Когато Алиса влиза в Огледалния свят, тя намира една книга със стихотоворение, което не може да разбере. Въпреки шахматните си форми, онази другата реалност е съвсем различна и думите, които започва да чете героинята на Луис Карол нямат никакъв смисъл. Стихотворението е стройно, римите са изящни, стъпката е спазена, но логика няма. Резултатът е някакъв странен, хаотичен, безсмислен език, който достига до съзнанието като парадокс:

Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.

Това, което при Карол е игра с езика, забавление за ума и иронична закачка с децата обаче може да се трансформира в зловещо политическо събитие. Огледалният свят съществува не само като литературна измислица, а като съвсем конкретна българска реалност.

Само в България е възможно стойностите така да бъдат подменени, а езикът изнасилен, че тези, които се представят за бунтари, недоволни, гневни и бесни, всъщност да са хората, които угодничат на властта, превиват гръбнак пред нея и коленичат сърцераздирателно пред нейните ботуши. Само тук можеш да минеш за анархист и да дадеш интервю колко те кефи кабинета. Само в България е възможна основната героична поза на гневния интелектуалец да е презрение към обикновените хора и обяснения във вярност на институциите. Само в нашата страна е възможно да дадеш интервю, в което да разкажеш с кипящ от истерия глас колко те дразнят хората, които протестират. Само тук върви позата на бунтар, който безумно е влюбен във властта и използва нейния език, за да бичува всички останали.

Именно като стихотворението от „Алиса в Огледалния свят” прозвуча преди няколко дни едно интервю на режисьора Андрей Слабаков, което героично е озаглавено „Синдикатите са едни жалки отрепки”, дадено за сайта „Всеки ден”. Това интервю е като евангелие на сатаната – пълно е с толкова ярост, клетви, бяс и вой, че наистина от него идва мирис на сяра.

Целият патос на заклинанията на културтрегера произтичат от гнева му към всички протести, които той вижда в България. И не пести определения – отрепки, лумпени, говеда. Слабаков е доказал, че фантазията му може да роди безброй много обиди, което по същество доказва единствено мрак на съзнанието, но не и светла цел на душата.

Всъщност в България ролята на интелигенцията отдавна е подменена. Още от тоталитарно време, вместо да бъдат трън в петите на властта, яростен коректив на политиката и съвест на нацията, тези, които минават за интелектуалци, предпочитат да бъдат бич за народа. И така се ражда този истеричен патос срещу обикновените хора - един път мачкани от институциите и втори път от интелигенцията, която не може да им прости, че имат живот, независим от нея. В последните няколко години Слабаков се прочу със своите крайни позиции. По медиите все още го представят като бунтар, който не може да търпи неправдите и българските безумия. Нека да се насладим обаче на изящната реч на недоволния, който говори от позициите на някакво недосегаемо от реалността Висше същество, което си е присвоило правото да бъде интелектуален екзекутор.

„Мисля, че протестите на зърнопроизводителите са безсмислени. Някой трябва да ми обясни какво ми предлага. Значи аз правя протести, защото това не ме кефи, но, от друга страна, някой трябва да предложи нещо. Какво е предложението? Това не можах да разбера. Тоест, зърнопроизводителите искат 200 милиона повече, за да не може да ги получат животновъдите и зеленчукопроизводителите. Едното беше това. А другото е, че искат извинение от Дянков. Аз гледах едно предаване, в което Дянков им се извини”.

Висшето същество смята, че единствено то има право да бъде недоволно. Очевидно България трябва да съществува, за да се съобразява с желанията на Андрей Слабаков и който не се вмества в неговите разбирания е жалък тъпанар, неспособен да се понесе към космическите висини.

Красивата трансформация тук е, че можем да видим как интелектуалецът съвсем явно взима страната на властта. Едно извинение на Дянков трябва да означава повече от всяка валута по земята. Слабаков е обсебен от властовия речник на кабинета. Той дори е неспособен да излезе от езика на интригата, който ни е внушаван.

Ролята на критичния наблюдател отива по дяволите, а на негово място идва влюбеният до уши във властта. Защото 200 милиона повече за зърнопроизводителите съвсем не означава, че останалите сектори ще бъдат лишени от тези пари. Това положение съществува единствено в манипулативния дискурс на кабинета. Те точно това искат – да настроят съсловията едно срещу друго, за да не може някой някога да пита как така бюджетът изпушва като ядрен реактор във „Фукушима”.

Слабаков обаче изобщо не си задава такива въпроси. Той става върховен говорител на кабинета. Интелектуалецът със садо-мазо наклонности, който иска да рита обикновените хора. Това е героичната поза на Огледалния свят.

Висшето същество не спира дотук. То започва да коли на едро:

Хора, които мечтаят да се пенсионират, не ми харесват. Смятам, че това са отрепки и лумпени. Тоест, те се раждат с мисълта кога ще се пенсионират.

Не трябва да се учудваме, че е имало интелектуалци, които са подкрепяли Хитлер. Виждаме как е възможно да стане това. Когато смяташ, че имаш върховното право на такава реплика, значи нещо в ценностната ти система е побъркано като душата на масов убиец. Андрей Слабаков говори това с гневът на ядосан от вселената поет, но нека да не ни заблуждава. Проява на каква сила е това да заемеш страната на правителството? Откога е геройство да се изживяваш като бунтар, докато искаш да подкрепяш статуквото?

И какво трябва да правят пред този бесен поглед хората, които наистина искат да се пенсионират, защото им е писнало да бъдат експлоатирани за жълти стотинки, да се трепят от тъмно до тъмно и пак да не могат да свържат двата края.

