Българската парламентарна история е доказала едно през последните 22 години. Партиите влизат в парламента само с едно изречение. Това е цялата политическа памет на българите - едно изречение.
СДС станаха парламентарна сила с "45 години стигат", сякаш бяха господари на времето, проповедници на новата вечност. БСП се върна на власт с уютното "Сполука за България", което намекваше, че лявата алтернатива неизбежно ще доведе непознат рай насред един напълно неолиберализал се свят тогава, през далечната 1994 година. НДСВ се появи на политическата сцена с мантрата за вълшебните 800 дни след които животът ще стане утопия. А Бойко Борисов след това се появи като символ на новия ред в епохата на глобалния хаос. Всяка българска партия може да бъде сведена до едно изречение. Това говори или за фундаментална способност за анализ, или за абсолютната липса на мащаб. Но каузата от едно изречение все пак си е кауза, каквото и да говорят злобарите.
В пантеона на българските екзотики трябва да поставим и партия "Атака". Тя дойде на вълната на недоволството, на желанието за абсолютното отмъщение за проваления преход и успя реактивно да се изстреля в парламента. Изречението на Волен Сидеров беше, че той е въдворител на истинския ред и българщината, оръжието за отмъщение. Неговата кауза обаче се върна като бумеранг и му избухна в лицето. Два парламента подред обаче атакистът показва едно - в първия, че не може да се оправи в собственото си пространство и във втория, че не е в състояние да сложи ред дори в семейството си.
Поредният епизод в сериала "Страстите на Волен" стана фактът, че нови четирима депутати от "Атака" напуснаха групата му и я оставиха на санитарния минимум. Иронията е, че всички напуснали се позовават на каузата (едно изречение), но и останалите покрай Волен правят същото. Което, ако се замислите, е неизбежно. Когато превърнеш семейството си в партия, а личният си живот в сапунен сериал, няма начин каузата ти да не започне да бъде използвана като роман на Джаки Колинис, тоест всеки да намира, каквото си иска в нея.
В романа на Ъруин Шоу "Вечер във Византия" един от главните герои казваше, че принципно всеки човешки живот е роман, но има хора, които не носят роман в себе си, а най-много едно изречение. Оказа се, че въпреки водопадът от думи, Волен Сидеров е човек на едното изречение. Заради това, когато неговият собствен и политически свят започна да се разпада, той заприлича на модел за световен конспиратор. Започна да вижда проблем във всички, започна да изпада в кризи и така напълно унищожи остатъците от своята кауза.
Каузата на Волен никога не е била добра. Тя беше като атомна бомба, която той се опитваше да пренася като терорист от парламент в парламент. Заложниците му обаче един по един се измъкнаха. И го оставиха да се чуди как да се оправя с пристигналата внезапно полиция на съдбата.
А тази полиция дори и да се бави винаги идва.
Като едно изречение.
