/Поглед.инфо/ От едната страна се сипят изрази като „Германия си служи с нацистки методи“, а от другата чрез водещи германски политици идват отговори като „цинично“, „скандално“ или „безочливо“. И това става между страни, които десетилетия имат специални отношения. Даже се счита, че исторически Германия е играла ролята на адвокат на Турция в отношенията й с Европа.
Съществуваше мнение, че между Меркел, управлявала 12 години и Ердоган, управлявал 15 години, има едва ли не някаква политическа химия. Факт е, че от 1949 г. до наши дни Берлин е развивал и развива в общи линии широки политически, икономически, социални и културни връзки с Анкара, независимо от приливите и отливите в много случаи. След рухването на Берлинската стена и обединението на двете Германии областите на политическо и икономическо влияние несъмнено отбелязват възходящо развитие. В това отношение принос имат и милионите турски граждани, които като гастарбайтери не само намират начин да изкарват хляба си в Германия, но и дават шанс на децата си /ако искат и могат/ да получават образование според европейски правила. Като, разбира се, едновременно решават германски проблем като осигуряване на работна ръка за „непрестижни“ професии. В същото време Германия е страната, която има най-голям принос за започване на процеса за кандидатстване на Анкара за членство в ЕС, както и за започване на самите преговори за пълно членство, което стана по време на правителството на канцлера Шрьодер и външния министър Фишер. Турция бе възприемана като страна-модел за ислямските държави, особено тези от Близкия изток, която стои по-близо до Европа. Особено след като се отбелязваше старт на онези реформи, които се считаха за проевропейски и се демонстрираха от поредица турски премиери като Еджевит или Йелмаз. Германската преса след 2002г често публикуваше положителни отзиви за проявите на лидера на спечелилата изборите ПСР/партия на справедливостта и развитието/ Ердоган. За да се стигне днес до ситуация на т.н. ердоганофобия, защото Турция вече е различна, а събитията в страната дават основание за негативни настроения и тревога от непредсказуемост в действия и ориентации. Нещо, което Западът не може да преглътне, независимо от съюзнически отношения по линията на НАТО и ролята на Анкара като регионален играч. Опитът за преврат от 15 юли м.г. и последвалите насилия, арести, разчистване на сметки с политически противници, инакомислещи журналисти и интелектуалци в страната на Ердоган допълнително усложниха отношенията. Само преди ден германският министър на правосъдието Хайко Маас дори казва, че „това развитие може да отиде до прекъсване на дипломатическите отношения, което никой не иска“. Призивите за запазване на спокойствие, „защото Ердоган провокира умишлено“ не могат за прикрият факта, че в двустранните отношения между Берлин и Анкара зее пропаст, която се разшири във връзка с искането на управляващите в Турция представители на ПСР, включително президентът Ердоган, да участват в изяви на германска територия за агитации сред живеещи там турски граждани във връзка с гласуването на предвидения за 16 април референдум. На този референдум турските граждани трябва да отговорят с „Да“ или „Не“ за вече гласуваните от Меджлиса /парламента/ промени в конституцията, които на практика дават неограничени правомощия на президента Ердоган и превръщат страната в президентска република. Опозицията в Турция в лицето на НРП /народно-републиканска партия/ твърди, че това е „промяна на режима“ и призовава турските граждани да гласуват с „не“ на референдума. Обстановката в Турция е напрегната и обществото е крайно разделено. Причините не са само страховете от терористични атаки, войната с ПКК в Югоизточна Турция, арестите и натиска върху всички, които не приемат т.н.авторитарен и едноличен режим на управление, но и налагания нов модел на ислямски национализъм в държавата, който ограничава светски настроените граждани в начина им на живот. Референдумът наистина е голям залог за бъдещото развитие на Турция, но и за личната съдба на Ердоган. Тънката нишка е, че според извършвани напоследък социологически проучвания няма достатъчно гаранции, че повечето турски граждани ще гласуват с „да“ на 16 април. На 3 март е правено социологическо проучване в 26 града сред 3500 души, които са показали, че гласувалите с „не“ ще бъдат 45.8%, с „да“ 43.8%, а все още не са решили 10.4%. Оказва се, че 95% от анкетираните са знаели за какво е този референдум. Именно това е една от причините да се търси подкрепа сред имащите право на глас 1.4 млн турски граждани, които живеят в Германия. Още повече, че при предишни избори те са давали около 75% от гласовете си за управляващата ПСР. Това са и хора, които имат значение за засилване на турския фактор в германската вътрешна политика. Няма как Ердоган да пренебрегне тази възможност. Затова е и настояването водещи турски политици от ПСР да участват в митинги, сбирки и прояви на турски граждани в Германия, за да бъдат агитирани да гласуват с „да“ на референдума. В самата Турция за целта се използва зловеща реторика като Ердоган сравнява гласуващите с „не“ с ПКК, нарича ги „терористи“ , хора, „които искат да разделят Турция“ и ги призовава за „да“ с „изборът е ваш“, но и с характерния за „сивите вълци“ поздрав с вдигната с четири пръста ръка. Листовките с „да“ са с ликовете на Ердоган и съюзници от едната страна, а на другата гласуващите с „не“ са представени с ликовете на Фетуллах Гюлен, обвинен за организатор на опита за преврат, на Абу Бакр ал Багдади, лидер на „Ислямска държава“ и то на фона на американското знаме.
