/Поглед.инфо/ Опитът да направим равносметка на посещението на българския премиер Бойко Борисов в Турция е затруднен поради отсъствието на конкретни резултати, подписани документи, очертаващи се решения, както и поради първоначалната твърде емоционална и преекспонирана реакция за едно нереално посредничество в сферата на висшата дипломация.

Преди да се потопим в детайлите на посещението на българския премиер в Турция би трябвало да си дадем сметка за три неща:

Първо, показателни са първите задгранични посещения на премиера – Германия, Франция, Турция, което подсказва приоритети, породени от моментната сложна ситуация около нас. Големият въпрос е, доколко сме съумяли да осребрим тези срещи.

Второ, оптимистичните нотки в резултатите от посещението се открояват на фона на оценките за «най–ниско ниво» на отношенията ЕС–Турция, «най–ниско ниво» за отношенията САЩ– Русия, «най–близко до конфликт» в Близкия Изток, особено след формирането на антиирански фронт и изолирането на Катар.

Трето, посещението на българския премеиер съвпада с една завишена външнополитическа активност на Турция, която се дължи на фактори като: тенденции към изолираност и неудачи; процеси на преформатиране на страната в самостоятелна сила с нарастнали геополитически и икономически интереси; развитието на обстановката в съседни страни и кюрдския проблем; необходимостта на се отклони вниманието от вътрешните репресии и икономическия спад и т.н. Обществените настроения също са доста променени: едва 17% от хората вярват на политиците. Президентът макар и да спечели референдума за промяна на конституцията по доверие на хората към него се класира едва на пето място. Преди него са учените с 53%, армията с 50 %, , парламентът и университетите.

Разбира се, за полъха на оптимизъм в българо–турските отношения е заплатена някаква цена, а когато преговаряш като партньор като Турция, това се обяснява с характерен за дипломацията й стил на поведение, част от който е на едно искане да се отговаря с поставянето най–малко на 3–4 условия.

Намерен е обаче, определен баланс в моментните българо–турски отношения, но не и в решаването на конкретните проблеми, които отлежават от години. А в отношенията ЕС– Турция е показателна репликата на премиера Брисов: «Да, отношенията в момента са много зле, но когато съберем южния фланг на НАТО с взаимната изгода, с митническите споразумения, с дипломацията и това, което очаквам от външните министри, аз съм убеден, че ще се придвижим напред.». Споменаването само с една дума на НАТО е крайно недостатъчно, защото не е тайна, че Анкара създава проблеми на Алианса, независимо от декларацията на генералния секретар Столтенберг, че ще продължим подкрепата си за нея. А тези проблеми се отразяват на сигурността и това касае и България.

При срещи на високо равнище много често обсъдени важни въроси остават зад кадър. Те могат да касаят както бъдещи двустранни отношения, така и общи позиции в международни организации. Такива въпроси могат да се поставят в ешалонираните по важност разговори: на четири очи от ръководителя на делегацията; на заседанията с пълния състав на делегацията; в двустранни срещи на министри, членове на делегацията и в неформални разговори по време на вечери и посещения.

На срещата на бългаския премиер на четири очи най–вероятно са засегнати въпроси като послания от Брюксел за Турция по отношение причините за най–ниското ниво на отношенията с ЕС, както и принципни позиции на България в подкрепа на Турция или в търсене на решение на важен български проблем, който да бъде възложен на съответните министри.

Турция обаче няма нужда от посредник с ЕС. Дори в същия ден, в който българският премиер бе в Анкара и Истанбул, се обсъждаха същите въпроси в Брюксел, макар и на по–ниско ниво между турска делегация и евродипломати: митнически съюз, мигрантско споразумение, визова либерализация, борба с тероризма. Но председателството на България през следващата година, това вече може да е някакъв мотив в разсъжденията на турската страна.

