметници, наименования на улици, площади и други обекти. Новото изостряне на противоречията по проблеми личи и от отказа в Украйна да допусне полски екипи за ексхумация на жертвите.
Какъв извод може да се направи от историята на Волинското клане и днешните му интерпретации?
На първо място трябва да се отчете фактът, че масовите убийства са извършени в условията на война, което обаче не ги оправдава, тъй като жертви са не военни, а цивилни мъже, жени, деца, старци, чиято единствена вина е, че са поляци и живеят на територия, в която украинците са мнозинство и искат да я запазят за своята държава след края на войната. Тези факти правят убийствата не само военно престъпление, а и геноцид. Но е вярно и това, че украинските нападения срещу полските селища предизвиква ответната реакция на полските отряди на АК срещу цивилното украинско население, макар и не в същия мащаб. Общият извод е, че и двете страни извършват военни престъпления с националистически и политически мотиви.
[…]
Друг извод обаче е, че готовността за помирение е краткотрайна, защото много скоро след като трансформиращите се общества се сблъскват с високата социална цена на промените, те се обръщат към национализма и на мястото на помирението идва желанието за търсене на виновните и извинение. В Полша нарастват исканията за украинско извинение за Волинското клане, а в Украйна все по-силно се проявява стремежът да се отхвърли отговорността за кланетата, да се героизират бойците на ОУН и УПА и да се отправят контраобвинения към полските ответни действия на АК.
Така моят отговор на зададения в заглавието въпрос е: да, историческите рани могат да се преодоляват, но това става трудно, бавно и най-вече този процес изисква спокойни политически и геополитически времена за засегнатите страни. И разбира се, на първо място е необходима воля и добронамереност както от страна на историците, така и на обществото.