Нормално е да се предположи, че германските власти няма как да приемат територията на Германия да се превръща в пропагандна сцена на друга държава, която открито се упреква в авторитарен режим, в потъпкване на граждански права, а споровете в медиите се въртят около темата дали наистина турците в Германия са 5-та колона на Анкара. Сигурно затова и местните власти са онези, които намират невзрачни поводи като липса на противопожарна система или достатъчно паркови места, за да отклонят провеждането на турските събития в редица германски градове. Поне такава е изтъкнатата причина да се отмени срещата на Чавушоолу, турски външен министър в Хамбург, в зала на „Плаца Ивент център“, квартал Вилхелмбург. Не работела системата за проветряване.Тези действия са определени от турска страна /Боздаа/ като „проява на фашизъм“, а Ердоган казва „ ако искам, ще дойда и ако не ме пуснете през вратата, ще вдигна света на крак“. Към тези думи се е присъединил и лидера на крайно дясната ПНД, Бахчели, който е обявил, че „президентът не е сам, заедно ще отидем в Европа, за да представим там турския дух, заедно ще съм с Ердоган“. Без значение, че социологически проучвания сочат, че в неговата партия ПНД 55% ще гласуват с „не“ на референдума и само 22% подкрепят президентска система за Турция. Говорителят на президента Ибрахим Калъм е изказал благодарност за тези думи на Бахчели, които някои турски медии определят като „ показност пред целия свят на турския националистически възглед“. Турското общество все пак намира начин да изрази становище и това става индиректно. Като онези зрители на футболен мач между „Галатасарай“ и „Анталия спорт“, които гледат срещата с маски с лика на Кемал Ататюрк.
Реакциите на германските политици са еднозначни. „От „абсолютно неприемливо е президентът на страна членка на НАТО да говори така за друга държава от Алианса“/ партия ХДС/, през „безсрамно и арогантно“, та до „Ердоган трябва да се извини“ заради „чудовищна изцепка“. Ердоган е наречен ни повече, ни по-малко „деспота от Босфора“ от Андреас Шойер, генерален секретар на ХСС, цитиран от „Дойче веле“. Според „Ройтерс“ самата Меркел е заявила, че има различие по три въпроса с Турция, а именно за свободата на словото в тази страна, за масовите арести след т.н. опит за преврат и задържането на журналиста Дениз Юджел, представител на „Ди велт“. Според нея сравнението с нацизма ще доведе до „да се подценяват извършените престъпления от нацистите срещу човечеството“. Би било уместно да се подчертае, че всъщност от 1949 досега не е имало по-отрицателен период в отношението към Турция от страна на германското обществено мнение и то определено се засили след събитията от т.н.арабска пролет. Германия и германците се въздържаха и не изказаха ясни позиции например през периода 1992-99г, когато Анкара водеше борба с ПКК. На този етап обаче Ердоган се нарича диктатор и се обвинява в султанат / списание “Дер Шпигел“/, което не се е случвало за никой друг турски лидер. Отрицателните становища се засилиха най-вече след обявяването на извънредното положение след т.н.опит за преврат, след арестите на хиляди държавни служители и стотици журналисти, в т.ч. на известния Джан Дюндар, както и след случаите, когато 40 турски офицери и около 136 турски граждани с дипломатически паспорти поискаха политическо убежище в Германия поради опасения от насилие и арести в собствената им страна. Германското обществено мнение трудно проумява как доскоро т.н.гюленисти са били заедно с правителството и са имали водеща роля в програмите му т.е. сътрудничеството е било на високо ниво, а днес са смъртни врагове. Объркващо е, когато си видял как при посещение на президента Гюл през 2011г.в Германия в придружаващия го екип е имало хора, наричани привърженици на Фетуллах Гюлен, когато е било известно, че за прословутите училища на този проповедник в държавите, в които има изповядващо мюсюлманска религия население и за медии като „Заман“ се е осигурявала държавна подкрепа и помощ, а сега се преследват и обвиняват в предателство. Излязоха наяве и информации, че турските сили за сигурност, т.