От позицията си на материално осигурен човек, който не си ляга вечер с мисълта как ще си нахрани деца, от пиедестала на медийно гуру по всички въпроси, Слабаков може да си позволи утре да предложи всички, които искат да се пенсионират, направо да влизат в затвора. Какви са тези жалки лумпени, които искат най-накрая да се възползват от парите, които цял живот са отделяли? Помислете обаче в какъв капан наистина са обикновените хора. От една страна, правителството е опряло пистолет в челото им и крещи, че пенсионната система се разпада, а за да не се разпадне пенсионната възраст трябва да се увеличи с много, ама наистина с много. А от другата страна, са висшите същества като Слабаков, които с интелектуален камшик шарят по гърба на всички, които не са в съзвучие с управленската хармония.

Това е някакво извратено фън шуй. Интелектуалецът, който неусетно е станал като диктатор. Всички трябва да живеят по неговите правила, тоест по правилата на властта. В момента, в който пристъпиш извън тях – той ти се нахвърля като Цербер и ще те ръфа, докато не запищиш от ужас. Какво разбира един като Слабаков от хората? Какво знае той за техния живот? Дори и неговият гняв да е нарцистична поза, имитация на някакво чувство, това пак е социална перверзия.

Защото истинската мисия, истинската сила на интелигенцията идва, когато тя е срещу властта. Когато си в нейния отбор, ти си просто един слуга, но с брада и по-лъскави дрешки. Не си по-различен от момичетата на повикване, които трябва да задоволяват нужди.

Те (висшето същество има предвид синдикатите) пък най не ме кефят. Защото това са едни жалки отрепки, които само взимат пари откъде ли не , за да създават паника. Без да обяснят на хората за какво става дума.

Значи, когато излезеш на улицата, за да защитиш правата на хората си паникьор. В света на интелектуалеца това е сравнимо с критик, който е оплюл филма му – никакво приемане, презрение докрай. Висшето същество не разбирало защо хората искат да се пенсионират. Смисълът на живота не се изчерпвал с това. Очевидно, в подредения свят на неговата мисъл всички трябва да работят докато умрат. Точно в този контекст Слабаков вкарва малко социална патетика. Маскира своя нацистки гняв с патетична състрадателност. Не искал да живее в държава, в която има излишни хора, а пенсионерите били излишни.

Можем да разчетем тези думи като подсъзнателен писък срещу наближаващата старост. Но можем и да открием друго в тях – титанична омраза към хората. Какво ли би направило Висшето същество с пенсиониран човек при толкова спотаен гняв?

А в следващия момент блъва вече истински огън. Протестиращите не били гражданско общество. Как ще са гражданско общество, когато той не ги приема за такова?

Просто някой излиза на протест – това не е гражданско общество. Това означава просто, че някой иска да налее някакви кинти към себе си. Това е единственото. Просто един иска да дръпне пет лева. Той не мисли, че ако тези всички искания се изпълнят, неговите деца ще трябва да изтеглят заеми, за да ги заплатят. Това е едно говедо, чудя се въобще как им разрешават на тези хора да имат деца.

В света на Висшето същество сигурно протестиращите ще излизат с бели ръкавици, за да ръкопляскат на премиера. Но в реалния свят, този, който е вън от петте кръчми, които посещава, протестите са икономическа битка. Това е фронт и който си мисли различно, значи изобщо не разбира от политика.

Борбата обаче не е за „наливане на кинти към себе си”. Борбата е за права. Работещите  имат права и когато тези права се нарушават от най-високо място – единственият изход е улицата. Това е смисълът на гражданското общество – да воюваш за себе си и за своето семейство, за да на умрете от глад, защото някой постоянно променя правилата в своя полза. Но гневните хълцания на Слабаков идват именно от човек, който вероятно никога не си е лягал гладен. Който не знае какъв ужас е парите, които вземеш като заплата да се изпарят в края на първата седмица, а месецът започва да изглежда дълъг като модерен български филм. Точно заради това е възможно един режисьор, един медиен бунтар, един телевизионен псевдогуру да се появи в ролята на тъпчещ с ботуши.

Интелектуалецът – екзекутор. Това е метафората на българския огледален свят. Това е причината България да съществува единствено и само като географско понятие, но не и като единна общност. Защото Андрей Слабаков, Висшето същество, Екзекуторът на властта, Режисьорът с камшика, уви, не е нещо ново. Това е просто модерният образ на Киряк Стефчов. Той никога не си е тръгвал. И винаги напуска залата, когато някой заговори срещу властта. Това е древен български демон, който не си взема почивка. Дори и когато е прикрит зад много цинизъм и душа, очевидно празна като бутилка с ракия в ръцете на алкохолик...

Когато Алиса минава през целия Огледален свят, в края на книгата се разбира, че всичко е било просто един сън. България обаче не е сън. Ние трябва да живеем в света на обърканите ценности, обърканите стойности и интелектуалците – перверзници. Но в своето литературно пътешествие Алиса се сблъсква с един герой Хъмпти – Дъмпти, който удивително прилича на яйце и тя му измисля едно стихотворение:

Хъмпти-Дъмпти седеше на стената,

Хъмпти-Дъмпти падна на земята.

Всички царски хора и царските коне

не могат вече да го вдигнат на мястото му, не!

Заместете Хъмпти – Дъмпти с Андрей Слабаков и това ще е най-голямата присъда на Висшето същество, което се срути и падна в пропастта на собствената си мизерия.

Нека да вика колкото иска по пътя си надолу.