Исканията на Турция визите за ЕС да паднат по време на българското председателство е знак към Брюксел, но същевременно е непосилна за България задача, която я обвързва и дано не доведе до изместване на приоритетите ни. Защото в европейското пространство ще се тиражира този въпрос, а не толкова другите български приоритети. При неизпълнението му се товарим и с вина за онова, което ще последва според заканите на Ердоган, че ще пуснел мигрантите. Впрочем, вече трябваше да сме готови с българските приоритети за председателството, за да ги представяме, обсъждаме и привличаме съмишленици именно на такива срещи. Един от приоритетите можеше да бъде Черноморският регион в политиката на ЕС.

Основният сигнал от турска страна обаче, е в посока продължаване на процеса за членство в ЕС, което очевидно е само тактически ход. И на двете страни е пределно ясно, че не е преодоляно въздържането на други европейски партньори по отношение продължаването на тези преговори. А и самата Турция не е готова за това. Да не говорим за обществената подкрепа: едва 14% от турците имат положително отношение към ЕС и едва 13% одобряват НАТО.

Отсъствието в изявленията на някои от най–важните за ЕС въпроси като условията за спазване на човешките права и отказ от предложението за връщане на смъртното наказание означава, че всъщност няма пробив в отношенията с ЕС. За да водим истински европейска политика, трябва и да я защитаваме, а ние не чухме българският премиер да е възразил на повторените остри турски критики срещу ЕС. Противопоставянето на българската реакция в подкрепа на Ердоган след опита за преврат на изчаквателната позиция на другите европейски държави може да не е опит за вбиване на клин между София и Брюксел, но несъмнено поражда въпроса, как ще изпълним обещаната „подкрепа” без да се противопсотавим на общата европейска политика и няма ли в един хубав ден да бъдем „пришити” към една група държави, както се посочва / и се предлага като един от вариантите/ в американска научна разработка от май т.г.– Турция–България–Македония– Албания.

Признанието на Борисов, че в разговорите си с турски официални представители днес не са засягани теми, които "биха влошили настроението", означава, че посещението не е имало за цел да бъдат поставяни и решавани замразени от години двустранни въпроси, за които в миналото бяха създадени работни групи. Не са взети решения или подписани споразумения, което изтласква посещението в типа на тези от друг, актуален характер, а не залагащи жалони за дългосрочно възходящо развитие на двустранните отношения. Очевидно, че предварително е имало договорка за избягване на някои двустранни казуси, защото и от турска страна не е бил поставен въпроса например за „Горна Арда”. Но трябваше поне да се даде сигнал, че в близко бъдеще на министерско ниво ще се решават проблемните въпроси. Т.н. по новия проект на Програма за сътрудничество в опазването на недвижимо културно наследство, в който турската страна се стреми да изключи принципа на реципрочност в броя на обектите, при това увеличавайки ги двойно – от 5 на 10 обекта на територията на България.

Особено разобличително прозвуча високата оценка на турската страна за това, че българските органи са «ликвидирали присъствието на привърженици на Гюлен и на ПКК на българска територия», а когато връщахме преподаватели и учители, безнесмени и други на турските органи, нашите власти се оправдаваха със законови и съдебни изисквания. Докато Гърция и Германия приеха и дори съдиха турски граждани, включитено и офицери от турската армия, потърсили убежище, но не ги върнаха в страна, в която няма гаранция за живота им. Очевидно България започна да заменя европейски ценности за интереси и това е опасна тенденция. При такива нагласи не можем да очакваме, че български държавник ще зададе въпроса «Защо избивате жени и деца в Източна Турция?», или «Защо хвърляте в затворите учени, учители и журналисти?» или «Кога ще си приберете имамите с дипломатически паспорти от България?»

Различията в разбиранията ни за това, кой е терорист, всеки несъгласен с мнението ни или воюващите за свое освобождение и права или воюващите на страната на ИД и Ал Нусра, няма да ни позволи да стигнем до решение. Другата опция е да продължим да предаваме на турските власти всеки, който потърси убежище. А е възможно при изостряне на ситуацията в Турция да започнат да се връщат и българските изселници.