н. тайни служби, поддържат агентурна мрежа с над 6 хил шпиони в Германия, които между другото преследват противници на управлението на Ердоган, не само кюрди. Някак в миналото останаха светли спомени като тясното сътрудничество, което имаше Меркел с проф. Давутоглу, премиер, с когото чрез преговори бе осигурено подписването на споразумение за уреждане въпроса с миграционния поток срещу отпадане визите за турски граждани за Европа и изплащането на поне 3 млрд на Анкара, за да поддържат бежанските лагери по границата със Сирия. Точно бежанците бяха онзи коз на Турция, който тя използва за извиване ръце на ЕС, т.е. Германия, за да се похвали с уреждането на безвизов режим, мечта на турските граждани, който би гарантирал безпроблемна дългосрочна подкрепа на турците за управлението на ПСР т.е. за Ердоган. Разбира се, че отпадане на визите няма как да се получи поради невъзможност на Турция да изпълни условията за такъв режим. Заплахите на Ердоган, че ще въведе отново смъртното наказание, ако народът поиска, е най-малката причина. Не бива да се забравя и че в парламента на Германия през 2016г. бе гласувано решение за арменския геноцид, което според турците е голяма рана в тяхната външна политика. За вътрешната е повече от ясно. Раната се прехвърли в двустранните отношения. Да се казва, че Германия е минала на страната на държавите, които искат да разделят Турция, е повече от пресилено, но изразява гняв, че Анкара не успява да реализира свои цели. Ердоган отхвърли категорично слова на Меркел за радикален ислямски тероризъм и по този начин сложи край на химическата спойка между тях. Арестът на представителя на „Ди велт“, наречен от Ердоган германски агент и член на ПКК, определено сложи „сол в раната“ и допълнително нагнети отношенията. Създават се условия за продължителна криза. Ясно е, че от правна гледна точка няма проблем Ердоган да пътува за Германия и да говори пред свои съграждани. Но това вече е политически проблем. Не се знае как ще се развиват връзките в бъдеще и какви ще са окончателните решения на правителството в Берлин. Поне до парламентарните избори през септември, които може да спечели и Шулц. Турски анализатори предричат, че ако на референдума спечели „да“ и Меркел загуби изборите през септември, тогава напрежението може да ескалира. В обратния случай просто няма да стане по-лошо. Но каквото и да се случи, същественото е, че между Германия и Турция не само има напрежение. Това си е „студена зима“ в двустранните отношения и тя няма как да няма връзка и с официалната визита на Ердоган в Москва през следващите дни. За тази визита Лавров, след срещата си с азербайджанския външен министър Елмар Мамедиаров, казва, че „Турция е един близък ортак, както на нас, така и на Азербайджан. Нашите президенти скоро ще се срещнат и на тази среща ще обсъждат въпроси като търговия, икономика, инвестиции, съвместни обекти, но ще разглеждат и прилагането на споразумението за прекратяване на огъня, за осъществяване на инициативите ни, заедно с Иран, за политически диалог между сирийското правителство и въоръжените опозиционни групировки в Астана, Казахстан, както и международното сътрудничество, което да способства за мирния преход в Сирия“. Поне това казват в Турция.Другите геополитически играчи едва ли ще останат настрана от този процес, но засега в Москва по едно и също време ще бъде не само Ердоган, но и Нетаняху, израелският премиер. Те са част от онези регионални играчи, от които зависи решаването на Близкоизточния въпрос. Барзани, лидерът на Иракски Кюрдистан, вече беше в Анкара и Истанбул и договорката за възстановяване на доставките на петрол от Ербил до Турция е налице. Не е лесна ориентацията в геополитиката на този етап. Вчерашни съюзници днес са врагове, а посоките се менят за часове. Ердоган е като многоръкия Шива, но дали това ще донесе стабилност в Турция и ще заздрави раните от стари и нови главоболия в отношенията с водещи геополитически играчи като САЩ или Германия? Турско-германската зима е налице. Берлин не приема намеса във вътрешните си работи и територии, но ние може да се запитаме защо Германия не реагира, когато Анкара се намесва например във вътрешни работи на държава-членка на ЕС като България? Това си е наш проблем, дали? И ще можем ли да го решим? За Германия е сигурно, че ще намери изход съобразно интересите си. Ние да му мислим.