Не трябва да забравяме, че и по въпроса за заградителното съоръжение на границата сме на различни мнения. Докато Турция многократно посочва това като грешка, ние го оценяваме като важно средства за защита от неконтролирано нахлуване на бежанци. Отсъствието на темата в изявленията означава, че се заобикалят спорните неща в името на други, върху които е акцентирано по време на разговорите.

Отново преекспонираме темата с бежанците и страха от тях. Забравихме, че посланик Гьокче дори ни се подиграваше с думите „Ако в Истанбул завали дъжд, в София започват да говорят за заплаха от бежанци.” Десетки хиляди вече се завръщат в освободените в Сирия области. В Турция бе направен подбор на образованите сирийци, хора с професии и възможности за развитие. Страната се нуждае от тях. Скоро престоят им ще е достатъчен за да получат турски паспорти. Ердоган не би се лишил обаче от онези 280 хилряди в лагерите, за да заплашва ЕС. В същото време премълчаваме истинската заплаха за България и Европа, а тя е в пълзящата ислямизация.

Формулировката „имаме обща работа по контрола на бежанските потоци” би трябвало да означава, че и турската страна е длъжна да предприеме мерки за прекратяване на каналите за нелегална миграция. Не чухме обаче, такава претенция от българския премиер.

Чувствителността на Турция по коментираните в чужбина промени в южната ни съседка и особено към критиките в тази връзка бе достатъчна за да очакваме да бъде изразено недоволство, включитено и по поведението на наши политици на границата и недопускане на български граждани до изборите. Недостойно обаче, беше премиерът да се извинява пред турския си колега, защото ние не дължим извинение пред никой за суверенния избор на българсикя народ.

Детайли като изразеното желание на турската страна да съди бивш български дипломат и упреци за критични материали в българските медии са били засегнати в най–добрия случай на ниво министри на външните работи, но не и на ниво премиери и президент.

По важния за България въпрос за доставки на газ през Турски поток, ситуация, в която сами се маневрирахме след поддаването на външен натиск и провал на «Южен поток», сега сме принудени да търсим нова зависимост – този път от Турция, нямаше конкретен отговор, но и не можеше да се очаква такъв. Разбираема е тревогата на Блойко Борисов, но той щеше да направи по–добре, ако след Брюксел беше отишъл в Москва и защитил идеята на Константин Симонов една от тръбите на Турски поток да мине през България и от газов хъб «Балкан» да върви към Гърция.

Такива двустранни срещи трябва да се наблюдават внимателно и поради това, че другата страна прави своите изводи от поведението на българските участници, тяхната отстъпчивост или незаобиколима аргументация, или премълчани искания, върху което гради бъдещите си подходи към нас и реализация на свои цели. Тук възниква въпросът за потенциалът на българската страна. За съжаление загубихме много от експертизата в дипломацията, на която в миналото разчитаха и други страни, когато ставаше дума за Балкансикя регион.

Двустранните срещи на най–високо ниво са особено важни за обмен или проверка на информация от геостратегическо значение. Турция има определена роля в процесите на разместването на политическите пластове и зони на влияние в Близкия Изток и би било изключително важно да се научат някои взаимовръзки, позиции и прогнози от «първа ръка». В районите под турски контрол в Сирия се извършва прочистване на местното население и заселване с туркмени и семейства от «приятелски» ислямистки организации. Обучава се и се подготвя полицейски и административен персонал от това ново «местно» население. Джихадистите от «Ислямска държава», която е пред разгром в Ракка и Мосул, се насочват към други държави в региона и към Европа. След като САЩ определиха Саудитска Арабия за водеща сила в един антиирански съюз, Великобритания прояви инициатива за създаване на съюз Иран–Катар–Турция и Мюсюлмански братя– един бъдещ «полумесец на политически ислям» както го наричат в разузнавателната служба МИ-6. Сунитско–шиитски сблъсък, война за икономически интереси, пренасочване на религиозни съюзи и ислямистки бойци от Сирия и Ирак към Централна Азия и Балканите– предизвикателства, които ние в България едва ли достатъчно осъзнаваме и полагаме усилия да ги разберем, преди да се виждаме като важни посредници на фона на зараждащите се пламъци в региона.